АБДУРАХМАН ДЖАМИ

Камол Айни

превод: Литературен свят

Животът на Мавлана Нуридин Абдурахман ибн Ахмад Джами (1414-1492) обхваща почти целият XV век. Творчеството на великия таджикско-персийски поет е ярко отражение на живота, литературата, философията и културата на епохата, побрало в себе си противоречиви течения.

С преминаването през 1469 г. на Маверанахр към децата на Абусаид, а Хорасан - към потомците на Умаршайх, империята на Тимур се разпаднала напълно. В този период най-крупен владетел на Хорасан бил султан Хюсеин (1469-1506), установил относително трайна власт и около 40 години управлявал в Херат. Като цяло тимуридските държави на султан Хюсеин и султан Ахмад (управлявал през 1469-1494 г. с център - в Самарканд) представлявали, от гледна точка на политическата си структура, обединения под властта на феодален монарх на редица отделни владения, принадлежащи на членовете на тимуридското семейство.

В. В. Бартолд писал: “Времето на Тимур и тимуридите било за Средна Азия епоха на голям външен блясък”. Достатъчно е да си спомним пищната столица на Тимур - Самарканд, който, украсен с величествени архитектурни съоръжения, бил един от най-големите и богати градове на света. Този град станал наистина център на науката при внука на Тимур - Улугбек. Предателското убийство на Улугбек довело до отслабване на научната дейност в Самарканд.

След смъртта на Улугбек в културно отношение започнало да расте значението на Херат. Това станало най-вече при управлението на султан Хюсеин, във владение на когото влизали също така и Задкаспийска област, и Хорезъм. Херат бил разположен на възлово място на големи търговски пътища, и на пазарите му се търгувало със стоки както от местно производство, така и с доставяни от Китай, Индия, Маверанахр, Иран, Западна Европа, Русия.

Заедно с нарастването на градското строителство, различните отрасли на занаятчийското производство, търговията и т. н., в Херат се наблюдава значителен подем на културата, проявил се в развитието на поезията, миниатюрната живопис, калиграфията, музиката, танца и другите видове изкуства, като забележима роля в това имали градските занаятчийски слоеве. По такъв начин, престолният град на султан Хюсеин станал прославен център на умствената дейност на епохата.

Разбира се, хератската култура от периода на управлението на султан Хюсеин не била плод само на творчеството на онова време, а представлявала синтез на културното наследство на Саманидската и други епохи. Тя включвала културните постижения от много области на мюсюлманския Изток - и Хорасан, и Маверанахр, и Хорезъм.

Едно от обстоятелствата, оказали съществено влияние върху развитието на литературата и изкуството от този период, било дружбата на две изтъкнати личности - таджикският поет и учен Абдурахман Джами и неговият ученик, приятел и покровител, узбекският поет и държавен деец Алишер Навои.

Запознанството на Джами и Навои вероятно се е случило след пристигането на последния в Херат (1469). Скоро (около 1476-1477 г.) то прераснало в дълбока привързаност за цял живот. Тясното сближаване на тези две видни личности довело до общност в творческите им замисли, мирогледи, възгледи за литературата, изкуството, въпросите от държавен и личен характер.

Около Джами и Навои се групирали поети, учени, историци, художници, калиграфи, архитекти. Джами и Навои били инициатори и организатори на големи събеседвания, литературни диспути, на които се обсъждали въпроси от културния живот - поезия, проза, музика, живопис.

Развитието на литературата през втората половина на XV век обусловило появата на редица произведения по история и теория на таджикската и узбекската литератури. Джами написал редица трактати за литературата, включително “Трактат за римата”, Камалидин Хусайни - “Трактат за загадката”, Сайфи Бухари - “Метрика” и др. От поетичните антологии били създадени “Бахаристан” (”Пролетна градина”) на Джами и “Тазкират уш шуара” (”Антология на поети”) на Давлятшах Самарканди. Резултат от личния труд на Алишер Навои в тази област бил появата на узбекски език на “Маджалис на нафаис” (Събрани съчинения), редица трактати и други произведения, в които се поставяли важни теоретически и исторически въпроси.

Дейци от хератския културен център били също така и големи майстори-изпълнители - музикантите Хаджа Абдула Марварид, Кулмохамед Уди, Шайх Наи, Хюсеин Уди, които, по твърдението на Бабур, “придобили гръмка слава и успех с помощта и подкрепата на бека” (Навои), танцьорът Саад Бадр, композиторите Гулям Шади, Миргази и други. Практическото развитие на тези отрасли на изкуството предизвикало появата на теоретичното обобщаване на постиженията на музикалната култура (”Трактат за музиката” на Джами). В същото време продължила своята дейност организираната при Шахрух библиотека, в която били събрани изкусни преписвачи, калиграфи и подвързвачи, занимаващи се с колективно художествено оформление на “Шахнаме” на Фирдоуси, произведенията на Низами Ганджави, Навои, Джами, Саади и др.

