Татяна Любенова

Един от авторите на “Литературен свят” - плевенчанинът Осман Мустафов, издаде нова книга с поезия - “Не се пилей, Живот”. Част от стиховете в нея читателите на “Литературен свят” вече са имали възможност да прочетат. Стихосбирката е дело на плевенското книгоиздателство “Северно ехо”. За оформлението на корицата и поетичните цикли своите графики и рисунки е предоставила младата художничка Александра Духлинска.
Премиерата на “Не се пилей, Живот” се състоя на 15 декември, в ХГ “Дарение Светлин Русев”, в Плевен. Поетичната книга на Осман събра на малък празник всички писатели и поети от Дружеството на писателите в Плевен, както и хората от града, които са поклонници на литературата и словото, защото всяко добро дело трябва да бъде благословено, както подобава.
Около 70 са стихотворенията, които поетът е събрал в представяната книга. Те са разпределени в три тематични цикъла, всеки от които си има своя особеност и сила на звучене: “Посвещения”, “Мъжки сънища” и “Аз съм землянин”. Най-първо е посвещението на цялата книга - то е на първородния внук на поета - Мерт. А първият цикъл, наречен “Посвещения”, съдържа като количество не много стихотворения, но затова пък е много компактен и целенасочен. Първото стихотворение от този цикъл - “Молитва” - е посветено на Божията майка. Повечето ни читатели познават това великолепно стихотворение на Осман и в случая то наистина е водещо. То е внушение за силата на човешкия дух, който не се подчинява на разделението, а се съизмерва като част от Вселената. Може би религиите ни налагат своите правила, но иначе, ние всички сме хора и болката по еднакъв начин ни кара да търсим съчувствие и прошка. След стиховете за Божията майка, в цикъла прозвучава стихотворението, посветено на родната майка. Осман Мустафов има и други стихове, които е написал за майка си, но специално това стихотворение носи изключителна сила и емоция. То влиза в душите ни безрезервно, защото в него поетът е изразил чрез словото чувството на всеки от нас към собствената му майка, онази неразривна връзка, обоснована от природата като най-силна и непреодолима. В този цикъл са включени стихотворения-посвещения за най-близките хора на поета: неговата сестра (”Алцхаймер”) и вуйчо (”Човекът”), неговите деца - Дилек и Ердоан, безпризорните деца, приятелите и в края на цикъла - на самия себе си (”Душата на поета” и “На себе си”). В двете последни стихотворения има много силни строфи за съдбата на поетите, за тяхната “странна душа”, която “навярно е докосната от Бога”, за крилете и , които я носят над тъмата и рисуват песента на Светлината. Поетът, чиято Душа е “с криле на ангел бял”, пише:
“На свойто Житие благодари,
че нищо даром то не ти поднесе,
а болката човек те съхрани.”
Във втория цикъл на книгата, наречен “Мъжки сънища”, са включени 18 стихотворения, посветени на любовта. И първото от тях наистина се нарича “Любов”. Любовта, която търсим лутайки се, а тя е само “на педя” от нас, тя ни прави щастливи пленници на “светли пространства”, тя е “Светъл грях”, “новото, загадъчно начало, сред носталгични дъждове”. Липсата и наранява душата на поета, той я търси в “ъгъла на личното пространство” и апотеозно зове:
“Взаимно търсещи се, ще се докоснат
във танца ни безумен пак телата -
пали ме - огън в лудо вино.
Живей във мен - единствена и свята.
                 Бъди Любов!”
Тези стихотворения, в които е закодирана много емоция и мъжка енергия, с изключителна извисеност изразяват любовното чувство. Може би това са стиховете, в които най-ярко личи метафоричното мислене на автора, умението му да превъплъщава смисъла в образи, внушаващи ни настроение, атмосфера и философия.
“Сред нощ маслинена, в потайна доба,
желанието фосфорно ще грее.
Във огнен апогей ще се откриваме
и светлина в поантата ще пее.”
Връхната точка в цикъла е стихотворението, дало името му - “Мъжки сънища”. Може би на много хора то ще прозвучи твърде еротично, но цялата тази еротика е изразена с такъв финес, с толкова внимателно подбрани образи и внушения, че наистина показва мъжката същност на любовта, въплътена в един сън:
“Сбогом във синьото утро не казвай.
От съня ми иди си красива.
Иди си - от моите сънища мъжки.
И се върни - истинска, жива.”
