КАКВО ЛИ ДА ТИ ДАМ, ИСТОРИЙО…
***
Какво ли да ти дам, Историйо,
вместо да ти поискам нещо?
Скръбта е твоя територия -
и стъпвам върху жар гореща.
Курбан ли искаш? - няма агнета,
месото блее из чужбина.
И вече всичко е откраднато,
и идат пости до амина.
Какво ли да ти дам, Историйо,
когато всички оглупяха!
Какво, че храбро са се борили,
щом идеалите умряха?
Дори децата се отрекоха
и те напуснаха - за нищо!
А ти печално кърпиш дрехата,
проядена от пепелища…
Какво ли да ти дам, Историйо,
щом станах блудница за хляба,
щом по разклатените корени
мълча като прашинка слаба…
Аз мога само от безсилие
да търся в мъката ти смисъл!
Защото Левски от бесилото
с безсмъртие те е орисал.
БЪЛГАРИЯ
Кой разбойник не е разигравал по мене
своя кон, кой не ме е продавал…
Разградена градина съм - здравото семе
се задъхва от бурен и плява.
В мене скърцат забити апостолски кости,
в мене псуват мечти осквернени,
станах курва за всички неканени гости,
а децата ми бягат от мене.
Станах просяк окаян, не, гробище станах -
в мене съхне цветът незавързал.
За зелено орачът веднъж да се хване -
и веднага към кръчмата бърза.
А децата ми? Боже, какво им остана? -
само бирници, срам и копои…
От сълзи плесенясах, мухлясах от рани
и прокиснах от вечни запои.
…Имах силни гори. За живот имах воля.
Имах воля за смърт, ако трябва.
Днес пръстта ми е постна, убита, безсолна,
затова ме разменят за хляба.
Станах блато от кръв. Бог е много далеко.
Пък и близо да беше - все тая…
Но от кал е - и пак ще се върне човекът
тук, в пръстта. А човек е и Каин.
БАБИНИ ДЕВЕТИНИ
По ялово дърво не хвърлят камък -
ми казваше добрата моя баба.
Затуй не вярвам в ни една реклама
и пред бонбонче предпочитам хляба.
Та - баба казваше, че познавачът
добрия кон под скъсан чул ще види -
и аз откривам пеперуди в здрача,
заключен в дремещите какавиди.
И още ми повтаряше, че дето
вода е текла, пак вода ще блика.
Затуй, наточват ли до кръв рендето
по мене, нова кожа ми пониква.
И от прожектори слънца си спомням,
и пън изгнил сред мрака ми е светил…
Вода не съм, но мога да съм стомна.
И мога сол да отделя от пепел.
МЪЛЧАНИЕ
Все се чудя чия ли бе тази велика приумица,
да ни карат да вярваме в черна и бяла магия…
Колко много гаврошовци скитат по мръсните улици,
колко псета бездомни се бият за мазна хартия!
Думи, хубави думи…А нашите малки момичета
изтривалките бършат с телата си крехки и нежни.
На човек му се гади от толкова много обичане,
затова новините на турски пропуска небрежно.
Думи, калпави думи…В ръкавите скритите джокери
се усмихват локумено и като репеи лепнат.
И превръщат България в смешна сапунена опера,
от което окото на зрителя даже не трепва.
Предпочитан талант е безокото шумно бездарие.
Мрем почти. И живеем почти. И се смеем нещастно.
Затова ми кажи: що за гласност това е, Българийо,
щом човешкият ужас отива в архива негласно?
РОДНА СТРЯХА
„Бяла спретната къщурка
с две липи отпред…”
Ран Босилек
Пътеката пред моя блок е дълга -
от стълбището до самия Бог.
Не две липи, а два огромни стълба
са цъфнали пред моя роден блок.
Пръстта въздиша скръбно под асфалта,
от бляскави реклами осветен.
Пегасът ми, запрегнат в катафалка,
се влачи подир траурния ден.
…Какви ли не ламтежи те люляха,
Теб, тържище охолно за едни,
за други - хляб, за мене - родна стряха
и люлчица на тъжните ми дни?
За да не гледам без липи как крееш,
до двата стълба - две деца посях…
И ти чрез тях растеш, но не старееш,
пречистена от светлия им смях!
СОФИЯ
…Утрото с прохладни пръсти храма-паметник докосва
и кубетата изгряват като златни ореоли.
В скъп костюм облечен, долу, някакъв случаен просяк
търси в кофите трошици сред море от станиоли.
И богатството извира от вълшебната му шапка:
песни на врабчета гладни и мушици ранобудни.
А паветата сияят като кубчета от злато
и по тях коли прехвърчат като пъстри пеперуди.
Парламентът още дреме, сякаш е надгробна плоча
на безмълвните въздишки, на молитвите нечути…
Знамето като парцалче тъжно към небето сочи,
но страхът като лавина върху него ще се срути.
