Йордан Нанчев

Деветосептмеврийският поврат е начало на крути промени в политическата ориентация на страната и категорично отрицание на всичко, свързано с миналото. Започва пренастройване на културния  и в частност на литературния живот, както в цялата страна, така и в Хасково. На власт идва ново отечественофронтовско правителство, което прокламира изграждането на коренно различен политикоикономически строй, а това включва и нова идеологическа програма, създаването на пролетарска, демократична, социалистическа литература. Последните три определения почти не се различават смислово в онези първи месеци и години след знаменателния 9.09.1944 година, колкото и условно да се приема вече тази “гранична” дата от дистанцията на времето и историята.

Условността идва преди всичко от това, че всъщност не става дума нито за “освобождение”, нито за “революция”, нито за какъвто и да било друг силов акт, свързан с нападение или още по-малко съпротива. Просто промяната е била дотолкова предрешена от външните фактори, че на законно избраното българско правителство не му е оставало нищо друго освен да сдаде властта. Проблемът всъщност е бил, че в първите дни то май не е имало на кого реално да я предаде. После обаче “мераклиите” да управляват се оказват толкова много, че и до ден-днешен не може да се разбере точно как именно е ставало овладяването и разпределението на властта в онези първи дни на разрушения и ентусиазъм.

Първите броеве на новооснования вестник “Народна борба” всъщност, са и началото на социалистическия печат в Хасково. Всички вестници, излизали в града ни до “светлата” дата, вече са спряни и на тяхно място, на 16 септември 1944 година, се появява първият номер от “официоза” на новата власт. Освен емоционално-приповдигнат репортаж за посрещането на “храбрите въстаници от отряда “Ас.Златаров” и борисовградската въстаническа дружина” вестникът съдържа още стихотворението на Смирненски “Червените ескадрони” и началото на пътеписните бележки “От Морава до Марица” на мобилизирания  в новите земи адвокат Йордан Нанчев-”един от корпуса”, който в шест последователни броя разказва за перипетииите на своята войскова част при завръщането от териториите на бивша Югославия до родината, след като българското правителство официално скъсва своите отношения с Райха.

В първия брой на “Народна борба” са поместени още съобщения за финансови помощи в отговор на започналата кампания за подпомагане на загиналите при предишния режим и на техните семейства. Един от първите дарители бил арх.наместник Йордан Попрашев, който изпратил 55000 лева на Работническата партия, а “гражданинът Христо Ал. Божков внесъл 5000 лева за Раб. мл. съюз и 5000 лева за семействата на загиналите милиционери”.

В случая, разбира се, най-любипитно е да се отбележи и съобщението, в което се казва, че “На 9 септември в гр. Хасково се учреди комитет на журналистите и публицистите при ОФ в състав -председател Делчо Василев, секретар Тодор П. Вутев и членове Марин Латинов и д-р Димитър Георгиев”. И няма как това събитие да не бъде съобщено на първата страница на вестника, след като председателят на новообразувания журналистически комитет Делчо Василев е и отговорен редактор на вестника, назначен на това място с личното застъпничество не на кого да е, а на един от стожерите на новата отечественофронтовска власт и негов добър приятел д-р Павел Тагаров. Редакторствуването на Делчо Василев, а вероятно заедно с това и председателствуването му в “ОФ-комитета на журналистите и публицистите” завършва много бързо и доста безславно. Но то има по-късни отзвуци и последствия, за които научаваме от публикуваното в сп.”Южнобългарски страници”¹ извлечение от негово “Изложение до другаря Румен Сербезов-Първи секретар на ОК на БКП-Хасково”.

След като споменава за своята работа като основател на в.”Народна борба” и за инициативата за основаването на дружество “Изкуство и печат” към читалище “Заря”, Делчо Василев разказва за своя фатален конфликт по време на едно от заседанията на литературната секция на дружеството с все още новоогласения тогава, но в бъдеще  важен окръжен функционер в идеологическата сфера, чието име обаче не споменава. Разбира се не е трудно за всеки, който познава културната история на Хасково да се досети за кого става дума, тъй като прозвището, с което го е нарекъл Делчо Василев -”Акулата” е повече от показателно. Този човек, впрочем, заради онова спонтанно скарване в края на 1944 година, ще предопределя трагичната участ на някогашния си опонент, ще се превърне в мрачната сянка, която неумолимо ще тегне над съдбата му за десетилетия.

Първият удар обаче, първата проява на отмъстителност заради свободомислието си, основателят на в.”Народна борба” получава не пряко от страна на “Акулата”, а чрез трето лице, назначено и оторизирано да изпълнява “мръсните поръчки”. В случая това лице се оказва секретарят на ОК на ОФ, члена на Работническата партия /комунисти/ Петър Парапанов.

