ПРОСВЕТЛЕНИЕ
Знаете, че през декември се стъмва рано. Още не са обявили новините в 18 часа по радиостанциите и вече можете да се спънете в боклуците, които вие или някой като вас е изхвърлил на улицата. Няма да ги видите, защото уличният стълб не свети. Има хора, обаче, които дори на светло, можете да бутнете и подминете, без да ги забележите.
Такъв е Кольо - нисък, слаб, с протрито на ръкавите и загубило цвета си, поради забравена вражда с пералнята, яке. Сякаш за да стане съвсем невидим, ходи с наведена глава, така че плешивото му теме лъсва и предизвиква да бъде ударено. Единственият случай, когато Кольо вдига гордо глава, изправя рамене, като че ли ще отдаде почит, и малкото му, заприличало на стафида, лице грейва в усмивка, е споменаването на гроздова ракия. Тогава малките, с неопределен цвят очи се разширяват, зеленото и жълтото в тях преливат като листата на кестен в ранна есен и от останалата почти без зъби уста се чува клокоченето на чешма, когато са пуснали водата след авария. Така се смее Кольо.
Една вечер той вървеше точно като млад войник - изправен, стегнат, с вдигната глава, дори подгънал ръкавите на якето, за да скрие мърсотията по краищата им - и само дяволитите пламъчета в очите и бръчките около тях го отличаваха от момчетата под пагон. Дори на два пъти се спъна - в консервена кутия и в кашон, - но не изпсува както обикновено. Всеки, който го познава, би помислил, че се е отправил към поредния запой. Не, истината за Кольо този път бе съвсем друга.
Преди два дни, когато се прибираше от нощна смяна на паркинга, където работи като пазач, срещна жена. Беше почти същата като него - нисичка, слаба, опърпана, невзрачна. Кольо я видя едва когато се блъсна в нея и тя падна на земята. В този момент, той си спомни всичките случаи, когато бе повалян било от алкохола, било от ръката на някой неносещ на свещената течност здравеняк. Просветна му колко болка носи не самото падане, а невъзможността да се изправи. Ето защо, внимателно вдигна жената, извини се толкова, колкото можеше - не бе от многословните - и я покани да изпият по едно кафе в „тъпото”. Така наричат кварталното павилионче, в което кафето не струва, защото собственикът Петко не пие от мъка или от радост, а от сутринта. За сметка на това, винаги има с кого човек да си каже две думи или просто да помълчи.
Когато Кольо и Калина - поне името й успя да разбере, докато вървяха натам, - влязоха, Петко тъкмо си беше сипал първата чаша гроздова. Затова, само намигна съучастнически на Кольо, подаде двете чашки с прозрачна, кафеникава течност и се оттегли. Странната двойка пиеше кафето си мълчаливо. Накрая, Калина се престраши и покани своя кавалер на гости. „Ракийка да пийнем, туршийка да боднем, па да си сгреем душите!” - благо каза тя. Как грейна лицето на Кольо! Как заклокочи смеха му!
Затова и в онази вечер вървеше така напето. Във вътрешния джоб на якето бе сложил поморийска гроздова и една роза. Скри ги, защото се боеше, че ако някой го види с цвете в ръка ще го помисли за педераст, а бутилката трябваше да бъде на сигурно място, за да не се счупи. Накрая, пристъпвайки от крак на крак пред вратата, приглади малкото си останало коса, извади съкровищата от якето и плахо почука на вратата.
Когато Калина му отвори, не можа да се сдържи и извика: „Леле-е!” Нямаше и следа от невзрачната жена, която бе бутнал на улицата. Късата й коса бе навита на ситни къдрички, от което малкото й бяло лице сияеше. Воднистосините й очи блестяха в смес от срам и вълнение. Беше облечена в леко увиснала върху тънкото й тяло черна рокля. Все така мълчалива, тя направи път на Кольо да влезе и успя да скрие изчервяването си, докато затваряше вратата.
„На,‘земи!” - успя да измърмори не по-малко притеснения Кольо, докато подаваше бутилката и розата.
Калина го подкани да седне на грижливо подредената маса. Царската туршия, малките юзчета и тънко нарязаната пастърма накараха Кольо да преглътне. Но не те, а едва доловимото шумолене на роклята предизвикаха загадъчната му усмивка. От лицето му струеше една особена светлина, която помогна на жената да се отпусне и да се усмихне. Двамата отпиваха бавно от ракията и се поглеждаха все по-смело. Калина облегна глава на рамото му, а мълчанието им бе светло и топло.
…..
На сутринта Кольо отвори очи - неговата любима все така притихнала до него, не помръдваше. В този момент малкият някога мъж получи просветление - искаше да задържи този миг завинаги. Едва доловимата миризма на газ погъделичка обонянието му и го взе в прегръдките си, за да сбъдне най-съкровеното желание на живота му.
