ГРИГОР ВАЧКОВ: „ИМАМ ЕДИН ИДЕАЛ, ЕДИН ПЪТ – НА НАРОДНОСТНОТО, ИСТИНСКОТО, ЗЕМНОТО”.

Васил Добрев

ОТИВАХ ДА УЧА

Малко след обeд звъннах на един от новите блокове в жилищния комплекс „Красно село”. Отвори ми дядо Вачко, бащата на актьора. Сам той ме посрещна в кухнята, където беше зает с домакинска работа. В една голяма  чиния изсипваше последните току-що изпечени пухкави бели пуканки.               

Минахме в дневната. Вачков седна на леглото, постави пред мене обикновена маса и в единия и край чинията с пуканки.

“Много ми ги препоръчват докторите. За бъбреците” - сякаш се извиняваше той.

Обикновена дневна - хол. С балкон на юг. Уредба - съвсем семпла. Такъв е изобщо апартаментът, едностаен, без претенции, без телефон дори. Място за живеене.

- Във вашето родно село Трънчовица винаги има добър естрадно-сатиричен състав. Как мислите - защо е така?

- Според мене обяснението се крие в това, че в миналото селото ни беше много бедно и подложено постоянно на подигравки от съседните села, поради католическата му вяра. В такъв случай един беден, подхвърлян човек с какво може „да избие”? Със собствени сили, като се мобилизира да учи, да измисля, да търси. И открива хумора като най-сполучливо средство за самозащита. „Маани ги тези трънчовичани!” - казвали не веднъж от другите села. Щом е така - моите съселяни отговарят с най-силното оръжие - смеха.

Вачков говори бавно, спокойно, с някаква особена вътрешна убеденост. Той сякаш претендира за най-точния отговор, но когато го слушаш разбираш, че това е най-вярното тълкуване. Дядо Вачко стои срещу нас и само кима с глава, одобрява.

Неусетно се връщаме към ученическите години на село.

- Никаква дарба нямаше у мене тогава - отговаря на следващия ми въпрос Вачков. - Но все пак много добре помня, че у мене имаше една пъргавина, подвижност, палавост, гяволък. Но в кое дете ги няма тези неща?

Дядо Вачко записва малкия Гриша в образцовата земеделска гимназия - Винарското училище в Плевен. Там е завършил братовчедът Стефан Панов, сега агроном в Плевен. Защо и той да не завърши. Та нашата земя плаче за такива хора. А и училището е пансион, по-евтино ще струва. Пансионът съществува само една година… 

- Излязохме на квартира. Живеех с Петко Атанасов от Бацова махала и Сашо от Пелишат - в една стаичка на улица „Гевгели” № 9. Трябваше да ходим на училище - друго не знаехме. А това бяха гладните години 1946-1947г. Ходихме непрекъснато по агенциите и гарите да чакаме някое колетче от родителите. В шести и седми клас вече започнах да се отпускам. Първо пред приятели - разказвах случки, смешки. Знаех целия Чудомир наизуст. „Че ти - какво, можеш артист да станеш” - казваха приятелите ми. „Аз!  Артист! - недоумявах - едно никакво момче, селско”! А театърът в Плевен по това време беше много добър Играеха артистите Иван Янев, Милко Кулев, Кирил Донев… Започнах да ходя на театър.

Много спомени разказва Вачков и припомня за онзи случай, за който всички знаят, как с малко хляб в събота вечер след представлението, момчетата остават в салона, за да могат с един билет да гледат и сутрешното, и слеобедното неделно представление…

- Кога се роди мисълта да станете артист?

- На едно тържество в училище бяха поканили гости -  артисти от театъра. Тогава аз изпълних няколко хуморески. След тържеството актьорите Милко Кулев и Иван Янев сами ме потърсиха.

Ти трябва да отидеш да учиш за артист в София. Искаш ли?

Искам, но де да знам… Ще отидеш. Ти си особено момче. Сигурно ще ти обърнат внимание. От този момент  бях заразен от театъра. Трябваше да мисля само как да се оправя с родителите си. Как ще погледне на това татко? Аз вече исках да стана артист, а не агроном - винар, както искаше земята ни…

Ядем пуканки. Дядо Вачко се усмихва. Гриша също. Не попречил. „Ако смяташ, щом като са ти казали, отивай. Но пари нямам. Нямам от никъде нищо!”

Било през 1949-1950 година. Тогава Вачков завършил гимназия с отличен.Трудни години. Момчето пропуска една година. Започва да работи в град Левски. Първо във Винпром - тежка физическа работа, а после в Яйцекооп. До първи септември. За да тръгне с други момичета и момчета от Левски за София. Напълва цял сандък с хляб и заминава. „Нямах друго. Изпращат ме татко и сестра ми. Ще отидеш там, казват ми, мъчи се, учи. Пък като видиш големия зор, ще се върнеш”.

Но още при първото кандидатстване във ВИТИЗ Вачков успява. Той прави силно впечатление и с него се заема лично проф. Д. Б. Митов, ректор на института.

