НИКОЛА ИНДЖОВ ПРЕД „ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ” 

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ:

- Каква е днес съдбата на „Южна пролет”?

- Злощастна… Този прочут национален преглед-конкурс на дебютната литература попадна в ръцете на литературни екскурзианти, а Боян Биолчев - несменяем председател на журито и очевидно личен пълномощник на хасковския кмет, заяви буквално следното: „Южна пролет” е една весела кръчма”…
Кръчмарски думи, съответстващи на обстоятелството, че в журито през последните години преобладават - с едно-две изключения - нереализирани на художественото поприще литератори. Някои от тях притежават университетски титли, но какво значение имат научните степени за художественото творчество? Нима някой сериозно възприема проф. Амелия Личева като поетеса, доказала със стиховете си, че има право да оценява други поети? Ами проф. Валери Стефанов, известен предимно със смехотворните си критически анализи? Неизбежно е да спомена за сравнение предишни членове на същото това жури, които придаваха на „Южна пролет” и авторитет, и празничност, и равнопоставеност на писатели от Хасково и столицата: Дико Фучеджиев, Минко Бенчев, Найден Вълчев, Димитър Танев, Никола Радев, Георги Константинов, Георги Господинов, Владимир Трендафилов, Христо Ганов, Петър Василев, Йордан Нанчев, Червенко Крумов, Валентина Радинска…
“Южна пролет” започна през 1973 година и навлезе в националния литературен процес с изключителен принос - книгите на “Първите пегаси” от поколенията на днешните шестдесетгодишни, петдесетгодишни, четиридесетгодишни и тридесетгодишни творци на словото. Почти стотина национално известни български писатели!
Оскърбително е, че Боян Биолчев вижда милия празник на духа и таланта като „весела кръчма”, но как иначе, след като е известно, че този председател на това жури нито чете представените на конкурса творби, нито ги оценява публично по сравнителни критерии. Най-смущаващо е обаче намаляването на притока на книги към националния преглед-конкурс на дебютната литература, специално създаден за своевременна подкрепа на младите таланти. Да не би да е изчерпано доверието в него? И по какви причини?

- А какво се случва със СБП? Разпространяват се какви ли не слухове…

- Очевидно СБП не изживява най-добрите си дни. Вероятно една от причините е, че уставът на организацията вече е изостанал от новите обществени реалности и се налагат промени преди всичко в ония клаузи, които уреждат издаването, разпространението и пропагандата на родната литература, както и защитата на авторското право. Слуховете обаче са главно около замисъла да се направят поправки, които допускат повече от два последователни мандата на ръководството на СБП - Председател, Управителен съвет, Творчески фонд. Тук нещата се персонифицират и намеренията за промяна на устава се натоварват със силна субективна енергия. Дочувам имената на бързути кандидати за председателския пост, въпреки един известен на всички деликатен момент, който усложнява насроченото за януари общосъюзно събрание…
Разбира се, аз имам определено мнение, все пак повече от половин век съм член на СБП, и съм свидетел на всякакви явни и прикрити амбиции за административна власт в СБП. Ясно ми е, че винаги е имало мераклии да заграбят тази власт, защото на определен тип съюзни членове им се струва, че мястото в ръководството е място и в литературната йерархия, а други пък не искат да отстъпят по същата причина. Примери колкото искате. Нали в не съвсем далечното минало бе възникнала т. н. „секретарска литература” - посредствени автори придобиваха награди, звания, ордени, медали заради постовете си в СБП. Спомням си, че покрай шумните международни писателски срещи в хола на парк-хотел „Москва” бе поставена метална пластика с подписите на „знатни” участници - съюзните секретари. Това е само един пример, логично днес последните отломъци от „секретарската литература” не могат да проумеят защо приживе ги погребаха в критическото мълчание.
А що се отнася до замислените промени в Устава, опитът и традицията показват, че председателите на СБП са държали поста си и по десетина години, но Управителният съвет като орган и с контролни функции над председателя е бил сменян на всяко отчетно-изборно събрание. Има разум и логика в подобна уставна промяна.

