Татяна Любенова

В късната есен, след дълго очакване, се появи една силна поетична книга. Автор е Елена Вълкова. А книгата се нарича “Есенен салон за непризнати“. Елена Вълкова е известно име в поезията не само на местно, но и на национално ниво. Книгите й винаги са впечатлявали със силата на мисълта и емоционалността на словото, с внушенията, които са заредени в поетичните и строфи. Като се започне от първата и стихосбирка - “Да имаш име”, като се премине през: “На път да се разминем”, “Милост за България, “Евангелие от Мария”, “На женско рамо”, “Вечерен звън”, и се стигне до избраното в “Сирна неделя”. Всяка от тези книги е емблематична - с тематиката, замисъла и реализирането му чрез поетичното слово. И ето, че три години след “Сирна неделя”, се появява още една, също толкова емблематична книга, каквато е “Есенен салон за непризнати”. Понесла през тези години доста житейски удари, устояла на сривовете и намерила отново себе чрез словото, Елена Вълкова ни открива в тази своя книга едно познато, но и различно лице. Защото това е книга на Живота. Осмислена, много точно подредена и по тази причина - изключително цялостна книга, която звучи като завършено музикално произведение. Всичко в нея е пречупено през погледа на твореца. Затова и не случайно встъпителното стихотворение, отделено от циклите, които са четири, заковава с точността си: “Поезията ни е диагноза на обществото.” Четирите цикъла на книгата са назовани с имена, които като жалони определят посоката на поетичната река. Към всеки от тях авторката е подбрала специално мото, което има не само въвеждащ характер, а е емоционален белег на цикъла. Първият е наречен “Моя страна”. Стихотворенията, които го изграждат са белег за буден български характер, за вътрешна ангажираност със всичко случващо се в житието на обикновения човек. Защото и самата Елена не се дели от този човек, но знае, че носи и един дълг повече от него - чрез словото да буди съзнанието, паметта за националното. Тя е творецът, който работи за “проглеждането”, защото знае, че познанието ни прави личности, способни да защитават справедливи каузи.
“Не се добиват граждански права
с прошения,
                с иноезична Азбука”,
пише поетесата в стихотворението си “За буквите”. Съвършената наша Азбука, дарена ни от светите братя Кирил и Методий, е изключителен пример какъв трябва да бъде народът ни - споен, единен, без боричкания ( “боричкат ли се гласни и съгласни за първенство”), за да тежи на мястото си и да има отново своя Златен век. В този цикъл са стихотворенията, посветени на хората на изкуството, които с труда си променят духовния живот на обществото, верни и отдадени докрай на творчеството, въпреки мимолетността на славата. Всъщност тази тема, за присъствието на творците, на хората на изкуството в канавата на цялото ни общество, върви през цялата книга и през всички останали цикли. В “Моя страна” ще се докоснем до размислите за съвременното ни общество и сегашните нрави, (”SOS”, “Изборна победа”, “Сървайвър”, “Изкупителна жертва”, “Деца на прехода”, “Аз не съм хищник…”, “Моя страна” и други). Този цикъл завършва с едно изключително внушение в стихотворението “Девиз” - за прошката и за личността, която остава високо над плявата на деня:
“Когато си чиста и ярка, и горда,
а злобно бръмчене те следва -
                                                  вдигни
поглед нагоре-нагоре, където
Орелът не хваща мухи.
———
Не давай гнева да ти влезе
                                        под кожата,
каквото да става -
                             прости, отмини!
И гледай нагоре-нагоре
                                    където
Орелът на хваща мухи!”
Това го могат само големите!