Стиховете за любовта имат свое излъчване и то винаги е обвито с нежност, с нещо фино, но силно и категорично, вписващо се в природата на нещата ( “Желание”, “Когато в полет към залез…”, “На кредит ли те взех, Любов…”, “Ти пак си тук. Ти пак дойде…” и други). Поетът отново “плаща в стих поредния си заем” към любовта, търси взаимност и всеотдаденост, боледува от самотата, но вярва в себе си:
“Като щурче през зима оцеляло,
подготвям своя лък.
                         За ново лято.”
Защото е убеден, че “само чувството ще те спаси, но първо ти във себе си спаси го”. “Любовната зараза”, какво е тя:
“Потребност или глад по светлото?
Към него устремен - на него се обричам.
И всеки ден - поне едно добро.
И да обичам, да обичам, да обичам.”
Само така животът има смисъл за поета Осман Мустафов:
“Не се пилей, Живот!
Раздаден - да те търся.
Разпилян - отново да те сбирам.
На болката,
в прииждащата мъдрост,
светът ми оскърбен
е още жив!”
Живият дух на поета търси своите измерения и в общочовешки план, чувства се не като затворена капсула, а като част от Вселената. Той е багра от цялото, но не е просто един човечец, а землянин, син на Земята. Затова и последният цикъл в тази книга се нарича “Аз съм землянин”. Многопосочни са тук духовните пътища на поета. Много са свидетелствата за щедростта на духа му:
“Ще раздам житото -
с обич посято, обич да носи.
Ще дам на чужди и свои,
ще дам на враговете си.
Като причастие.”
Това е неговото човешко лято, в което озареният му дух съзнава:
“След огъня - пречистен е Духът ми.
Свободен е от снобска тъмнина.
Сълза блести във мъжките ми длани.
               Сълза от Светлина.”
А “вретеното на Времето” се върти като “полудял дервиш”, “тъче часовникът платното на изминали години”, тежат предателства, “кървят от бримки жилавите думи”, но поетът пак ще каже:
“Палитра разноцветна е платното.
Живот - в горчивината сладък.
Не бързай, Време!
                  Нишката не късай!”
С перото си рисува своя свят поетът. Най-важните въпроси за смисъла на този акт го вълнуват, ще бъде ли готов за достоен отговор пред Съвестта си. Той върви “по минните полета на деня”, а “инфарктно трака мелницата на Живота”, която “къса струните на бялата му песен”. Но поетовият дух е силен с това, че той е, който може да върне на Времето изворите, където “ще пее Светлина, щом подаря откраднатите му очи”. Това е самочувствието на твореца, богат с “цената на копнежа”, преминал през миражите и илюзиите си и останал верен на себе си:
“С дъх да стопля сърцето на айсберг небесен,
да посея капка от нежност в суха бразда.”.
Това е верую за смисъла на творческата личност, за която и в отвъдния свят е важно да знае само едно - че там го чакат “и недопятата ми песен, и недописания светъл стих”. Какво, че някой ще го мисли за луд, или за един “прероден, нов Дон Кихот”, втурнал се да се бори с вятърните мелници? Величието на духа е в готовността да даваш, да благодариш “за раните със сол”, да умееш да прощаваш и никога да не си “в кухите пространства на нощта”, а някъде високо, там, където “лее се над мен дъжд благодатен”, където “в очите мъртви на деня възкръсвам и пленник съм на синя Светлина”. Тази Светлина преминава като нишка през цялата книга на Осман Мустафов. Тя е истински белег за неговата поезия, тя е пречистваща, тя му дава основание да каже:
“Наполовина оцелявах през сезоните,
но никога не бях наполовина жив.”
Много са въпросите, които си задава този “землянин”: защо удря все на камък, защо някой гаси сиянието на духа, защо ни дави във проблеми и това ли е “пречистеният път, под светли дъждове”, “кой ни обрича на сенки студени”, “кой ни краде от звездното чувство”… Може би няма за всичко отговор поетът, но има своята духовна увереност:
“Преди да се превърнеш във безмълвие
или в горчив вселенски вик,
                                       Човеко,
ти с мисия си светла на Земята
и няма да пропуснеш своя миг!”
А човешките мигове го връщат отново към майката, към родното село, откъдето тръгват пътищата към света, към любовта. И “сърцето тревожно галопира към върха”, кардиограмата му е неравна, но:
“По равното е скучно.
Там лежи мълчание.
Правата черта е смърт.
По нея кретат само равнодушните.”
Не може да бъде равнодушно сърцето на поета, защото в съня му, “накъсан от видения”, “Пегас чертае път към звездни висини”. Ръцете му са криле и той, като безумеца Икар - лети.
Финалът на тази книга е достоен за поет и човек. Няма какво повече да добавим.