“Един ден, както си работех в канцеларията си в Общината като библиотекар, на която служба бях назначен по изричното разпореждане на д-р Тагарав, след завръщането ми от интернирането през август 1944 година в Златоград - пише Делчо Василев - при мен дойде въпросният Петър Парапанов, придружен от Харалан Русев, и най-безцеремонно ми заявява:

- Няма да ти позволя повече да прокарваш своите анархични разбирания чрез в-к “Народна борба”, нито да се заяждаш с Гумнеров.  Редактор на вестника от следващия брой ще бъде Харалан Русев и нему ще предадеш всички ръкописи и дописки, които са получени в редакцията.

Разбира се при тая груба намеса на случайни и некомпетентни персони като Петър Парапанов в моята журналистическа работа, при това подквасена с мътилка от обвинение в прокарване чрез вестника на анархистични тенденции, аз отново видях самовластния образ на “акулата” и затова реагирах съвсем демонстративно и круто като прибягнах и до фигуративна изява. Грабнах перодръжката, с която пишех, счупих я на две и я подхвърлих на Парапана с думите:

- От тоя момент аз наистина преставам да бъда редактор на в-к “Народна борба”! Никога и никому досега аз не съм давал съвестта си под наем и няма да позволя на когото и да било да ми диктува какво да пиша и какво да не пиша! На теб, другарю Парапанов, бившият комисар по снабдяването в Хасково Кирил Гумнеров може да ти е бил приятел и да те е снабдявал с хранителни продукти, както ми е известно, но за мене той е враг на хасковското работничество, защото го оставяше да гладува, а приятелите си от Гражданския клуб, хората със “синята кръв”, ги осигуряваше с най-скъпи продоволствия, за което заслужава днес да бъде съден от Народния съд. Не помниш ли ти, Петре, че аз имах куража да публикувам в редактирания от мене в-к “Утринна поща” разобличителни материали срещу него и това бе една от причините за моето интерниране в Златоград. В последния брой девети на “Народна борба” аз дадох място на оплакването на 70-80 хасковски граждани комунисти, земеделци и безпартийни, които настояват Гумнеров да бъде разобличен и споменават, че аз бях интерниран заради писанията си срещу злодеянията на тоя бивш комисар по снабдяването в Хасково. В същия този брой девети в качеството си на редактор на вестника, аз съобщавам, че от идущия брой ще започна да печатам серия от статии по този въпрос. Сега вече ми е пределно ясно защо трябва да бъда сменен като редактор на “Народна борба”.

Така завърши диалогът ми с Петър Парапанов и оттам нататък Харалан Русев, който още сричаше азбуката на журналистиката, се зае да оправя в-к “Народна борба”…

Това е, така да се каже, „споменното” обяснение на Делчо Василев за случая. Написано години по-късно. Много по-конкретно и под формата на надлежен документ той го е „описал” и в един свой Рапорт до Председателя на Отечествения фронт, депозиран почти веднага и като по чудо опазен досега. Известна част от текста на документа е публикуван във в. “Шипка” през 1993 година от журналиста Леко Славов с негов коментар.

„Господин Председателю - пише Делчо Василев,

Донасям Ви за знание, че излизането на бр.10 от в.”Народна борба” бе спряно по разпореждане на секретаря на комитета г. Петър Парапанов и Харалан Русев, член на редакционната колегия. Тяхното решение ми бе направено достояние на 16 т.м. вечерта, когато узнах, че са иззети от печатницата всички оригинали на статиите от първа и втора страница на вестника.

Обясненията им за това бяха, че материалите не били прегледани предварително от Агитпропа при Работническата партия, че се помествали във вестника такива, които не би трябвало да намират място в него. (Касае се за писмото на бившия учител в Хасковската гимназия Николай Мънзов, което писмо ми бе дадено от г. Асен Митев, началник на Държавна сигурност, с изричното указание да го поместя във вестника).

Аз подозирам, че едно от съображенията да се спре излизането на вестника е започналата кампания за демаскиране на безбройните злоупотребления на бившия комисар по снабдяването г. Кирил Гумнеров. Може би на известни среди в Хасково не е удобно подобно демаскиране на тоя народен изедник, ала народният интерес го изисква, защото народът бе, който най-много бе тормозен, измъчван и ограбван от тоя забравил се в миналото властник-бюрократ. Спирането на в.”Народна борба” в един момент, когато цялото общество в Хасково и околията знае, че в следващите броеве на вестника ще се изнесат документални и автентични сведения за безбройните му злоупотребления и нечувана корупция би могло да има твърде неблагоприятно впечатление и въздействие върху народните маси, които ще останат с впечатление, че новата власт на Отечествения фронт, вместо да демаскира престъпленията на бившите властници-фашисти, тя старателно се мъчи да ги прикрие или защитава”²…

