Светла Караянева

ПИЕТА

Баща ми неочаквано си тръгна.
Сърцето му забрави да тиктака.
Часовникът на пулса му забързан
стрелките закова във полумрака.

И чувах как петелът кукурига.
Свистяха арахангелски крилата.
И здрачът, посинял като индиго,
повтаряше бездънно пустотата.

И бавно слизаше Исус от кръста.
Ридаеше душата наранена.
В ръцете ми, задъхана, безвръстна,
изстиваше самотната вселена.

ГАРА

Нищо изключително в пейзажа.
Охтичава, шета есента.
И унило смита по паважа
пожълтели, кашлящи листа.

Зелки, натъркаляни в лехите,
сякаш от османски ятаган.
Мушмула, посърнала в сланите,
със плода си още необран.

И последен може би е влакът,
с който дезертирам в есента.
Бегълците никой не очаква,
нито приласкава ги нощта.

Отзвучава лятото във рими,
ронени от златен камертон.
И кръжат душите ни незрими
със последен хлорофилен стон.