КОЛКО ДЪЛГО ЧОВЕК ВЪРВИ…

Спаска Гацева

***

Колко дълго човек върви
към своите истини.
Къса нервите си- уви-
подир мисли измислени.

Плува в облаци без вода
с крила пеперудени.
Пасе в нивата си беда-
овца заблудена.

През просото, през лука бос.
Шапката на тояга.
Докато една нощ
почне гърлото да го стяга.

В сърцето му- свит юмрук.
В ръката - камък.
Истините са вече тук.
Човека го няма.

1984


***
Очите ми са бели, не виждам, братко, вече.
Избоде ги ръката, с която ти се кръстиш.
Нозете ми не бягат - невяра ги отсече.
И думи вече нямам. Разпънах ги
невръстни.

Чия е тая старост, която ме настига
в креслото на палача, че си седя спокойно.
Аз друга бях - дарена - с душа на чучулига.
За друго бях родена - далече по-достойно.

Умирам, братко, вече. Опасоха овцете
пътеките до бога - и все са още гладни.

От тебе стана знаме. От мен - змия под цвете.
От теб звезда остана. От мен - сълза по пладне.

1986


***

Ето ме пред тунела.
Вътре е светлината.
Бързат към мен несмело
моите бъдни братя.

Хубави като живи.
Бледни като икони.
Гледат ме жалостиво.
Стискат в ръце пирони.

Арфи на всяка стъпка
в пеещите дървета.
Бели моми се къпят.
Черни мъже им светят.

Но ме настъпи мравка:
я погледни надолу.
Или изпи ти чавка
ума, та ходиш гола.

Щъкаха там човеци,
челяд и друга стока.
Викаха: цар - далече.
Викаха: Бог високо.

И се обърнах бавно
гърбом към светлината.
Още ми беше жално,
Господи за земята.

1990


***

Вятърът си играе
с косите ми пак на жмичка.
Не че добре ухаят,
а са като боички.

Всякакви ги рисувам,
та да изглеждам млада.
Взе, че ми ги оскуба,
щото така ми се пада.

Даде ми все пак назаем
една перука сива.
Къде се крия да знае.
И да изглеждам жива.


***
Отминаха,
под мишниците с флейти,
разнежените дни.
Боля. Боли.
Наежените сграбчват ме,
държейки
във пазвите си
гладните бодли.
Каквито дни да ме очакват още
оттук нататък
са добре дошли.
В подземния живот
са само нощи.

1993


ХРИСТО БОТЕВ

Поетът строполи се като песен.
Земята ни отпи си от кръвта му.
Народецът ни спеше или бдеше -
oплакаха го камъните само.
Изгни поетът. Вече век отгоре
по стъпките му крачат странни хора.
На власт. За власт. От срам и еуфория.
И смъртен яд, че Той не им говори.

1991


ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

Това е история - за буквари.
Непостижна. Като мечта.
Един поет на България
възпяваше майката свобода.

Нарисува я синеока.
Ненагледна. Глътка вода.
А тя беше още в окопите
на великата си война.

Заваляха над нея думи.
Сухи. Кухи. Безплодни. Град.
И подгонена от куршумите им
влезе в болничния палат.

Там поетът, който години
я възпяваше - полужив -
още чакаше да я види.
И да умре щастлив.

Жив съм!- викаше той напразно
в онемялата пустота.
Побеляла, до стола празен,
Тя го бранеше от смъртта.

„Това е история стара, стара.
Стара като Париж и тя:
един художник на тротоара
рисуваше момиче с цветя.”

2009


ТРИБУНАЛ

               …Шестстотин хиляди сърца-
               някой мисли, че са въшки.
                          Георги Парушев („Цветята ходят”)

С откраднатите дрехи на дъгата,
поете тъжен, с кръв номадска, лих-
и аз ги чувам - пеят под земята
събратята ти, пишат твоя стих.
За Аушвиц. Където - въшки клети -
изтляха, Георги, в пещите. Защо?
Цветя покриха мъртвите полета.
А всеки цвят е живо същество.

Защо смъртта, отдавна преорала
земята ни, отново я оре.
И иска пак- от алчност оглушала,
децата си да прави на гюбре.
България е станала копаня.
Номади, мюсюлмани - по нощя
един от друг крадат се - с бай ти Ганя.
А- въшките ни пращат във пещта.

Държавката Катуница е лудост.
Държавниците родни - още по.
Пред блока всяка сутрин ме събужда
една каручка, теглена от кон
с пискюл червен. Стопанката- отсреща
купува си от малък павильон -
цигара, две, едно кафе горещо.
(За кучето и коня- по бонбон.)

Чувалчето препълнила е. Бака-
с бутилки празни. След завоя - склад
ще окраде богатствата й яко -
срещу жълтички медени -за хляб.
Човечеството -ужким сме картина -
а още пуши своя стар чибук.
Катуница е гняв за справедливост-
в световната клоака за боклук.


СПРАВЕДЛИВОСТ

И тая сутрин пак убийство някакво.
Делфин прострелян до брега - с откос.
Позяпахме. Русалките поплакаха -
донесли ни го бяха - без въпрос.
Изкъпан. Тих. Целунали му раните.
Облени в кръв - очите бяха те
на мидите, вълните, на коралите,
на дивото настръхнало небе.

В природата ни стана да убиваме
с каквото ни попадне: дума, цев.
Не само животинските си видове.
И себе си. Човеците. За кеф.
„Язък!” „Балък!”. Отидоха си хората.
Делфинът също слезе от екран.
И с Христо Фотев нещо заговори се,
макар че по рождение е ням.


ЗАСЛЕПЛЕНИЕ

Заваляха, тъжни, заваляха
по чупливите ми рамене.
Удряха - сълзите тежки бяха.
Майчини - от лунното небе.
Мислех си: от радост плаче мама,
че съм жива, че съм още тук.
На земята в къщата голяма.
И заспивам в топлия й скут.
Нищо, че съм вече много стара,
като нея, плюс година-две.
Любовта щом още ме ранява
и катеря още върхове.

В тая суматоха на раздяла,
на лъжи, безпамет, суети -
радва ми се, че съм оцеляла.
И земята пак под мен цъфти.
Че край мен минава Свободата.
Странник- че подире й вървя.
Лошото му беше по-нататък:
мама най - съдбовното разбра.
Шибна ме в окото лед - шушулка.
Майчина. Ридаеше от яд.
Беше ме родила за гъдулка.
А предадох своя занаят.