Николай Скрьобов

превод от руски: Спаска Гацева

ЗЕМНИ СОНЕТИ

***
И пряко и непряко: малко значех
и никак на везните не тежах.
Как безпричинно весел бях и плачех,
докато със ума си заживях!
Разумен станах, престроих се чинно,
по-тежък вече - пълен със беди.
Как липсва ми тъгата безпричинна!
Срамът от безпричинни веселби!
Усмихва се душата, а линее,
с мълчанието свиквам - горък знак.
Невъзвратимо знам, необратимо
е времето, но аз необходима
задача имам - да запея пак.

***
Отричам се - предишният, но не,
не иска в мене той да се предава
и в днешния невидим си остава,
сърдит, наежен, тъжен и смутен.
Щом миналото свое сграбча пак
не знам защо така се получава -
възкръсваш Ти предишната, такава,
каквато бе за оня плах хлапак…
Така дълбоко той е в мене, че
се чувствам пак неловкото момче,
с което няма как да се сражавам.
Момчешкото сърце не дава друм
за опита на зрелия ми ум
и никаква надежда не оставя.

***
Всеблагите са моя пример свят,
покланям се на даващите длани,
на другите, щом служиш, си богат,
аз предпочитам техните желания.
Такъв съм, непонятен, еретик,
презиран, гонен - те живеят с мене.
И все съм оня смахнат ученик,
единствено желание обсебил…
До повода да любя, да боли,
до подвизите, дето ни очакват,
до мисълта човек да не разплаквам.
Желанието висше да предвидя,
случайно как жена да не обидя,-
тъй просто, като дишане, нали?

***
Животът ми - заплата беше той.
За топлото, простените обиди,
за всичко тъй естествено - в двубой,
което не постигнахме да видим.
За всичкото, което взел си, дал,
за всеки миг неумолим, отминал,
за ценното нехайно пропилял -
благослови съдбата си невинна.
Добре, че всичко е било добре
И загуби с находки се равняват.
Но колкото да си раздал и взел,
пределът очевидно е предел,
след него отдих вечен ни се дава.

ШИПКА

Във този ден на Шипка бе бурливо.
В огромната кована медна чаша
се блъскаше подгонен плиснал пламък -
от южен вятър, смесен със дъжда.
Камбанен като ехо тътен тежък,
като че някой викаше за помощ:
разсичаше околната природа -
да съхраним от гибел паметта.
И ние, десет българи и руси,
през тоя дъжд към вечното поели -
отпуснахме се мълком на колене
със клетва мълчалива. В тоя миг
да се прегърнем - някой ни помоли.
Тъй както тук дедите ни, тогава,
в последната си битка. В тоя миг.
Ръцете ни през мрака се простряха -
на нечии плещи луни изгряха.
И ние, десет българи и руси,
в една прегръдка стоплихме света.
Когато вече слизахме от хълма -
от вятъра не бе останал помен.
И пламналата памет - вечен огън -
по-непреклонна, чухме, зазвъня.
Очакваше ни дълъг път до Плевен.
На Шипка беше тихо и достойно.
Дъждът сгъсти, за всеки случай, обръч -
сълзите ни врагът да не съзре.