- Как оценявате инициативата българин да получи Нобеловата награда. Едно от имената е и Вашето.

- Предложението на председателя на Съюза на независимите писатели натамани и мене в многобройния легион на нашенските кандидати за славата. Ще цитирам по този повод един позабравен афоризъм на Жан-Пол Сартр - „Лесно е да получиш Нобеловата награда, по-трудно е да не я заслужиш.” Наясно съм със себе си, но се питам защо в нашата мила страна литературните награди предизвикват по-често недоумение, отколкото удовлетворение?
Например преди време ни в клин, ни в ръкав директорът на ИК „Христо Ботев” Красин Кръстев (лека му пръст!), започна да раздава така наречените от него „Големи Ботевски награди” при положение, че отдавна съществуваше Национална Ботевска награда. Пловдивската меценатка Божана Апостолова също си присвои правото да раздава национална награда. Тя е на името на Иван Николов - мой приятел до смъртта си, обичан поет, за когото съм писал нееднократно, и нямам нищо против увековечаването на неговото име и по този начин. Но в благородния порив проличава противоречие с установена в културата етика, да си спомним латинската сентенция „А bove maiore discit arare minor” („Старият вол учи младия да оре”). Т. е. предшестващите оказват подкрепа и закрила на грядущите, не обратно! В случая наградените Вера Мутафчиева, Марко Ганчев, Иван Динков, Иван Теофилов, Константин Павлов, Христо Фотев се бяха появили в литературата още преди да изгрее звездата на Иван Николов. И както казва Августин Блажений, „Всички човешки нещастия се случват когато се наслаждаваме на това, което трябва да ползваме, а се ползваме от това, на което трябва да се наслаждаваме”…
Другояче изглежда ажиотажа около наградата „Пеньо Пенев”, отреждана по правило на автори, които нямат нищо общо с идейно-тематичната насоченост на неговата поезия. Нещо повече - отричат неговия свят и дори избягват да споменат тази премия в биографиите си. Последният пример е Екатерина Йосифова…
Несполучлив бе и опитът на Международната фондация „Георги Димитров” да възстанови държавните Димитровски награди.
Струва ми се, че трябва да има обществено-правен статут кой може и кой не може да раздава подобни отличия. Сега за национални се анонсират десетки поощрения от селски, общински или областен ранг. Учредяват се премии в памет на непознати в национален мащаб литератори. Състоятелни вдовици налагат призове с имената на своите съпрузи. Свидетели сме на прибързано поставяне на мемориални плочи, скоропостижно издигане на паметници, нетърпеливо наименуване на улици и площади…
Всичко това обезценява литературната класика и обезсмисля литературната йерархия.

ПЕТЪР КРАЕВСКИ:

- Каква е ролята на медиите в литературата, кой или какво дирижира PR-a, преекспонацията или премълчаването на таланта, а от тук - какво е отношението “талант-характер” преди и сега?