Сред калиграфите и миниатюристите най-известни били “царят на калиграфите” Султан Али; “Рафаело на Изтока” Камалидин Бехзад, създал ново течение в миниатюрата; Хаджа Мохамед Накаш, Шах Музафар и други.
Творчески плодове на хератския кръг били трудове в различни научни отрасли: “Трактат за арабската граматика” на Джами, представляващ коментари към съчинението на знаменития арабски филолог Ибн ал Хаджиба (Кофия); “Етика на Джалал” на Джалалидин Давани; “Етика на Мухсини” на Хюсеин Ваиз Кашифи. Хюсеин Ваиз също така през това време преработил “Калила и Димна” под название “Лъчи на Канопус” (”Анвари Сухайли”). Без да изброяваме всички трудове, появили се в културния кръг на Херат, ще посочим само, че се наброяват 57 названия на различни исторически и научно-теоретични съчинения, които били създадени с непосредствената материална и морална подкрепа на Алишер Навои и Абдурахман Джами.

Абдурахман Джами, великият хуманист на епохата, успял да спечели любовта на обикновените хора - занаятчии, селяни, представители на изкуството, - защитник, учител, наставник и приятел на които бил. Той бил признат още приживе от съвременниците си, включително от всички представители на династията на тимуридите. Авторитетът му на “вожд и глава на поетите при султан Хюсеин” (Бабур) бил толкова голям, че бил считан за най-голямата личност на епохата, велик поет и учен, старец и наставник, прославен далеч зад пределите на Средна Азия, Хорасан, Иран, Задкавказието, Турция и Индия. Независимо от това, великият поет с голяма строгост се отнасял към себе си, към начина си на живот и бил в най-висша степен прост в бита, като обикновените земеделци и занаятчии. Множество оригинални разкази, свързани с живота на Джами, постъпките му, свидетелстващи за неговото своеобразие, необикновена скромност, простота, разум, се съдържат в произведенията на съвременниците на поета.

Абдурахман Джами, който получил всеобщо и пълно признание още приживе, бил главният авторитет на своето време в обществения живот, в науката, философията, изкуството, в майсторството на поетичното слово. Решаващо за увековечаването на славното име на великия Джами било общочовешкото му поетично творчество, пред което се прекланяли не само просветените умове на Изтока, но и гордите владетели на различни източни държави.

Един от най-плодовитите автори в персоезичната поезия, Мавлана Абдурахман Джами оставил велико поетично творчество. Той създал цикъл романтични и суфийско-философски поеми под название “Хафт авранг” (”Седем престола”), три дивана - традиционни сборници с газели, рубаи, строфични стихове, разделени в съответствие с основните етапи от живота му и наречени по предложение на Алишер Навои - по образеца на трите дивана на Амир Хусрав Дехлави - “Първа глава от младостта”, “Средна перла в огърлицата”, “Заключение на живота”.
Най-голямото поетично произведение на Джами е “Хафт авранг” (”Седем престола”). То се състои от цикъл от поеми в седем части:

1. “Дар за благородните” (1481-1482);
2. “Броеница на праведниците” (1482-1483);
3. “Юсуф и Зулейха” (1485);
4. “Лейли и Меджнун” (завършена през 1485г.);
5. “Книга за мъдростта на Искандер” (1485);
6. “Златната верига” (3-те й части били съставяни в различни периоди от живота на автора);
7. “Саламан и Абсал” (1480-1481).

Към шедьоврите от творчеството на Абдурахман Джами (и не само на неговото, и не само на поезията на XV в., но и на цялата таджикско-персийска литература изобщо) може да се отнесе поемата му “Саламан и Абсал”. Тази поема вече пет века е в центъра на вниманието на истинските любители на поетичното слово, страстните почитатели на романтичните легенди и, разбира се, на тънките ценители на поезията на мъдростта. Тя е не само значително художествено произведение, за първи път разработващо във високопоетична форма древен сюжет, но и поема, отразяваща литературните, философските, обществено-политическите възгледи на мислителя и поета в зрялата му възраст.

“Саламан и Абсал” на Джами станала известна в Западна Европа през миналото столетие: през 1856 г. поемата била преведена в стихове от известния английски поет Фитцджералд (1809-1883), прославения преводач на четиристишията на Омар Хайям. На френски език “Саламан и Абсал” е преведена в проза - преводът е осъществен и издаден в Париж през 1927 г. от Август Брикт.

Първият превод на руски език на “Саламан и Абсал” на Джами е направен от съветския изтоковед Константин Чайкин и издаден през 1935 г. за III Международен конгрес по иранско изкуство и археология.


Из уводната статия към книгата “Абдурахман Джами. Саламан и Абсал” (Душанбе, 1977)