Но кой всъщност е споменатият „член на редколегията” Харалан Русев и прав ли е Делчо Василев да се съмнява в качествата му на редактор? Може би, защото, както сам той пише преди това в цитираното изложение, на едно от първите заседания на “Изкуство и печат”, той коментирал в критичен дух представения за обсъждане ръкопис на бъдещия роман “По стръмнините”, защото бил открил в него множество недостатъци. При това приятелското му и колегиално чувство към сравнително по-младия Русев не му позволило да бъде още по-категоричен в отрицанието си и само си позволил да го посъветва да преработи и дообмисли творбата изцяло, защото се нуждаела от “стилистична, литературно-психологична и художествена обработка и най-вече от историографична конкретност и правдоподобност”…

Срещу това мнение на критика не само че никой от присъстващите не възразил, но и самият Харалан Русев  благодарил и тържествено обещал да се възползва от направените му забележки и дадените му съвети. По това време той вече бил издал първата си книга - стихотворния сборник “Бяха фашистки години”³.

Със сигурност не се е справял толкова зле и с вестника, защото не след дълго е поканен да оглави старозагорския вестник “Септември”, където остава до 1949 година, а след това работи и в столицата.

Впрочем името на публициста Харалан Русев се е появило още в третия брой на “Народна борба”, където е отпечатана статията му “Септември и единението на българския народ”, в която той обсъжда причините за неуспеха на т.нар.Септемврийско въстание през 1923 година и възторжено приветства деветосептемврийската промяна.

“Поражението през първия септември беше поражение на целия български народ. Нека победата на втория септември стане победа на целия български народ и да бъде здраво крепена от единството на всички демократични сили, които влизат в Отечествения фронт”- завършва статията”⁴.

Но кой е Харалан Русев? Името му дотогава се е знаело само от другарите му-комунисти и от техните съмишленици, от онези, с които е делил затворническата килия, с които е участвал в Съпротивата.

Той  е роден в село Гарваново, Хасковско на 6 ноември 1914 година. Учил е гимназия в Хасково, бил е наемен работник. През 1932 година става ремсист, а през 1935 година и член на Комунистическата партия. Като ученик в Хасковската гимназия участва в списването на нелегален ученически вестник”Червени зари”. От 1933 до 1935 година е политзатворник. През 1938 година публикува стихотворение в левия столичен в.”Заря” ⁵. След това на три пъти е интерниран, а през май 1944 година минава в нелегалност.

Едва след 9 септември 1944 година той ще може пълноценно да се изяви на любимото си и мечтано поприще - литературата и публицистиката. Най-напред това става на страниците на “Народна борба”, където бойко и целеустремено допринася за утвърждаването на новата власт, разобличавайки нейните противници. Не закъснява и първата му книга, за която вече се спомена. Тя съдържа 28 стихотворения, които носят в себе си заряда на младежката дързост и упоритост, надеждите и вярата в едно жадувано бъдеще. Съвсем обяснимо е при това, че много от тези революционни изповеди не са художествено съвършени, но тяхното най-голямо достойнство е, че са спонтанни и изстрадани. Първични и неподправени в тях са и обичта към Партията и другарите, и омразата към стария строй.

Стихосбирката на Харалан Русев е една от първите поетични книги след 9 септември, посветени на антифашиската борба и като документ на времето има своето литературно-историческо значение, макар като художествен факт да е почти забравена. Но това е така може би и защото самият автор не се завръща към нея и към поезията въобще. Все пак книгата е отбелязана в местния печат и то не от кого да е, а от Делчо Василев ⁶. Макар и уклончиво, той приветства нейната поява като “културно събитие в нашия провинциален град…, за което се иска не само смялост, но и културна амбиция да преодолееш цялата посредственост на провинцията и всички нейни условности”.

Стремейки се да поощри младия автор, Василев откроява стихотворенията “Буря”, “Мъгли”, “В подполие”, “Партизани”, “Под бича на палача”, “Призори”, “Нощ в лагера”, в част от които е открил “красиви мисли и поетични образи” и вътрешни рими, напомнящи “прекрасните музикални стихове на Хр. Смирненски или дори на Хр. Ясенов, под чието обаяние и въздействие авторът се е намирал”, а в други “идейни концепции,  които отразяват пътя на борбата и устрема към свободата”.