- Едва ли медиите имат някаква роля в творческия процес, по-скоро се опитват да подреждат естетическите стойности по мерки, които, меко казано, не са естетически. Например жълтият вестник „Уикенд” отпечата в няколко броя амбициозната поредица „Големите поети на България” и сред тях попаднаха Миряна Башева и Иля Велчев. Не подценявам нито споменатите автори, нито медията, но ми се иска да разбера въпросната селекция на какво бе израз - на сравнителен или на нормативен критерий?
В същия вестник редовно се появява рекламно каре за мемоарната книга „Панихида за мъртвото време”, и там черно на бяло пише, че това е „най-добрият текст, написан на български през последните двадесет години”. Не, да речем, поезията на нейния автор Любомир Левчев.
Преди време епизодичният медиен герой Тома Марков разтръби, че е носител на „Националната” награда за поезия за 2000 година и се представи за лауреат на „Южна пролет”. Аз най-добре знам, че наградата за 2000 година бе присъдена на поета Николай Атанасов, а Тома Марков получи някакво периферно поощрение за книгата си „Героин Rec”. При това той излъга журито, тъй като регламентът допуска за участие само първи книги, е неговата се оказа трета… Явно е, че при Тома се срещаме с особен синдром, съставен от самоизмама и самохвалство. Този синдром се прояви и в гръмогласното негово твърдение, какво че бил носител и на „Европейската” (членувано!) награда за поезия, номиниран при това от… Ирландия. Всъщност става дума за снизходителното публично поощрение на т. н. „Европейската академия за поезия”, основана от люксембургската поетеса Анисе Колц. Формация, подобна на редица други гилдийни обединения от джобен формат, които неуморно раздават огледалца и мъниста…
Съществува, разбира се, сериозна европейска награда - на Европейския съвет, номинациите за която се извършват от компетентни национални журита. Тази година българското жури бе съставено от писателите Георги Константинов, Владимир Зарев и Деян Енев, от дипломата - интелектуалец Стефан Тафров и от преводачката Иглика Василева. Националната организация, натоварена със селекцията, бе Съюзът на българските писатели. В резултат на желаната компетентност и добросъвестност наградата за България получи Калин Терзийски - безспорно даровит автор със силна творческа енергия. Последвалите многобройни интервюта с него обаче - искам поне за себе си да обясня законодателния тон на лауреата - станаха на равнището на посредствени медийни диалози. Писателят с бъдеще бе доведен до откровение, което е направено от друг, в минало време и с отдавна изтляла идея: „ А аз - човек, който, както казва Маяковски, мрази всички старо, славянско и църковно. Дори думата “традиция” ме дразни… ” Цитатът от Маяковски е взет не от поезията на руския гений,, а от известен епизод в автобиографията му, където със самоирония описва своя зрелостен изпит по вероизповедание в кутаиската гимназия. Заради тъп един въпрос на екзаминатора-свещеник Маяковски споделя: „Намразих веднага всичко старо, всичко църковно и всичко славянско… След две години, вече в Москва, припечелвах от рисуване на великденски яйца… Оттогава безкрайно ненавиждам руския стил и занаятчийството… Ненавистта към Русия и „руското” е като упрек към съдбата за… това, че Русия я няма… На мястото на Русия - разруха, бездна, пустота. За нейното отсъствие трябва да се отмъсти на самата нея. На самия живот да се отмъсти - за невменяемостта му. За липсата на смисъл, средоточие, център”… Коментар на този текст прави Лев Анинский в изследването си за Маяковски в Сребърния век: „Формулата на самоопределението - начален момент на ненавистта. Запълване на вакуума. Полица за уреждане на сметки”.
Лишено от автентични подтекст, съответстващ на началото на миналия век, произнесено с преждевременно високомерие, казаното от Калин Терзийски е подражание на прочутата „Плесница по обществения вкус” - поетичен сборник на тогавашните футуристи с идеолог Маяковски. И си е направо минало, което може да придърпа нашия автор назад при целия му напън непременно да изглежда напредничав като личност и авангарден като творец. Привнесен от друга литературна епоха, акцентът върху отрицанието на славянството и православието е днешен зле прикрит васален реверанс към европейските суверени, нещо като „Ave caesar, morituri te salutant!”
Синдромът, съставен от самоизмама и самохвалство, се долавя и в серия интервюта на Маруся Мирчевска, която, без да й мигне окото, се изтъква като поетеса, преуспяла с писанията си отвъд океана. Добре де, но на какъв език американците я четат, след като там не се намират преводачи за Дебелянов, Яворов, Лилиев? Да не би пък да пише направо на английски, но щом е така, кой я превежда така бездарно на български, ако съдя по някои нейни опуси, вмъкнати в интервютата й?
Самоизмама и самохвалство лъха от автобиографичния анонс на Лъчезар Еленков, че бил член на перуанската академия на поезията. Такава академия просто няма, има Academia peruana de la lengua, чийто член е например Марио Варгас Льоса, обаче нашият човек не фигурира там и - как да не си спомниш Вазов? - „А майка ми в Ямбол нищо не знае…”
Мене ме интересува друга тенденция и аз я забелязвам все по-отчетливо. С неизбежното развитие на жълтите медии неизбежно се стига и до масовия отказ на сериозните писатели да им сътрудничат. Все повече творци избягват да предоставят имената си, творбите си, замислите си и разсъжденията си на такива издания. Истинските писатели предпочитат „да блестят с отсъствието си!” - по израза на Петър Алипиев. Ето тук проличава отношението „талант - характер”. Спомнете си Пастернак:

