Мариан Желев

Още в самолета, докато наблюдавахме на екрана как прекосяваме най-големия континент, започнахме да се питаме дали не се е сбъднала една наша голяма мечта.
Тенко Тенев, Иван Странджев, Светозар Казанджиев и Мариан Желев - четирима писатели или по-скоро четири отделни свята тръгнаха да открият един друг, далечен, екзотичен и в същото време примамлив с всичко ново, което може да предложи.
Няма спор, че подновената инициатива между Съюза на Българските и Китайските Писатели, води до взаимно обогатяване и преплита погледите на два коренно различни типа творци. Общувайки по този начин бележките, които си водим под линия или в тефтерчето за из път, скоро се превръщат в най-ярката белова. От гледна точка на спомените тя остава истинско доказателство за нашата идентичност в миналото.
В Пекин, в Тианджин и в Шанхай - нивото на посрещане надминаваше очакванията. На организираните разговори от наша, а и от страна на китайците, сякаш се усещаше стремеж колкото се може по-бързо да разчупим стегнатата атмосфера, за да заговорим като приятели. Получаваше се, донякъде. Опитвахме се да влезем тяхната действителност с провокиращи въпроси, с търсене онова човешко зрънце, което всеки път се мъчим да посеем и в нашите произведения. Не зная, може да е заради нежелание от тяхна страна, друга мисия, може просто така да докосвахме една линия, която не биваше да прекрачваме. Но така и не успяхме да разчупим официалния тон, за да оставим и душите ни да заговорят. Вярно, после в ресторанта границите леко се размиваха. Някой вдигаше тост, казваше да се пие до дъно и ни обясняваха, че това се правело само с много близки хора. Нашето внимание биваше привлечено и от трапезата - по-голяма част от храната бе непозната. Ала вкусна. И така ни тръгна приказката.
На Великата Китайска стена никой от нас четиримата не продума, но по свои пътища стигнахме до заключението, че китайците носят стената в себе си. Единни в много отношения, сплотени и с голяма история, извисяваща се и в друга ера. Всичко това те пазят в духа си.
Стъпвайки после от един град в друг, ние само се споглеждахме, когато ни отговаряха на въпроса: Колко е населението? Със сигурност това е изпитание за идентичността - да попаднеш в един коренно различен свят, сред неизброимо множество и в същото време да се озовеш в стихията на един икономически бум. Накъдето и да се обърнем виждахме хора, автомобили, сгради, небостъргачи, растеж… Събирахме се после четиримата в някоя от стаите в хотела, да поговорим на нашия си език, за нашата родина. И в същото време да се убедим, че спомените не са избледнели и все още имаме някъде на хиляди километра дом, семейства, приятели.
Освен че и в трите града бяхме посрещнати от представител на Китайските писатели, с нас неотлъчно се движеше Джан Тао - настаняваше ни в хотелите, водеше ни на срещи, купуваше билети за влак и самолет при пътешествията ни из Китай, отговаряше на въпросите ни. И, разбира се, Росица, преводачката. Китайско момиче с българско име.
В университета в Пекин, където имахме среща с катедрата по българистика, за известно време забравихме да преглъщаме, когато чухме „Лиляно моме”, в изпълнение на китайски студенти. След това Камен - отново китаец с българско име - изрецитира „Две хубави очи”. После разбрахме, че докато е траела срещата, преподавателката им, Мариана Малинова, едва е сдържала сълзите си. И ние усетихме заряда на българското - много, много силно.
В музея за съвременна китайска литература попихме историята на много наши колеги. След това госпожа Лий ни разходи из писателския институт. Именно от там отнесохме ценни йероглифи, изписани пред очите ни - На Щастието, Здравето, Приятелството и Литературата, която сближава хората.
В Тианджин останахме само ден. Срещата с китайските колеги беше плодотворна - маса, отрупана с плодове и разговор, изпълнен с интерес и от двете страни. Говорихме за тиражите, за цензурата, за свободата на словото. Разговорът се пренесе в ресторанта, където блюдата бяха повече за снимка, отколкото за консумация. И след това разходка по реката.
Шанхай - градът, който те кара да замълчиш. Най-големият, със сигурност най-красивият, но навярно и най-замърсеният. Двадесет и четири милиона. Булевардите са един над друг. Пътищата минават над и под реката. Коли, коли, коли. И изведнъж, на фона на тази картина идва признанието на един творец, че младостта му е сива и едва сега за него е започнал истинския живот. След университета са го пратили на село. Докато го повикат обратно. Така се е случвало с всички интелектуалци в Китай, преди културната революция през 1976 година. Много писатели имат тази съдба. Признанието дойде от председателя на Шанхайските писатели. След като ни говори за миналото си, той се усмихна и започна да ни разпитва за България.
Последен ден. И четиримата сякаш плувахме в свои води. Не само заради мястото където ни заведоха - Джу Джи Джиао - древен град, „кореспондиращ” с водните си канали с Венеция. Не си давахме сметка, че малко след полунощ на същия този ден, самолетът ще ни отнесе далеч от тук.
И все пак това се случи. Шанхайското летище - още един повод да загубиш ако не себе си, то ума и дума от размерите му. Най-голямото… красиво, модерно, удобно и… тъжно. Приказката свършваше. Прегърнахме се с нашите домакини; пожелания за скорошно виждане, гостуване в България. Повикване за самолета, затегнахме коланите, гумите се отлепиха от пистата. На екрана отново се появи самолета и маршрута му по континента.
Част от мен, част от нас остана. Сега, когато сме си в България, някак лесно ни се вижда да отскачаме с мислите си до Китай. Хубаво е там - ще го изричаме всеки път, защото сме творци и хора с мечти. Именно заради това ще се връщаме - да откриваме онази част от себе си, която пожела да остане завинаги в Китай, с еднопосочен билет в джоба.