Разбира се той отбелязва и наличието на “баластни” стихове, които би трябвало да бъдат избегнати, но в крайна сметка заключава, че “при по-голямо поетично углъбление и при по-съвършена техническа конструкция на стиха, Харалан Русев ще може да направи още по-решителни крачки в поетичното творчество, за което той ни дава премного надежди”…

В Стара Загора, където година по-късно става гл. редактор на окръжния вестник”Септември”, Харалан Русев основно поправя и издава своя „хасковски” роман “По стръмнините”⁷, преиздаван после още пет пъти у нас и превеждан на няколко чужди езика. За него през 1951 година той получава и  първата Димитровска награда за литература.

Обект на изображение и анализ в тази творба е времето непосредствено преди Деветосептемврийския поврат и първите дни след него. Сам участник в събитията, с неподправен реализъм и с безпогрешно чувство за историческия прелом в бита и съзнанието на героите, Х. Русев изгражда своето повествование в две основни направления - крушението на старата власт и победния устрем на Отечествения фронт. Двата враждуващи лагера са ясно и категорично разграничени. Социалният и класов конфликт  е показан на фона на обществено-политическите промени по време на Втората световна война и в този смисъл “По стръмнините” е роман, налагащ литературната традиция, довела по-късно до създаването на  шедьовър като “Тютюн” от Д.Димов, например.

Величавият подвиг на борците е разкрит убедително и безпристрастно. Чужд на стремежа за създаването на “идеалния герой”, толкова характерен за някои творби от онова време, авторът рисува своите комунисти с човешки присъщите им колебания, съмнения и грешки. Но тези съмнения и грешки са многократно изкупени от революционния им устрем, от всеотдайността и готовността им за саможертва в решителните мигове на борбата. И Васил Руменов, и Стефан, и учителят Атанас, и Койно, Митко, Манол, Гочо в крайна сметка жертвуват безопасността си и привидното спокойствие на своите близки в името на обществения си дълг, на новата комунистическа нравственост.

Така авторът ни убеждава в силата на партийната правда, издигнала тези доскоро съвсем обикновени хора до статуса на герои и преобразуватели на епохата. Майсторството си на разказвач и ясната си гражданска позиция Харалан Русев защитава и с образите на буржоазните офицери и  управници. Обречеността на техния свят се долавя и във фалшивата им показност на прощалната вечеря във Военния клуб, и в моралната им разпуснатост, безсилието и животинската им жестокост. Ужасяващо е например отрязването на главата на мъртвия Илия и убийството на невръстното му дете, което кара жена му да полудее. Разбира се възмездието постига и Дъбов, и Баранов, и Михов, и Гогов, но авторът основателно поставя въпроса дали смъртта е достатъчно отмъщение за такива като тях.

Във “Всеотдайно”⁸, вторият роман на Х.Русев, водеща е темата за колективизацията на село в първите години след победата. Легендарният партизанин Груди Загоров напуща армията след тежко раняване в края на войната и е изпратен с партийно поръчение да създаде първото кооперативно стопанство в района, където е действал като нелегален. Проблемите за кариеризма и социалната реализация на личността, за трудностите в борбата с опозицията и за преодоляване на инертността и рутината, за водещата роля на младежта в общественото преустройство, за новите отношения в семейството и извън него, разкриват амбициозния замисъл на автора чрез аналитичен разказ за събитията в Ситово да очертае историческите промени в тогавашното българско село. Значително художествено постижение в този, както и в останалите романи на Харалан Русев, са майсторските описания на различни състояния в природата, верния усет за литературния детайл.

“Под земята” ⁹ отново ни връща в годините на антифашистката борба. Партийният функционер Крум Стефанов е принуден да се укрива от полицията и отива на работа в един отдалечен родопски рудник. Тук той създава партийна група и организира въоръжената съпротива срещу властта. На фона на невежеството и експлоатацията на местното население, авторът умело откроява възраждащата сила на комунистическата идеология, рисува обаятелни образи на обикновени хора, осъзнали колективната си мощ и значимостта на своя труд. В романа присъства и темата за войната, довела страната ни до икономическа разруха и чужда окупация. Мотивите за неосъществената любов и изневярата, за моралната устойчивост и човешкото достойнство, за мъжеството и твърдостта да устоиш своите позиции, допълват в психологически план характеристиката на образите.

Сюжетно продължение на “Под земята” е последният роман на Харалан Русев “Кристали” ¹⁰. Същите герои-комунисти, в същата обстановка, осъществяват социалистическото преустройство на своя край. Някои от враговете също са живи и борбата продължава, но нито влиянието на Али бей и ходжата Мурад, нито появата на бившия полицейски началник Касабов, нито саботажът на Алфред Груев могат да спрат победния устрем на хората, платили с кръвта си своята свобода. Проникновено и с нескрита симпатия авторът разкрива и вълненията на младите жени от селото, за пръв път отхвърлили ограниченията на Исляма, воюващи за свое място в живота.

