Ото Рене Кастийо

превод: Никола Инджов

АПОЛИТИЧНИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

Някой ден
аполитичните интелектуалци
на моята страна
ще бъдат разпитани
от обикновения човек
на нашия народ.

Ще им се потърси сметка
за това, което направиха,
когато родината угасваше
като мило самотно
и малко огнище.

Не ще бъдат разпитани
за цената на дрехите им,
нито за дългите
следобедни дремки,
нито за стерилните
сражения с нищото,
нито за зъболекарския начин,
по който
се докопваха до монети.

Няма да ги разпитват
за старогръцките митове,
нито за отвращението,
което изпитваха от себе си,
когато някой - дълбоко в себе си -
искаше да умре коварно.

Не ще им се търси сметка
за абсурдните им оправдания,
появили се в сянката
на огромна лъжа.
Един ден ще дойдат
обикновените хора.
Хора, които никога
не са разбирали от книгите
на аполитичните интелектуалци,
но които идваха всеки ден
да им носят млякото и хляба,
яйцата и погачите,
които им шиеха дрехите
и им караха колите,
които пазеха техните кучета и градини
и работеха за тях -
                                и ще попитат:
„Какво направихте, когато бедните
страдах и угасваха в тях
нежността и животът?”
Аполитични интелектуалци
от моята мила страна,
какво ще им отговорите? Нищо!
Вас ще ви погълне мълчанието,
вашето лице ще бъде изтрито
от вашата собствена низост.
И ще млъкнете,
засрамени от себе си.

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ВСЕОБЩОТО СТРАДАНИЕ

Завърнах се
след пет години
и за мене
улицата бе самотна.
Този стар вятър,
който от дете познавам,
разроши малко моите коси
и се поспря прав и весел
може би заради моето завръщане.
От приятелите
никого не видях.
Всички са като преди,
но тяхната кожа вече
е огрубяла.
Всички почти работят
в някаква сянка още
и оставят със старостта си
тежка и горчива поука
от своята борба.
Някои, без съмнение,
вече се измориха и обърнаха
гръб на народа.
За да могат по-добре
да ядат и спят,
те се отдалечиха от себе си,
тъжно се превърнаха в оня червей,
който мразеха - и сега дълбаят
надълбоко в безмълвието.
Но въпреки всичко
предателите бяха малко,
малцина са ония, които
някой ден ще потреперят
от гнева на народа,
малцина са ония, които справедливо
ще бъдат осъдени, загдето знаеха всеки път
какво правят.
Върнах се
след пет години.
И никой не се престраши да ме здрависа.
Нито дори онези,
заради които живях и се борих,
заради които виках:
„Вие сте могъщите,
непобедимите - и обединени
можете да сторите живота сносен!
Вдигнете се!”
Дори и те не ме помнят.
Моите съотечественици
продължават да страдат
всекидневно.
Сега може би повече,
отколкото друг път.
Върнах се, казвам,
тук съм,
за да продължа борбата.
И макар че понякога
други луни ми светят
много далечни и много красиви,
оставам с всички
да страдам с всички,
да се боря с всички,
да остарея с всички.
При моето завръщане
хората биха казали после:
нямаше никого, нямаше нищо,
ако не беше самотната улица
и този стар вятър,
който от дете познавам,
ако нямаше толкова звезди
и толкова, толкова дъжд…