Утрото е изморено като слънцето при заник -
храмът-паметник отваря пред зяпачите олтара…
А наоколо намигат светофари и реклами
и нахално заслепяват сиромашката ни вяра.
Майко! Аз не те обичам за усмивката цинична,
но съм твоя - затова че съм родена от срама ти…
Тротоарът ме познава - тук се учих да обичам,
затова не мога, майко, мъката ти да преглътна.
Не величието древно ме омайва, а орлите
дето от невръстна вярвам, че от моста ти ще хвръкнат!
Ти си столица за всички, но за мен си мъченица,
затова на твоя лик горя като сълза безпътна.
СПАСЕНИЕ
Водата реве. От пробойните адът нахлува.
Пълчища от плъхове кораба първи напускат.
Какви ли сирени коварни сред грохота чуват,
щом бързат да скочат, лишени от родово чувство?
Вилнее небето. А слънцето - просто го няма.
Свисти такелажът, обесил надеждите страшни.
А бордът трещи и крещи като звяр капитанът
и само на Господ сигнални ракети изпраща.
А трюмът тежи. И носът се накланя опасно.
Страхът безнадежден спасителен пояс приготвя.
И няколко лодки изчезват, небето угасва
и жадната бездна засмуква ненужната котва.
Момчетата вече офейкаха: някои - в рая,
а някои - още отчаяно с ада се борят.
На борда останаха шепа безумци накрая,
които не знаят какво със смъртта си говорят.
И кучето - също. Какво, че умее да плува?
Очите му гледат с човешки очи капитана…
Без кораб морето пробита монета не струва,
без жертви морето ревниво е зейнала яма.
А корабът, килнат и смачкан, съдбовно се люшка.
Без него и тях по-добре на света да ги няма -
защото по чуждите кораби гости послушни
ще могат ли някога морските вълци да станат?
…Компасът беснее. А родният флаг като дрипа
свисти - и зад борда акулите чакат спокойно.
И ти ли, Българийо, плуваш с пробито корито,
затиснала с голо сърце всички черни пробойни?
Окото на Господ е фар - и макар че небето
в морето е слязло, а дъното горе се качва,
напред, капитане! Две риби в тъмата ти светят
и копие, в щорма забито, е старата мачта!
ТРУД
За труда да си кажем. За оня, мизерния труд.
За камшика, плющящ по гърба на човека приведен.
За таланта заровен. За бунта на кроткия луд.
Да си кажем за нашите малки позорни победи.
Как намразваме брата, протегнал към хляба ръка -
към парченцето хляб, извоювано с нашата горест.
Как животът тече като мътна, бездънна река
между нас и светците, поели към рая нагоре.
А нали светлината поравно за всички гори!
А нали плодовете на всички земята раздава!
…Да си кажем в очите. Че някога бяхме добри,
преди още да станем човечета с длани корави.
На трапезата, пълната, все недостигат места
за онези, най-гладните, дето до тъмно работят.
И човекът, приел на агнеца смирен участта,
върши своята работа, кротко поел към Голгота.
И не спира. Работи до лудост. Работи до смърт.
Чак на седмия ден на небето почивка го чака.
Като старото вино горчив, като камъка твърд
го извайва трудът му, докато сърцето тиктака.
А пък онзи, с душата лоясaла, Господ ще спре
да плати, за да може през райските порти да мине.
Но с какво - щом когато таланта човек погребе,
и душата му заедно с него заровена гние.
РЕКВИЕМ ЗА ГОРАТА
Беше дива гора. Вековете се сливаха с нея…
Урагани безмилостни беше посрещала тя,
беше мъдро дочаквала пак светлина да изгрее,
затова доверчиво и кротко посрещна смъртта.
Само трепна в почуда, когато железните зъби
се забиха в сърцето й, в живото нейно сърце!
И гигантите рухваха тежко - без съд и присъда,
сплели в смъртна прегръдка зелените свои ръце.
Дълго птиците ниско кръжаха и търсеха с писък
между живите трупи гнездата си, пълни с мечти…
А луната на своето черно бесило увисна,
щом дочу как земята за глътчица милост крещи.
Нея нощ не намери хралупата старият бухал.
А пък горският дух философски реши да умре.
Самодивите своите бели премени издуха
и - бездомни - се дянаха в нечий развратен харем.
…Беше някога горда гора! И в прохладните скути
беше песни люляла, легенди, звезди, векове…
Беше майка и нежна изгора за страшни хайдути,
беше дом, в който мирно живяха дори врагове!
Днес е гробница. Пънове само напомнят за нея.
Над годишните кръгове сплита тревата коси…
И случайно попаднал на диря, човекът немее,
без да види, че слънцето тук като брадва виси.