“Григорчо, - казва му той няколко седмици след започването на лекциите, - ти да не мислиш, че сме те приели, че можеш нещо? Ние те видяхме такова интересно момче, идваш направо от земята. Ако запазиш тая чистота и искреност и ги обогатиш с опит, знания и литература, тогава може да се получи нещо от тебе. Иначе ще напуснеш…”.

- След като започнахме занятията - разказва Вачков - се оказа, че много от кандидатите бяха подготвени предварително от специалисти, големци бяха ходатайствали за тях. Непонятни и страшни неща за мене. Аз се уплаших. Не знаех, че по този начин можеше и да не вляза в института. Ако знаех това, щях да се уплаша и нямаше да ме приемат. Аз отивах да уча.

Така започва на артистичното поприще Григор Вачков. Завършва, работи по разпределение във Врачанския театър през 1955 година. И от следващата година е в Сатиричния театър в София. Трудно, много трудно се налага той в столицата. Спасява го само упоритостта, търпението, надеждата - неразделните му спътници в живота. Защото за пет години в Сатиричния театър му се събират толкова роли, колкото за една във Враца. Но после му провървява.

- Потръгна ми с „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, играех ролята на отец Фьодор. Това все пак беше образ завършен, ярък. После в „Предложение, брак и юбилей” на Чехов, в „Чичовци” на Вазов …

- Така се наложихте на сцената, а в киното?

- Киното ми помогна много. То пое риска преди да се изявя в театъра. Играех във филмите „Дом на две улици”, „Бедната улица” през 1959 -1960 година, когато в театъра хич ме нямаше. 

- Сега къде обичате да играете повече - в киното или в театъра? 

- Киното е много по-масово, по-популярно. Но на мене ми е по-добре и по-леко в театъра. Там е истината - в трите измерения. Там имам възможност да погледна всеки един, да обхвана с очи всичко, да се проверя чрез публиката. А в киното се работи слепешком. Резултатът там се вижда много по-късно, когато вече няма възможност за поправка.

—————————– 

в. “Септемврийска победа”, брой 18, 14.02.1970 г. 


ИМАМ ЕДИН ИДЕАЛ, ЕДИН ПЪТ…

(Продължение на интервюто с Григор Вачков)

Миналото остава назад, спомените -  също. Сега и разговорът е по-бърз и по-стегнат. Вачков пали цигара и говори все така спокойно и убедено. Постепено го обхваща някакво ново чувство - на щастливо изживяна радост от труда, на още по-голяма амбиция и воля. 

какви роли обичате да играете, в комични или драматични? 

- Всеки иска това, което няма. Та и аз сега в Сатиричния театър, като изявен комедиен артист бих искал да играя една силно драматична роля, да кажа с нея нещо на хората, но я ми се случи, я не. Затова така много обичам ролята на Александър Карев  в „Гибелта на Александър Велики”, защото тя е по-далечна от мене, по-различна. 

- В наши или в чужди драми  предпочитате да играете?

- Най-вече в български. Да пресъздавам съдбата на наши хора. Толкова срещи имам с публиката, толкова обич и приятелство! Това приятелство и тези очи искат реализация. Такава беше за мене „Суматоха”. Защото там се усеща, че всичко е българско, наше. Така е и в „Големанов”, в „Ромео, Жулиета и Петрол”. Надяваме се и на „Бай Ганьо”, но тя все още не е готова.

- Това ли е следващата премиера в Сатиричния театър?

- Да, тя може да бъде, ако я подготвим. Драматизацията е на поета Стефан Цанев. 

И Вачков започва да разказва разпалено за тази постановка, в която той ще играе главната роля - на бай Ганьо. Но все още не се знае. Още не е одобрена. А той може да работи в театъра още два месеца. От началото на април започва снимането на следващите 13 серии  на „На всеки километър”. В новите постановки на театъра няма да участва. На въпроса кой от колегите му е най-желаният му партньор, той е категоричен:

- Невена Коканова. Тя е чудесен човек. Жалко, че не всички я познават, както аз я познавам. Сътрудничеството ни в театъра с нищо не може да се замени. Такова усещане, такава искреност! Макар че как мога да я отделя от Татяна Лолова, от Стоянка Мутафова - те са големи актриси. Или пък от Кольо Анастасов, Нейчо Попов, Парцалев. Чудесни приятели.

- Пред каква публика обичате да играете?

- Пред младите хора. Не в буквалния смисъл на думата. Всъщност нашият театър винаги се пълни с точно такава публика.

-Какъв трябва да бъде артистът извън театъра?

- Всичко зависи от възпитанието му. От неговия такт, от умението му да се държи с хората. Да бъде такъв, какъвто е и какъвто го е приела публиката. Какво би се получило, ако след невероятния успех на „На всеки километър”, където за всички аз съм Митко Бомбата, се явя между хората като един помпозен, високомерен артист? Че нали зрителят веднага ще се огорчи. Обаянието на героя ми ще изчезне. Обратно, то ми е в характера, аз започвам веднага на ти с човека. Той така иска, както е бил с мене, докато ме е гледал на екрана. Навсякъде аз го удрям по рамото: „Е -е-е, какво правиш!” - разговарям приятелски. Стотиците писма, които получавам са вече съвсем друго, те показват, че не греша. А между тях има такива бисери.

