РАЗМИСЛИ В ГОРАТА

Александър Попов

Тя е на десетина минути от къщата ни. През ден, през два поемам нагоре по пътеката над карстовия извор Клептуза, най-често сам. Младежка компания не ми подхожда, а връстници или не се наемат да тръгнат, или предпочитат да заседнат на приказка в кафенето.
Спирам за малко край извора, за да се порадвам на бистрата вода, която струи под камънака. Изтръгнала се от коравата му прегръдка, тя се разлива на воля в езерото. Малко по-нагоре е поляната с руините на старинния параклис “Свети Илия”, а под тях и новоизградения от благочестиви местни хора. Отправям поглед на северозапад, където се извишава пресеченият конус на връх Острец, същински страж над разстлалата се под него Чепинска долина. И там е имало храм, съграден върху езическо светилище. Нагоре по реката са топлите извори с минералните бани. Животворният дъх на боровите гори, слънчевата, закътана от ветрища и бури долина, лековитите извори са подмамвали тук заселници от древни времена. Моят приятел, филологът Петър Полежански, твърди, че името Клептуз произлиза от Асклепий, бога лечител.
Продължавам нагоре към местността Просце. Някъде по средата на пътеката, по едно и също време, високо над мен прелита самолет, от север на юг. Пори стремително въздуха, превзема небето, запътен към Азия или Африка. Опитвам се да си представя пътниците. Навярно хора като мен, с грижите и кроежите си. Но те летят с шеметна скорост над планини и поля, над реки и морета, над градове и села. Техният хоризонт е по-широк от моя, животът им - по-разшетан, разнолик, наситен с нови впечатления и преживелици. Виждат, докосват, любуват се на неща, недостъпни за мен. А аз крача сам по горската пътека към билото, за да се полюбувам на гледката - красива, но все една и съща.
Връхлита ме внезапно желание да се намеря сред тях, да полетя към далечни земи, да опозная нови хора, да посрещна нови предизвикателства, загърбил навика, еднообразието и ограничението на своя живот.
Бях преживял нещо подобно на младини, като селски лекар в глуха покрайнина. Една нощ ме повикаха за тежко болен в далечна махала. Оседлах служебния кон, натежал и тромав, и поех нататък. Беше навалял сняг до колене и продължаваше да трупа. Духна вятър, изви се вихрушка. Изгубих пътя. Ръцете и краката ми помръзнаха. Кръстосвах нашир и надлъж местността, а махалата се спотайваше някъде под снега. Почувствах се безпомощен, обезсърчен. И без това ми се беше натрупало доста през тия години, запратен тук и като че ли забравен. Далечен глух шум прекъсна мрачните ми мисли. Отстрани изплуваха светлини. Беше нощният пътнически влак. Шумът се усили, превърна се в грохот. Черното, запъхтяно туловище на локомотива се измъкна от тъмнината, след него и целият влак, нехаещ за снежната виелица, за студа и мрака, за изгубилия се конник. Влакът премина пред очите ми като видение и аз отново се видях сам, изоставен и безсилен сред снежната пустош. Така ми се искаше да го настигна, да скоча в него и да се понеса към родния дом, към моите близки, които ме мислеха и очакваха.
Сега съм у дома си, а ми се дощява понякога да тръгна и да се запилея някъде по широкия свят, да посетя екзотична страна, да усетя тръпката на приключението. И почвам да завиждам на ония, които шетат без умора по земята, от единия до другия й край.
Излитат и се приземяват, за да полетят отново - целенасочени и пресметливи, разчели до минута времето си, изключили прищявката и своеволието от своя живот.
Дощява ми се, но се сепвам веднага. Защото вече зная, че превърне ли се тая въртележка, тоя лудешки ритъм в начин на живот, неминуемо ще пресити, изнерви и омаломощи човека. И той ще закопнее по тишината и покоя, ще завиди на самотните горски скитници като мен.
Трескавата гонитба на все по-високи и по-трудни цели, оказали се често миражи, е всъщност бягство от самите себе си, отчаян стремеж да забравим човешката си нищета и нищожност в безкрая на вселената, нашата мимолетност и обреченост.
Помислил това, някой от пътниците в самолета ще отправи може би поглед към бездната от тъмни гори под себе си и ще пожелае да тръгне по някоя тиха горска пътечка. Да се заслуша в звучната птича гълчава, да окъпе очи в цветните поляни, да поеме дълбоко дъх. И проветрил душа, да се почувства свой в живота, който щъка наоколо, бръмчи, пее, расте и гине без жалба и горест под бащинското крило на божествения лечител.