Освен на тези четири романа, Харалан Русев е автор на три сборника с разкази - “Залез слънце” ¹¹,”Стихия” ¹² и “Белият ад” ¹³, на пътеписните бележки за Албания  “В страната на орлите” ¹⁴ и на биографичния очерк за Ана Маймункова ¹⁵. В София той работи в редакците на вестниците “Работнически дело” и “Труд”. Признат е за активен борец против фашизма и капитализма. Награждаван е с ордените “За народна свобода”, “Кирил и Методий” и “9 септември”.

През 60-те години на ХХ век Харалан Русев заболява тежко и продължително. Умира в София през 1968 година. Вестник “Хасковска трибуна” отпечатва некролози от името на ОК на БКП и ОКБПФК, от редакционния колектив и от Журналистическото дружество ¹⁶.

През 1984 година в родното му село Гарваново беше открита паметна плоча по случай  70-годишнината от рождението на Харалан Русев. Допреди известно време една от хасковските книжарници носеше името му. В посочения по-горе т.ІІІ на “Речник на българската литература” е документирано още, че той е “основател и редактор” на хасковския вестник “Народна борба”, което не е докрай прецизно и точно, но едва ли вината е само у авторката на статията. По-скоро тя се е доверила на предоставената й по съответните канали информация и я е повторила. Без дори и да подозира за ролята и съществуването на Делчо Василев, вече покойник през 1982 година, когато речникът е издаден. Този речник едва ли някога ще бъде поправен, но в интерес на истината е сега да се чуе и другата гледна точка, а именно тази на Делчо Василев, който разказва следното:

“В момента не си спомням точно в коя година бе това, но “Народна борба” бе прекръстен на “Хасковска трибуна” и редактор му бе някой си Нанов¹⁷. Аз продължавах да си купувам редовно вестника, за да съм в течение на събитията, които се развиват в нашия град. И един ден пристигат у дома двама стари мои приятели и подхващат с доза на ироничност следния диалог с мене:

- Абе, бай Делчо, всички ние, хасковци, досега знаехме, че ти си основател и първи редактор на хасковския ОФ вестник “Народна борба”, сега прекръстен на “Хасковска трибуна”, а ето, че в най-последния брой на вестника някой местен дописник Каракачанов твърди, че първи редактор бил Харалан Русев. Какво е това безобразие, какво е това изопачаване на историческата истина?

Аз естествено останах като поразен от гръм при наличието на подобна фалшификация на истината, а още не бях си купил последния брой на “Хасковска трибуна” и затова не ми беше известна въпросната публикация, но обещах на приятелите си, че ще се опитам да защитя истината по тоя въпрос.

На другия ден се снабдих с въпросния брой и наистина там беше публикувана дописката на Каракачанов с точното съдържание, за което ме уведомиха добрите ми стари приятели. Веднага сядам на работния си стол и натраках на машинката си едно “Открито писмо” до редакцията на “Хасковска трибуна”, в което заявих на редактора Нанов, че написаното от Каракачанов абсолютно не отговаря на истината. Основател и пръв редактор съм аз и никой друг! За това могат да свидетелствуват братята Коста и Тодор Хр. Кузеви, при които съм бил редактор на издавания от тях в-к “Утринна поща” до самия 9 сепетмеври 1944 година и в чиято печатница се печаташе новооснования от мене в-к “Народна борба”. Могат да свидетелствуват и словослагателите от печатница “Чикаго”, както и приятелите ми литературни сътрудници от дружество “Изкуство и печат” - Петър Маймунков, Иван Пеневски, Танчо Топузов, Петър Сиротов, Стаю Кирев, Иванка Карлова и Ваня Даскалова. В писмото си до Нанов аз посочих, че за установяване на истината, че аз съм основателят и пръв редактор на в-к”Народна борба”, той може да се отнесе до самия д-р Павел Тагаров, който именно лично ми възложи мандата за основаване на вестника и който сега живее в столицата на ул.”Дунав” № 1.

При едно такова положение аз смятах, че въпросът ще бъде решен така, както свидетелствуват фактите и че в един от следващите броеве на “Хасковска трибуна” ще бъде публикувано опровержение на лъжата,  разпространена от дописника Каракачанов. Но какво излезе? От редакцията ми отговориха в смисъл,че от разпитаните лица (без да ми посочат, разбира се, кого точно са разпитвали) ¹⁸ не можело да се установи кой е редактор-основател на в-к “Народна борба”.

