„ВОЛОВЦИ СА ТЕ, БРАТКО”…
Две писма за първите изложби на Иван Милев
Иван Милев и Тома Измирлиев са двама автори със собствен почерк и уникално присъствие в българската духовност. И с трагична съдба, която ги лишава от евтината популярност и ги извисява още повече. Тези редове обаче нямат за цел да анализират тяхното гворческо наследство, нито да изследват житейските им превъплъщения. Те само ще припомнят за две техни писма от общото им минало.
И така - годината е 1920. Преди да се запише в Художествената академия Иван Милев е учител в хасковското село Горски извор. Да открие собствена изложба, това все още е като мечта за него. Но с помощта на добрия му приятел- поетът Тома Измирлиев, който по същото време е контрольор в столичната Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост, командирован за известно време в Хасково, мечтата се оказва постижима. Даскал Атанас Георгиев - бъдещият тъст на Тома Измирлиев, пък съдейства за осигуряването на зала в т. нар. Кирково училище, където отдавна преподава. Останалото е лесно.
Интересна информация за събитието, което се оказва и, може би, първата художествена изложба в Хасково, се черпи от едно доста подробно писмо на Иван Милев до негов приятел в Казанлък от 21 април 1920 година. Той пише не само за изложбата и картините, които е продал, но и за себе си, за живота, който води, за света и хората, които го заобикалят… Писмото е следното:
„Чакам настроение да седна и ти напиша по-длъжко писмо. След изложбата ми, за която ти знаеш, вече изнемогвам тук. Напред поне поне работех все за нея - работех за една изложба, па била тя где да е, а сега легнаха едни горещини, човек не може очи да отвори. Но тебе, вярвам, те интересува повече изложбата отколкото сегашният ми живот. В едно основно училище на главната улица в Хасково се поместиха 64 акварела и пастелни картини. Обстановката бе толкова проста, че няма какво да я описвам. Голи стени, малка стая. Никак не очаквах посетители, а още по-малко купувачи. Изложба готвех за Пловдив, но понеже там салоинте бяха заети, а за Великден вече беше късно да си дойда в Казанлък, отпътувах за Хасково.
От вход приход нещо 1800 и от продадени картини 3 155 лева. Не смятам харчените от тях. А много влязоха без вход на приятелски начала. Изложени бяха, както казах, 64 картини, всички в рамки-прости, но рамки. Откупиха се 25. От тях 10 глави с пастел. Но вълшебни работи. Съжалявам, че не можа да ги видиш. Останалите ще донеса в Казанлък, ще ги видиш. Повечето са декоративни работи. Всички пастели ми се откупиха и съжалявам, че не можеш видя прогреса ми в тая област.
Купи се „Клокотница”, декоративна работа. „Крепостта на Иван Асен” с орнаменти (старобългарски стил, плетеници, завършващи с два часовоя отстрани), грижливо изработена. „Хижи” - пейзаж из село, много убити бои. Наведени клони над порутен дувар, няколко камъка по пътя-работа с настроение. „Мотив над Горски извор”, „Есенни минзухари”, „Главата на госпожица Р.Таралежкова (балдъзата на Хр.Чичоваров), рисувана на памят - идеализирана, но много сполучлива. „Незабравки”-най-гладката пастелна работа, образът е като видение в тъмночервена мъгла…”Глава на дете”, „Глава на хазяйчето ми”, „Женска глава”-радирунг, „На върха”, „Пейзаж на Тунджа” (маслени бои), „Посмъртен дар” (маслени бои), изразяваща една русалка хвърля минзухари над един продънен гроб. „Скръб”, „Тъй бди нощта бездомна над сетните звезди” - това цитат от Траянов. „Снежна нощ”, над снега виско голо женско тяло с крила, надвесило поглед в последните звезди. Погледът е много силен. „С целувка сетните листа отне на сън прелетялата вихрушка”-също от Траянов, израз на непосилна тъга в женски профил(декоративно), „Есенен мотив”, „Живот”, „Есенен ден”, пейзаж из село с много леки оранжеви бои. „Мълчалив ден”, „Летен ден”, „Настръхнала привечер”, „Ехо”, „Лист отбрулен, ей, отвя го” (декоративно), „Къща от Казанлък”, нали помниш, бях рисувал червената турска къща до нас, тук й напарвих репродукция. Доколкото помня това бяха откупените работи.