Цел творчества - самоотдача,
а не шумиха, не успех.
Позорно, ничего не знача,
быть притчей на устах у всех…

ГЕОРГИ МИХАЛКОВ:

- Бих искал да споделите свои мисли за съдбата на тракийските бежанци и техния живот.

- Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности, риболовни лагуни, минерални изври… Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарена! Със жестоки насилия от турските власти - геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти - с интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година, а също така и по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Какви по националност хора обитават днес тракийския свят на Европа?
Но какво всъщност е тракийският свят на Европа? Най-общо казано, тракийският свят на Европа представлява определено етнокултурно пространство, описано още от Херодот като заселено с древните траки. Географските му координати са между Солун и Цариград в посоката Запад - Изток, а в посоката Север - Юг мислимите граници са Родопите и Егейско (Бяло) море. Не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника.
Тракийският свят на Европа в Беломорието, а и в Одринско, няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове. Тракийският свят на Европа не бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите на средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и етнографията очертават тракийския свят на Европа в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни подсказват по-достоверно от историческата наука докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа - до регионите, където са се сътворявали и тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен многозначителното понятие “майчин език” е възможно да казваме и “майчино отечество” по подобие на “татковина”. Историческата наука все още допуска конюнктурни влияния в изследванията за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това съществените познания, които имаме за тази наша изконна земя, дължим на непретенциозни, но безспорни със суровата житейска правда мемоарни и краеведски трудове.
И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието? Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят на Европа. Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на сладка вода за Беломорието.
В личната съдба на човека тракийският свят на Европа понякога има своеобразни измерения. Прогонените от Тракия българи чувстват интуитивно, че ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България от 1913 до 1941 година не е средиземноморска страна, от 1944 до ден-днешен - също. Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа…
И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова “време разделно” носителите на речта са били чисти българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златния инструмент на дюлгерите и медникарите по Беломорието, тъй като той представлява професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове.
Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията?. Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език по поречието и делтата на Марица, на островите Тасос и Самотраки, в университетски средища като Комотини (Гюмюрджина), и пристанища като Александруполис (Дедеагач), по таверни и пазари. Българският тон на тракийския свят на Европа се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото и тъпана, дори и в плисъка на трите големи беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица.

РАДОСТ ДАСКАЛОВА:

- Как виждате по-нататъшният път на българската литература? В какви посоки?