Пламнал от негодувание от едно подобно “икономисване на истината” от страна на редактора Нанов, който безспорно е действал според инструкциите на “Акулата”, аз отправих мотивирана молба до Съюза на журналистите в България, посочих им като главен свидетел д-р Павел Тагаров и ги помолих да защитят историческата истина. Писах и специално писмо на приятеля си Тагаров да даде писмени показания пред Съюза на журналистите като изпрати на мен препис от тия си показания, за да имам с какво да оборвам моите отрицатели. Тагаров изпълнил молбата ми, дал писмени показания пред Съюза на журналистите и в същото време изпраща и на мен препис от тия си показания. Но колкото да изглежда невероятно и дори парадоксално, изпратеният ми препис от показанията на д-р Тагаров не стигна до мен…по нечие разпореждане. И не само това.Когато след време Тагаров бе дошъл в Хасково и се срещнахме с него в хотел “Аида”, той ми призна с горчиво съжаление, че отговорни лица самовластно му заявили: “Твоите писма няма да стигнат до Делчо Василев, както и неговите до тебе” и гневно изпсува пред мен, че у нас се допущат подобни “безобразия”, както точно се изрази той.

Въз основа на писмените му показания обаче, дадени пред Съюза на журналистите, последният отправя настойчиво писмо до Окръжния комитет на партията да се анкетира случая и да се установи реалната истина. Копие от това писмо бе изпратено и до мен. Какво са правили и какво са стрували “анкетьорите” се узна от изпратения отговор до Съюза на българските журналисти, копие от който отговор получих и аз, където ОК на БКП - Хасково твърди, че от направената анкета се установило какво, че в-к”Народна борба” е бил основан и редактиран от някакъв си комитет и че “Делчо Василев като стар и опитен журналист се чувствал като редактор”… Да се смееш ли или да заплачеш пред едно подобно изкълчване на неоспоримата истина? Но още по-трагичното в случая бе, че в  това писмо(или в друго такова) се оспорват истинните показания на д-р Тагаров като се твърди, че “паметта му изневерявала”…

Тая последната уникална нелепост ме накара, та веднага написах едно сърдечно, братски откровено писмо до Тагаров, в което изплаках мъката си и горчивото си разочарование с думите:”Докторе, докторе, скъпи мой приятелю, потурнаците, които станаха големи фактори в днешно време искат да погребат истината, на която с тебе служим, още докато сме живи, току пред очите ни, а какви ли безобразия и гнусни изопачавания и фалшификации ще се отправят по наш адрес, след като вече сме умрели?”¹⁹

Впрочем всичко това днес звучи толкова познато и близко до нашето съвремие от известно време насам, че няма защо да бъде коментирано специално. Но да се върнем пак към края на 1944 година, когато в Хасково започва да излиза един друг вестник - “Клас” ²⁰, издание на Околийската земеделска дружба под редакцията на Вакрел Янев. Той също е седмичен, но за разлика от “Народна борба” излиза не в събота, а в четвъртък и си поставя задача “да просвещава сдружените земеделци, осветлявайки ги по всички интресуващи ги въпроси от политически стопански и културен характер”. В уводния текст на вестника, подписан от главния редактор и озаглавен “Нашата молитва”, се казва:

“Беше лъган народа. Беше и ограбван. В кръв замлъкваха устата. И над плодородната българска земя препускаше в бяс кушия на произвол и ужас.

Над посърналите ниви и пожълтелите шумаци огря слънчев лъч и усмивка погали измъчените лица на милионите отрудени селяни, работници и интелектуалци. Отдъхна си народа,че свали от гърба си тежко бреме и с протегнати ръце възторжено прегърна великото дело на 9 септември.

Ликувай!

Свободата, народовластието и справедливостта, подобно на слънчевите лъчи са достъпни за всеки човек и не ще да има вече гладни щом претъпкани са хамбарите с жито, не ще има вече голи и боси щом димят фабричните комини.

Стани на страж!

Свободата трябва да се пази, че с кръвта на много свидни жертви е добита и все пак врагът дебне.

Бъди на страж!

Народът в труд унесен по китните поля, отдаден в песента на фабричния мотор или увлечен в кабинетната размисъл не всякога догажда що го дебне и зад угла удар да не дойде, трябва да се бди, че народовластието има своята сила само в труда и производствените блага.

Съвест и сърце бъди!

Справедливостта е цветето, насадено в сърцето, поливано от съвестта и аромата му е балсама на много социални злини.

Борец бъди!

С сетни сили дори, пак се бори щом скъпа ти е свободата, щом мил ти е тоз отруден народ, щом имаш съвест и сърце.

Това е нашата молитва.

Молитвата на “Клас”  ²¹.

Тонът на вестника отначало не се различава от този на “Народна борба” и недвусмислено свидетелствува за радостта от настъпилите политически промени, за удовлетворението и надеждите, че най-после истината и социалната справедливост са възтържествували и животът на народа никога повече няма да бъде зависим от нечистите сили на икономическото и политическо мракобесие. Тези надежди разбира се са свързани с управлението на Отечествения фронт, чиято девиза е “мощна,демократична, свободна и благоденствуваща България”.

