ОЗАРЕНИЕ
ОЗАРЕНИЕ
Аз посях в браздите жито,
а поникна чучулига,
после втора, после трета…
И с невидими стебла
моят посев се люлее и до слънцето
достига,
посребрен от снеговете
на планинските била.
Юли с макове ми свети. Пукат се
от зной браздите.
Под узрелите череши сяда
жътвения час.
Взех си сърп - дъга от бързей,
край ракитите извита -
и като жътвар небесен през полето
тръгвам аз.
1969
***
А хляба, с който съм отраснал
са го месили
жени със пръстени пиринчени, ковани
от гръцки драхми
по далечни острови…
Маслината със черни сълзи плаче.
И влакът от Дедеагач ще те люлее
много нощи,
и раницата пленническа ще мирише
на рибарски кей
и на непрани ризи, до мига когато
духнеш лампата във къщи
и под ръцете си усетиш смях
на женско тяло
и пукот на легло, върху чиято
табла се поклаща
шинелът ти войнишки.
А после пак ще чакат твоите писма
от фронтове далечни.
Ръце, които са те галили, ще месят хляб
за помен на душата ти.
Но ти ще се завръщаш
от дъното на Дойранското езеро
с едно парче снарядно в своя спомен.
А по съня ти ще върви баща ми -
или може би това е северния вятър? -
сред шум на гръцки кипариси,
сред звънтене на щурци,
които с чукчета невидими коват
венчални пръстени от стари драхми.
И аз, когато пораста, ще чуя тоя звън
под тънката зора, във края
на душата си,
където се показва слънцето -
и заливът под Солун
е лъскав като гръб на риба.
Когато започваха големите войни
и поникваха щикове вместо овес и жито,
побеляваха хора и планини
и мишка прояждаше сиромашкото сито.
По далечни бърда, прегорели от суша,
и по валози с черна, опушена шума,
артилерията засаждаше дъбове от пушек,
където си виеха гнезда от куршуми.
Но се случваше някой,
над пехотински пагони
метнал пушка и раница сива,
в отпуск да тръгне с конски вагони
и среднощ да разбуди жена си -
топла и страшно красива…
Той своя войнишки колан сваляше.
На него ножът висеше като сълза
голяма.
И нежния земетръс на любовта
ги поваляше,
и луната се люшваше до женското рамо.
Те до съмване чак прегърнати спяха,
сепвани от бълнуването
на войнишките ботуши,
а лятото стреляше по тяхната стряха
с руйни, подскачащи круши.
Пехотинецът сънуваше риза изпрана,
и стъпки момчешки, и лястовича сянка.
И пушката до прозореца подпряна,
му приличаше на неразлистена фиданка.
Не мислеше,че вън оградите
като бруствери едрееха,
че влакове просвредляха
високия Балкан,
че майчините му коси до огнището
белееха
като снеговете на Каймакчалан.
1967