- В наше време изчезват национални езици, а също така се оформят няколко транснационални писмености, които узурпират съвременните лингвистични територии. Кирилицата удържа все още на съзнателните опити да бъде заменена с латиница, самата латиница шества като че ли победоносно навсякъде, тя е писмеността на виртуалното пространство. Дори йероглифите лека-полека допускат и други азбуки, особено в икономиката, а пък арабските и гръцките букви са устойчиви заради дълбока цивилизационна древност.
Именно тук е надеждата за оцеляване и на езика ни, и на писмеността ни, и на литературата ни. Говоря предимно за българската поезия, която тръгва от богобореца Ботев, и в която са заложени специфични национални мотиви. Да, тя не би могла да въздейства със същата мощ и да поражда същата духовна енергия у друг народ, който е с различни проблеми, различни алтернативи. Вярно е, обаче, че някои процеси са паралелни, например борбите за независимост. А когато поезията е отглас на борчески идеи, то и творците на тази поезия се възприемат с разбиране не само на отечествена почва, но и там, където такава борби съществува. И щем - не щем трябва да прозрем същността на някои тенденции в съвременната българска поезия, които в голяма степен се отдалечават от привидно догматичните нормативни естетики. Най-общо казано, на патриотичната поезия се противопоставя някакъв вид социална поезия, натруфена с авангардни влияния и чуждоезични конструкции. Но социалният идеал не е по-висш от националния идеал. И не може да го измести. Борбата за отечеството е много по-съдбовна и обхваща много повече хора, отколкото борбата за бита и всекидневието. Още повече, че класическите идеали на човечеството само на пръв поглед са социални, но не в същността си. Да вземем Великата Френска революция. Провъзгласените от нея равенство, братство, свобода не са социални, а са национални идеали. Във Франция равенството, свободата и братството се установяват като нравствена структура на цялото общество, а не на отделна класа или социална прослойка.
Определено има народи, които прописват поезия едва в двадесет и първи век. Може би явлението се завихря и при нас, поне там, където досега не е съществувала поезия в писмен вид. Например при каракачаните. Познаваме техните носии, техните обичаи, слушали сме техните песни, но досега не сме чели каракачанска поезия. Нито на български, нито на гръцки, нали каракачаните са двуезични. Помаците, които населяват Родопите по беломорските склонове, и които са българогласни, българокръвни и българоглави, както ги наричам в една моя книга, имат ли писмена поезия и кои са поетите им? Аз познавам поселищата им, често пътувам натам по причини, свързани с историята на моя род. Селото, откъдето прораства моят корен, понастоящем се възражда след разорението на тракийците и дълги години запустение. Новите заселници там са поданици на Гърция, говорят езика на България, изповядват религията на Турция. От такова човешко духовно триединство е напълно естествено с взрив да се появи поезия. Още повече, че там за осемте деца на първолаческа възраст откриха малко училище, където учебниците са гръцки. Тоест, там децата ще се докоснат до Омир. Не може ли от този допир с класиката да последва подтик към поезия?
Тук обаче искам да уточня нещо, което е принципно важно. Езикът определя националността на поезията и в този смисъл поетите не бива да се наричат каракачански, помашки и т. н. Това ме засяга лично, защото понякога ме наричат тракийски поет. Не, аз съм български поет от тракийски произход. Както български поет от цигански произход бе Усин Керим. Както български поет от турски произход бе Хасан Карахюсеинов. Както български поет от македонски произход е Христофор Тзавела.
Така че аз очаквам беломорските помаци да пропишат поезия. И колко хубаво ще бъде за българската поезия, защото което те напишат, ще го напишат на български. И това вече е много по-важно, отколкото в свободен стих ( свободен от всичко!) да си разголи душата поредната прелъстена и изоставена “долчевитка” -както Васил Попов наричаше нежните създания.

ДИМИЛ СТОИЛОВ:

- Ако наново Ви се отдаде възможност да пътешествате с Димитър Атанасов, към коя посока бихте го повели? Вторият ми въпрос е свързан с по-делнична история. В Антверпен ми се наложи да правя избор между бразилска и мексиканска кухня. Озорих се с избора. Какво бихте препоръчал като човек с богат опит?

- Димитър Атанасов е приятел за дълъг път, убедих се в това когато пътувахме из Китай. Посоките пред нас нямат значение, важното е отблизо да долавям пулса на сърцето му.
А гастрономическите Ви колебания в Антверпен наистина са трудно преодолими. Какво бих Ви препоръчал - или поръчал - аз? Мексиканска закуска - jugo de sandia, menudo colorado, cecina enchilada, tamales toltecas, churos… Бразилски обед -campirinha, feijoada a bayana, cafe brazileiro. Но за вечеря, ах, за вечеря! Недалече от къщата на Рубенс, в една пресечка на уличките с ония изкусителни живи манекенки по витрините, попаднах веднъж на Трактир московский. Взех си за спомен менюто с вмъкнатата между кориците сметка и сега гледам какво съм вместил в себе си тогава (1983 г.). Ето: водка императорская - 1, горбуша с икровым соусом, водка императорская - 1, крабовые шарики, водка императорская - 2, перепела а ла Ришелье, водка императорская - 2, ребрышки по гусарски, водка императорская - 1, квас клюквенный - 1, водка императорская - 1, свинина тушенная с айвой, квас петровский - 2. Най-отдолу е написано с големи букви „Приз трактира “, а с по-малки - „Водка императорская “. Количеството не е отбелязано…