Думите са на Председателя на Окръжния комитет на управляващата коалиция в Хасково -земеделеца Димитър Стоянов, който все още е убеден и вярва, че  “делото на Отечествения фронт е дело на българския народ и затова трябва да преуспее и пребъде”. Само няколко години по-късно в един от новите вече социалистически концлагери,той на собствен гръб ще се убеди в безсъдържателността на тази фраза, ще има достатъчно време да я изстрада и доосмисля. Но сега в края на 1944 година, роденият от промените исторически оптимизъм все още доминира.

“Нека всички да напрегнем усилията си, за да го осъществим и догоним създаването на мощна, свободна народовластническа България с благоденстващ в нея народ!”-така завършва той политическия си апел, публикуван на първата страница в първия брой на “Клас”.

В този брой на вестника са публикувани още две писма от фронта, фейлетон от редактора Вакрел Янев - “Забравената награда”, стихотворението “Просветление” от младия Димитър Запрянов-Брилянт, обширен репортаж за посрещането и речта на земеделския лидер Александър Оббов в салона на театъра, както и обръщение към младите земеделци от председателя на Академичния земеделски съюз Ценко Барев. Във всеки следващ брой на вестника на първа страница под главата се помества кратко политическо есе, обикновено подписано с “Клас.

Главният редактор на „Клас” Вакрел Янев е роден на 18 август 1912 година в село Болярово, Хасковско. Произхожда от земеделско семейство - по идеи и по занятие. Той е племеник на бившия земеделски министър на правосъдието от правителството на Стамболийски Петър Янев.За отбелязване във връзка с това е фактът, че целият бр.18 на в.”Клас” от 19 април 1945 година е посветен на годишнината от смъртта на този забележителен земеделски лидер от миналото и съдържа, спомени за него, статии, стихотворения, снимки и пр.

Още като гимназист В. Янев се посвещава на земеделското движение. Опитва да учи в София, но е принуден от немотията да се завърне на село и да работи земеделие. По-късно става чиновник в Кърджали.Тогава издава драмата си “Еничери” ²² и сборник с разкази - “Родопа плаче” ²³. След преврата се завръща в родния си край и е избран за околийски секретар на БЗНС. Започва да издава вестник “Клас”, който получава личното одобрение на главния секретар на Съюза Никола Петков, един от редовните читатели. Вестникът е в категорична подкрепа на неговата политическа линия.

Според историка на земеделското движение в Хасковския край Делчо Камов, когато през пролетта на 1945 година БКП /к/ насочва всичките си усилия за ликвидирането на самостоятелния БЗНС и нарича всяко независимо и демократично мислене и поведение “геметовщина” по името на неговия лидер д-р Г.М.Димитров, на митинг в село Малево Вакрел Янев заявил:”Ако е геметовщина това да мислиш самостоятелно, то аз съм най-големия геметовец.Ако е геметовщина да искаш да си свободен, то аз съм геметовец” ²⁴ и пр.

След тази своя антиправителствена проява В.Янев минава в нелегалност и скоро напуща България. Това естествено съвпада и с последните му публикации в “Клас” - двете есета на библейски теми “Поколението на Юда” ²⁵ и “Учител, апостоли и последователи” ²⁶ , в които той се опитва да намери аналогия между саможертвата на Исус Христос, предателството на Юда и делото на християнските апостоли с убийството на Стамболийски и на неговите верни последователи и предателската роля на онези земеделци, които са изневерили на техния завет в новото време. Името на В. Янев като редактор остава под главата на вестника и в брой 22 от 17 май 1945 година, но уводното есе в този брой вече е дело на новия главен редактор Петко Бакалов.

След бягството на Янев е организиран процес срещу всички, подпомогнали го да напусне страната. Осъдени са Марин Делчев от Кралево, Латю и Железан Живаков от Голям извор, Йордан Камов от Корен, Иван Парасков и Георги Пашов от Долни Главанак, Пилю Христов от Горски извор, Славил Тенев от Долно Ботево и др. В материалите по делото се твърди, че Вакрел Янев се е връщал след това в България, за да организира терористични акции, но това не е вярно. Димитър Стоянов, защитник на 12-те подсъдими заявява:”Г-да Съдии, ако аз съм на Ваше място, на тези хора, стоящи на подсъдимата скамейка, бих окачил медали и бих ги извел от тази зала като герои, защото те с риск да изгубят службите и живота си дори, се притичват да спасят един човешки живот”.

Като емигрант Вакрел Янев живее в Гърция, в Италия и САЩ. В крайна сметка се установява в Западна Германия и гласът му звучи в ефира на радио “Свободна Европа”. Оскъдни са данните за неговия живот в емиграция. Пак според цитирания автор той се оженил и имал две дъщери. Умира на 7 септември 1970 година.