Минавайки през общото Елена Вълкова отива в следващия цикъл към личното. Защото една личност намира своите философски прозрения за живота и неговия смисъл, минавайки през своето горнило - “Разпятието - Любов”. Любовта и онова, което държи двама души заедно, независимо от всички препятствия и драми: “Вода и огън” - крайностите се привличат; диптихът “Дело 205″- драмата между мъжа и жената в лицето на Лора и Яворов; “Пясъчно въже”- изборът, въпреки разума; “Сиромашко лято”- за очевидното - “свещта гори с най-буен пламък, щом фитилът е на свършване”; за да стигнем до основният цикъл “Любовно посвещение”. В този цикъл от шест стихотворение Елена е разказала не само своята житейска история, а е намерила проекциите на Духа, силата на устояването, неразривността на една истинска връзка между духовете на две човешки същества, които се допълват. Защото никой никого не среща случайно в този свят. Тук са и стиховете, посветени на дъщерята Лора и внучката Яна - поколенията жени, които минават и ще минат по своя път на Любовта. Минала през себе си, Елена Вълкова ни води към “Безсловесното”. Тя се търси и намира в по-голямото, природното, от което идваме и към което отиваме. Много музика и светлина има в “Бели импресии”, “Зимни недели” , но не само. Чрез природата и редът в нея Елена намира и философията на житейските неща, прозренията за мястото на човеците в нея, за характерите на хората, за пропуснатите мигове да бъдем близки, да общуваме, за смисъла на саможертвата, за неумението ни да разберем посланието на Висшия разум (”Кучешки студ”, “Птичи грип”, “Подслушан разговор”, “Житните кръгове”) и още много лирично настроение в “Ноктюрно”, “Загадъчни, вълнуващи елхи”, “22 септември”, “Край Витиня”, за да ни върне отново към смисъла на нещата в “Бръшлянът не завижда на дъба” и “Дървото е добрият земен дух”. Финалът на книгата е докосване до Космичното. Наречен е “На осмия ден”. Посланията и прозренията тук са дълбоки, силни и категорични.
“Осмицата е тайнствено число.
Число на Бог,
                 обърната безкрайност,
с падения - възходи
                              за душата,
повярвала наивно на змията,
че може и без Бог да различи
Доброто
           от лукавствата на Злото.
Свободната и воля се зачита.
На добър час -
по витата осмица!”
Какво повече? Всеки сам избира съдбата си и върви към нея. Или всеки има заложена съдба и трябва да научи своите уроци? Ненужно е да се разказва поезия. Трябва да се прочетат “Тайната вечеря” - за “най-жертвоготовната душа” на приятеля-превърнал се предател, без която нямаше да имаме Христос; “Художникът” - за твореца, който и в престъпника намира светли черти, превръщайки ги в изкуство, а “изкуството е - Прошка”; “Разпети петък” - за истинските последователи на Христос, които са понесли болката му със силата на духа си и без страх; “Камъкът” - за древното Слово и истината, която носи, запечатана чрез вечността на камъка; “Ероика” - за борците срещу диктатурите - “най-податливи на вируса - диктатор”; “Катинската гора” - за Вярата, която иска ” и жертвено агне, и готовност да си простим”. И така стигаме до един много основен триптих в книгата, който дава и нейното име - “Есенен салон за непризнати”. Един триптих за съдбата на творческата личност, различна, отхвърляна и неприемана в света на “мръсните пари”, но призвана да създава красота и вечно изкуство, което утре някой пак ще разиграва на търг и ще печели от него, но…:
“Творецът е
              и пратеник на Бъдещето.
Той е обречен да остане сам,
докато го настигнат
                        поколенията”.
“Авторство - неизвестно”, “Мерена реч” - това са стихотворения-прозрения за съдбата на истинския творец, приел да бъде посредник между Висшия разум и хората. Той, приемащият и предаващ Словото: “Да бъде Светлина!”
Елена Вълкова завършва своята книга с една невероятна “наздравица” - “Наздраве - за Живота и Смъртта”.
Ще цитирам само финала на това великолепно стихотворение, достоен за целостта на книгата, която, ако не прочетете, ще сте малко по-бедни духом.
“За грешките - наздраве! От гроздето им става
на мъдростта пелина. Кристално отлежал.
За родствата духовни! И за Смъртта - наздраве!
Със нея ще пожънеш, каквото си посял!”