МИНА КАРАГЬОЗОВА:

- Как успявате да съхраните духа си през всички политически и всякакви превратности на съдбата? За мене това е направо удивително. Вие сте от хората, които, както е в народната песен, когато ги пратят “в гората, дано ги мечки изядат”, те се връщат обратно ” с мечета”…

- Такъв съм, какъвто съм бил винаги. Може би има значение и родовата ми съдба. Започнах живота си, загубил всичко, което може да загуби човекът:
изконното отечество (Беломорска България), двете ми баби и двамата ми дядовци (изклани от турския башибозук през 1913 година), имотите на семейството (ниви, останали в землището на с. Иржан, Гюмюрджинско), родовата къща (в с. Манастир, Гюмюрджинско)… Така че от млади години аз, изгубилият всичко, придобих независим от материалния бит характер, а мисля, че и духът ми е независим.

- Какво Ви е дала като писател и човек културата на Латинска Америка?

- Духовни алтернативи, пътища към Паленке, Мачу Пикчу, Чичен-ица по следите на велики цивилизации. Революционните преобразования в Куба, Никарагуа и Венецуела. Романтичните образи на Че Гевара, Камило Торрес, Роке Далтон. Приобщи ме към върховни мигове в живота на съвременното човечество. Аз видях човешките раси в действие и изпитвам гордост за човека. Благодарение на Латинска Америка, която обиколих страна по страна, проумях, че културите умират, но културата - не!

- Кои са личностите, които са изиграли най-съществена роля за Вашето изграждане като писател?

- Реални личности като Леда Милева, Павел Матев, Иван Давидков, Владимир Башев, също така и личности от „паралелното човечество”, каквото в края на краищата е литературата. Искам да кажа, че героите на световните книги са оказвали силно влияние върху мене в изграждането ми като писател и обществена личност. Бойчо Огнянов, Жюлиен Сорел, Санчо Панса, Сали Яшар, Тил Уленшпигел, Кола Брюнон, Василий Тьоркин, Зорба Гъркът… Моите въжделения и странствания бяха изпълнени с личности , достойни за следовничество, моите илюзии - също.

- Как съумявате да сте толкова последователен в позициите си по най-важните творчески и социални въпроси?

- Не е трудно, казваше ми Иван Славков, стига да носиш в главата си това, което усещаш със сърцето си.

- Какво Ви дават проблемите и неуспехите?

- Изстрадан личен опит и успокоена старост…

KРАСИМИР ГЕОРГИЕВ:

- Пожелавам му здраве и още много радости.

- Днес е Никулден и пожеланието е твърде приятно! Благодаря!

ВЛАД РИВЛИН:

- Желаю Николе Инджову здоровья, долгих лет жизни и такого же долгого, нескончаемого семейного счастья, и разумеется, творческого вдохновения. Я его очень ценю не только за талант и фантастическое трудолюбие, но и за принципиальность. В наше время, когда предательство и беспринципность стали делом совершенно обыденным (ничего личного, только бизнес), он не продался, остался верен своим убеждениям. Настоящий человек!

- Спассибо, Влад! Hasta la victoria siempre! Rot Front! Никогда коммунары не будут рабами!

РУМЕН РОМАНОВ Ви поздравява и Ви пита:

- Какво Ви е вдъхновявало през годините, за да пишете така?