Съжалявам само за това, че малко беше времето, дадоха ми училището само за четири дни - 9,10,11 и 12 апирл. Тъкмо почнаха да идват хората, които купуват и аз я закрих. Но нейсе и това стига. Сега имам малко поръчана работа - да я изкарам, че ще почна да работя отново. Трябва да направя изложба в София, оттам в Пловдив, Габрово, Варна.
Пари трябват, друже мой, другото е вятър. Повече даскалък не мога кара, станах равен на някаква си селско-даскалска смет. Това не е живот. Това са еснафи. Казвам без изключения селото учи човека да стане не човек, а дърво. Ако не беше четката ми и тя чудашки характер, едва ли бих изтраял. Да виждаш, че около тебе пъшкат някакви неоформени твари, разправящи всеки час комунизъм и социализъм, това не е за търпене.
Какви теми за разговор. Аз бих дал това, що имам да беше отнякъде ти - да си поговорим малко върху изкуството. Но тук с кого - всеки разправя за своите наполеони, ниви, крави и не знам що. Догодина отказвам да ес влача, в Сфия ще ида. - разбира се иска ми се другаде, но куцо. Човек да има възможност, а то аз кого да чакам, с мъка отделям от гърлото си да спестя някой лев, защото утре ще трябва и, благодаря, отделям в месеца поне 100 лева, но оставям ги настрана.
Към 24 май ще бъда по всяка вероятност там. На дълго и широко ще се разговаряме. Много има за казване, но не се и пише. Нашите казват, че си ходил у дома. Много се радвам, говорили сте върху „интимно-лирическия” въпрос, както го наричаше Стефанов, и тъй наричам аз моя въпрос. Надявам се на дълго писмо, само бързай, защото малко остана.
Хиляди привети, твой един приятел. Иван”.
Няколко месеца по-късно, през лятото на същата 1920 година Иван Милев открива и в София своя изложба. Пак с приятелската помощ на Тома Измирлиев, който се радва почти колкото самия него, носи мебели от дома си, остава в залата, чакайки все неидващите богати купувачи…
И ето какво пише поетът на своята годеница по този повод:
„Добро утро, мило момиче,
Пиша ти от моята вила „Рай без Ева”, находяща се на острова на „Блажения мечтател”. Блаженият мечтател, това е художникът Милев, който по цял ден чака меценати. Ето ги: те пристигат на групи и надпреварват се кой по-рано да откупи картините му. Но орисницата, жестока и неумолима като неговата картина „Съдба”, иронично се усмихва и му нашепва: „млад си още, приятелю, много млад. Проумяваш изкуството, имаш тънък вкус, но…много малко практичност. Меценатите разбират от изкуство, колкото свиня от кладенчова вода. Воловци са те, братко, и остен за тях трябва!”.
Досега е продал само 4 картини. Пращам ти и обещаните изрезки. Много мили привети от всички.
От моя милост”.
Цитираните две писма от някогашната младост на Иван Милев и на Тома Измирлиев, струва ми се, звучат съвременно. И продължават да са актуални, с което може би ще се съгласят най-вече младите художници. Пък и нетолкова младите също.
А и ние има какво да научим от тях, за да се убедим, че както ни учи Проповедникът „Каквото е станало, това е, което ще стане; И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; И няма нищо ново под слънцето” /Еклесиаст 1- 9/…
Хубавото все пак е, че в живота на всеки от нас има и щастливи мигове, разбира се!
