Леонид Дудин

превод: Татяна Любенова

***

И се спряхме над дивна гора
във каньона Кайлъшки, зелен.
Аз изпитах за пръв път тъга -
чудесата се случват без мен.

Белезникава светлинка -
зад вира, сред елите, къща.
Дива патица с вик излетя,
тя за нещо свое бе тъжна.

Пред дома съм. А облаци бдят
над редути далечни, гривишки.
В лъчезарното утро, блестящ -
като в мляко домът изстиващ е.

Ето двери, прозорци, тераса, цветя -
и в обятията ми, бягаща - тя.

—————————–

***

Дървета - същите, поля…
Но друго е полето - руското.
А скъпа е за мен сега,
до болка чак, земята българска.

От нея да избягаш - как,
дори и много да го искаш?
Съзряват в път далечен пак
събития - сякаш излишни.

Българийо, ти си ми Рус -
прадядовци, бащи, деца.
Земята твоя като пух,
сякаш е руската земя.

И както пише, по рождение,
цветята ти ще са спасение.

***

Восходили громадой леса
Над каньоном по имени Кайлъка…
Мне впервые себя стало жалко,
Что живут без меня чудеса.

Еле тлеет белёсым огнём
Среди елей за озером будка,
Рядом крякнула дикая утка,
Сожалея о чём-то своём.

Перед домом стою. Вдалеке
Облака над Гривицким редутом.
Здесь, сейчас, лучезарное утро…
Белый дом. Словно дом в молоке.

Двери, окна, терраса, цветы -
И в объятья бегущая ты.

—————————–

***

Вроде те же деревья, поля…
Только русское поле другое.
Но и здешнее мне - дорогое,
Дорогая до боли земля.

От неё не уйти никуда,
Как уйти от неё ни старайся.
Вызревает конечная трасса,
И событий - своя череда.

Ты, Болгария, - Русь для меня.
По прапра, по родителям, внукам.
Пусть твоя мне земля будет
                                       пухом-
Будто это России земля.

Как написано мне на роду,
Я однажды в цветы упаду.