- Ето какво написах за себе си в първия брой на новото списание „Световете”, отговорът на въпроса е там и е следният:
„В този живот две жени пожелаха да заченат от мене - и така се родиха двамата ми сина. Но мисля, че читателите ми са повече. Поради това петдесет години вече пиша, издавам и преиздавам книги. Поезия, проза, публицистика, есеистика, литературнокритически етюди, преводи на испаноезични стихотворения и дори спомени за хора и събития от моето време и моя свят. Изглежда, че съм написал по-много страници, отколкото мога, но по-малко, отколкото искам. Ето защо литературната критика ме представя ту като незабравим измежду забравените, ту като забравен измежду незабравимите”.
Това е всичко за мене като писател.

ДИМИТЪР АТАНАСОВ:

- Кои са за Вас големите писатели от втората половина на ХХ век, с които сте имали приятелство или по-близко общуване?

- Не са малко, но във всички случаи не е този, когото виждам при бръснене в огледалото…

- Истината за „Литературен вестник”? Знае се, че Вие сте един от създателите му.

- Да, и първи главен редактор… Вестникът бе откраднат от Кин Стоянов, Владимир Лечвчев, Георги Спасов и Едвин Сугарев, които направиха своеобразен десант във Велико Търново, където бе редакцията, и се споразумяха с местните власти да го вземат „за целите на демокрацията”… Тогава аз бях в интензивното отделение на една софийска болница след първия ми инфаркт и нямаше как да се противопоставя. Все пак по-късно написах статията „Eдин незначителен епизод на нравствена съвместимост с разрухата. Към началната история на “Литературен вестник”. Там казвам и следното: „Случилото се с “Литературен вестник” е всъщност повторение на операцията с “Литературен фронт” и още някои подобни вестници и списания. Така че който и да беше главен редактор на “Литературен вестник”, той подлежеше на гръмогласни атаки, за да остави изданието да премине в политическата орбита на вестник “Демокрация”. Обстоятелството, че този главен редактор бях аз, създаваше редица улеснения, тъй като бях и последен главен редактор на в. “Литературен фронт” докато бе орган на СБП. Фигура твърде удобна, за да могат някои деца да отклонят общественото внимание от всеизвестни нюанси във властването на бащите си в същия вестник, в същия писателски съюз. Спомням си, че оставката ми като главен редактор на “Литературен фронт” първи поискаха Владимир Левчев и Едвин Сугарев от трибуната на някакъв митинг. Те двамата очевидно много бързаха веднага след дебютните си книги да получат и оглавят някое готово издание. Почти по същото време в едно предаване на “Всяка неделя” поиска оставката ми и Марко Ганчев. Вярно, той каза за мое успокоение, че съм бил добър човек. Прозвуча ми като самооправдание за това, че именно Марко Ганчев преди години бе станал поръчител за приемането ми в БКП… Не съжалявам, че отдадох една година от живота си на “Литературен вестник”, въпреки че заради положението ми там в някои моменти усещах “на клеветата зъба”. В един шуменски вестник Георги Мишев ме определи като “дългогодишен пратеник на Държавна сигурност в Латинска Америка”. Да се възгордее човек от такива думи, ако не прозираше целта да бъда сатанизиран, за да се оправдае “синята атака” срещу “Литературен вестник”. С насмешка си припомням това интервю на автора на “Дунав-мост” и ми се ще да споделя, че година по-рано и аз бях изпитал страх от Държавна сигурност. Ето как стана. През лятото на 1989 година получих по пощата на домашния си адрес стихосбирка от непознат ми тогава автор, за когото само бях дочул, че издал едни брой на неразрешено списание и заради това е под наблюдение на специалните служби В индексното каре пишеше, че авторът ще приеме с благодарност отзиви за своята книга - и се посочваше адрес. Прочетох стихосбирката с интерес, почувствах, че това е един даровит човек, и реших да му напиша писмо. И точно когато залепвах плика се сетих, че сам се пъхам в устата на вълка - нали следят и кореспонденцията на дисидента? Реших да не пращам писмото по пощата, за да не бъде засечено, а да го занеса и да го пусна лично в пощенската кутия на посочения адрес. Озовах се в лабиринта от недостроени нови и недоразрушени стари улички зад пазара “Красна поляна”. Нямаше система в номерата на блоковете, затова се обърках и попитах случаен минувач къде се намира блок едикойси номер. “Ето го - посочи той - оня високия блок на МВР!” Представете си как се вцепених. Уж се пазех от Държавна сигурност, а отивах към едно от леговищата й… Да поясня, че живеещият в блока на МВР се настани в “Литературен вестник” на моето място - може би по право, произтичащо от инсинуацията, че за длъжността има определени кадрови изисквания… Този случай е показателен, че във времената, когато бе присвояван “Литературен вестник”, някои хора проявяваха нравствена съвместимост с господстващия политически режим заради миналото си. Аз нямах подобни опасения… и точно в това бе моят проблем. Бях, освен всичко друго, и неудобен свидетел. Акад. Иван Радев пише: “Тъй като много от упреците тогава, а и по-късно към изданието са били свързани с Инджов, заради него на “Литературен вестник” се гледаше едва ли не като на “червено издание”, длъжен съм да направя следните изявления. Може да звучи неубедително, но той никога… не се е налагал в него, не го е подчинявал на лични или партизански пристрастия…”