И той изважда цяла кутия писма. Средно на ден получава по 15-20. Пишат не само на него, но и на Силвия, жена му. На повечето от тях отговарят заедно.

- От какво се интересуват в писмата си почитателите ви?

- Най-вече от личния ми живот. Онова, което толкова пъти съм го разказвал. Между тях има и доста интересни случаи. Едно момиче от Мездра например ми изпрати един обемист тефтер - алманах с 30 въпроса, на които ме молеше да й отговоря. Отговорих й заедно с другите мои колеги. Друго момиче от Стара Загора ме моли така да и пиша писмата, че да ги получава винаги в четвъртък. Едно дете от Хасково ми изпрати бурканче със сладко от портокалови кори. А над писмото на ученици от Девин плакахме като деца: “Скъпи другарю Вачков, ми пишеха те. - Научихме, че сте болен от бъбречна болест и нашият клас Ви изпраща боровинков сок”. Изпратиха ми няколко пъти. Аз го изпих с огромна вяра. Тази тяхна чистота не може да не ми помогне.

- Получавате ли писма от Плевен?

- От плевенските деца - доста. Мъча се на тях да отговоря. Но много ми е трудно. Нека казаното тук да бъде отговор за всички, на които не съм успял да се обадя.

- Какви са впечатленията Ви от срещите с учениците и децата от София?

- Малко са вече училищата в София, на които не съм гостувал. Защото учениците са най-запалените зрители на филма „На всеки километър”. Аз ги помня миналото лято - те бяха бесни - с китари, с коне, със стрели. Сега забравиха всичко чуждо, сега станаха българи. И това е моята огромна радост. „На Гошо - да бъде добър българин!”, „На Гергана - да бъде добра българка!” - така им пиша, когато раздавам автографи. Това беше най-съкровеното ми желание. И не мога да се нарадвам, че успях.

- Обичате ли да носите вратовръзка? - прекъсвам го изведнъж, иронизирайки някои негови недоброжелатели. Той не се смущава.

- Обичам, как да не обичам. То не е лошо. Зависи с колко време разполагаш. При моята напрегната работа най-хубавото е да се мушна веднага в спортното си сако и да бягам. Но какво лошо има да се обличаш хубаво…

- На какво особено много държите като артист?

- Аз имам един идеал, един път - на народностното, истинското, земното. Всичко това е споено с един хубав поглед в бъдещето, с чувство за утре, за вдруги ден. Както е при Митко Бомбата. Той е дявол, шегаджия, но само туй ли? Особено сега в следващите серии. Той се развива, става истински работник на тихия фронт, безпределно предан, но с хубав, весел, чист характер. Много се страхувах, когато създадох този образ. Все очаквах някой да каже: „Такъв ли беше борецът от съпротивата?” Напразно са били тревогите ми. Писаха ми и много участници в съпротивата. Като Бомбата, казват те, имаше във всяка група. Той поддържаше духа, оптимизма.

И Вачков отново заговори за филма. В следващите серии някои от допуснатите досадни грешки ще се избегнат. Сега филмът ще се снима много по-дълго, най-малко година и половина. Новите серии ще бъдат много по-успешни, защото ще се конкурират с другия многосериен   филм, който вече се снима - „Демонът на империята” - за Левски. Няколко готови серии са много сполучливи.

- Бихте ли гостували на плевенска сцена? - връщам го отново към театъра.

- С голямо удоволствие. Бихме гостували с Невена Коканова в „Ромео, Жулиета и Петрол”. Жалко, че тази пиеса малко се играе в извънстоличните театри. Иначе няма време.

- Освен читателите на вестника, кого друг бихте искали специално да  поздравите?

- Преди всичко моите съселяни от Трънчовица. На тях много дължа. Тяхна е маята, която направи от мене артист. Нека не изпускат оръжието, за което говорих. Искам да поздравя моя уважаван стар учител от Винарското училище - Руси Вълчев, бащата на моя приятел Светлин Русев. Благодаря му от сърце, че единствен от Плевен миналата година, когато ме направиха заслужил артист, ми честити хубавата награда.

Бяха минали два часа. Кога и как - не забелязах. Не бях още станал, а Григор Вачков вече се беше „мушнал” в спорното си сако. Сложил си беше кожения калпак и беше готов да излезем заедно. Благодарих му, благодарих и на дядо Вачко за хубавите пуканки. След няколко минути бяхме долу. Мартина, дъщерята на Вачков, се пързаляше с децата.

Сивата „Шкода” Сф 50-50 ни понесе по булевард „9-ти септември”. Вачков шофираше и махаше на всички, които го поздравяваха, а те не бяха малко. Пред хотела слязох. Той продължи по булевард „Волгоград”. Очакваше го Йордан Радичков.


в. „Септемврийска победа”, брой 19, 16.02. 1970 г.