- Съществува ли в съвременната българска литература т.н. течение “постмодернизъм”?

- Да кажа най-напред, че в прииждащата българска литература разпознавам отделни автори, но не и отделни поколения. А всяко естетическо течение е признак на поколенчески идеи. Уви, постмодернизъм няма по тези може би причини. Сигурно не са единствени.

- Като изключим няколкото имена, които днес медиите и определени среди налагат като водещи писатели, кои са Вашите фаворити?

- Не са малко. Между тях са белетристите Деян Енев, Анжел Вагенщайн, Борислав Бойчев, Димитър Кирков. Поетите Андрей Андреев, Георги Ангелов, Кръстьо Кръстев, Елена Алекова, Георги Константинов, Петър Караангов. Литературните критици и историци Петко Тотев, Димитър Танев, Свилен Каролев, Владимир Янев. Моите фаворити са много повече, парадоксално е, че понякога ги налагам в съзнанието си заради отрицанието или премълчаването, на което са подложени техните книги, изпълнени с приноси към българската литература от тематичен, стилистичен, езиков характер. Колко много значителни български писатели биват загърбвани от посредствеността, която има свойството сама да се организира срещу талантите! Или пък бива организирана…

ВАНЯ ДУШЕВА:

- Във Вашия мъдър живот сте станал свидетел на бързи технологични промени. Как бихте описали чувствата си от променящия се свят? И как виждате развитието на цивилизацията в бъдеще? А какво е мястото на българите в него?

- Да се надявам, че мястото на българите в променящия се свят е запазено от наистина великите българи с техните велики дела. От азбуката на Кирил и Методий, от революционния морал на Васил Левски, от поезията на Христо Ботев, от социалнополитическите идеи на Георги Димитров, от техническия гений на Джон Атанасов…

- Сега общуваме чрез интернет? Какво предстои? Каква алтернатива би могла да се появи в бъдеще?

- Общуването със същества от други планети.

- От какво се страхува Никола Инджов?

- Е, поне на този въпрос да отговоря с моя поезия. Ето един цитат от поемата ми „Дългосвет”, писана през 1970 година:

Пред мене няма никой вече,
отиде си и моят род.
Той бе възрасъл с праживот
и бе с праимена възречен.

Върху калековци и лели
земя отдавна се пласти
и аз ги спомням по черти,
които в мен са се прелели.

Лицето ми наполовина
е там, оттатък, и мълчи,
но в синовете ми личи
все още образ непреминал.

Прилитат по дъждовно време
човеци ангелски в света
и преродени от смъртта
обземат ми живота земен.

Кръвораздел се в мен разсейва
и аз съм неизменно друг:
на север - породен от юг,
на юг - преиначен от север.

Никулден 2011 г.