За отбелязване е още, че почти веднага след основаването на “Клас”, Вакрел Янев бързо привлича “уволнения” от “Народна борба” Делчо Василев и му дава свободна трибуна в своя вестник. Той, впрочем, продължава да публикува в “Клас” и след него.  Така освен есетата от познатата в миналото постоянна рубрика на Делчо Василев “В ковачницата на духа” ²⁷, в която авторът се подписва с псевдонима си Аполон, в “Клас” се появяват и негови статии, рецензии, коментари и есета на културни и обществени теми. В този смисъл особен акцент заслужава да се постави на поредицата статии за театралното дело в Хасково, за възкресяване паметта на Асен Златаров, както и на рецензиите за новоизлезли книги, за делото на писателите Гео Милев и Боян Болгар. Може да се отбележи и  водената от Василев с псевдонима Феб рубрика “Наша поща”, в която макар и спорадично той коментира качествата на постъпилите в редакцията литературни материали. 

Въобще, наред с политическата част, с репортажите за т.нар.”Народен съд”, за “грандиозните” земеделски митинги при посрещането на завърналия се от емиграция лидер Г.М.Димитров преди това и наред с призивите за “Революционни трибунали” ²⁸ и  за “Смъртна присъда над фашизма” ²⁹, вестникът дава широко място и на литературата.

За отбелязване във връзка с това са най-вече няколкото стихотворения на споменатия Димитър Запрянов-Брилянт и на Борис Марзоханов, както и тези на Васген /Васил Генов/, Александър Загорски, Славчо Бъчваров /Малин Вихрин/, а също и разказите на Борис Марзоханов, Хр. Гюлеметов, Иван Пеневски и  Ваня Даскалова. Общо взето това са авторите, които публикуват и в паралелно излизащия вестник “Народна борба”. Като се прибавят към тях и вече познатите ни имена на Петър Сиротов и на Делчо Пандов, който не спира да превежда от руски, горе-долу може да се добие представа за кръга на тогавашните хасковски литератори.

Може би тук е мястото да се кажат  по няколко думи за някои от тях. Димитър Запрянов е роден в Хасково на 16 октомври 1926 година. Първото си стихотворение по собствените му думи публикувал “шестнадесетггодишен” в сп.”Българска реч”. Сътрудничи в “Утринна поща”, а след 1944 година в “Клас”. Като студент в София през 1946-47 година публикува в “Народно земеделско знаме”. След това привидно скъсва с поезията, защото продължава да пише, но не печата стиховете си. Работи като агроном, но по съвет на Елисавета Багряна се насочва към журналистиката. Дълги години е окръжен кореспондент на вестник “Кооперативно село” и се пенсионира като такъв. Носител е на орден “Кирил и Методий” и на наградата “Златно перо” на Съюза на българските журналисти. След демократичните промени през 1989 година негови стихове се появяват отново в периодичния печат.Издаде и две книги - “Мечтано озарение”³⁰ и “Мъчително разсъмване”³¹. Поезията му е “наситена с много болка, копнеж по свободата и желание за мирен труд и човешко щастие”³², а напоследък в нея звучат и молитвени настроения, чиста духовност и християнско смирение.

Друг автор от онова време е Славчо Бъчваров, който умира рано, след като е репресиран като опозиционер от органите на комунистическата власт. След 10 ноември 1989 година негови близки от родното му село Криво поле издават една скромна сбирка³³ с негови стихове, писани по онова време.

Александър Загорски е роден на 23 септември 1914 година в село Бащино, Старозагорско.Става член на БКП през 1932 година. Преселва се в Хасково през 1936 година, тютюноработник. След 9 септември 1944 година е журналист и партиен функционер.

Васил Генов е роден през 1921 година. Той е един от най-активните радетели за издаването на „Малка литературна енциклопедия на творците от провинцията”. След 1944 година е репресиран и принуден привидно да отстъпи от идейните си позиции на верен последовател на Кропоткин и Бакунин. Умира на 22 февруари 1999 година.

Ваня Даскалова пък може да бъде представена със собствените й спомени за миналото, които тя любезно  споделя в две свои писма³⁴, където цитира имена и на други литератори, свързали части от своя живот и от творчеството си с Хасково.

Написаното от нея ни връща към “1944 година и малко преди това и след - когато работническата класа в нашия малък град Хасково беше свалила оковите на тиранията буржоазна и свободно огласяше с песните си за мирен труд и свобода, когато и аз всред тези редици, в накипялата си сила за творчество пишех стихове и разкази, срещах се с прочутите изтъкнати и до днес наши поети и писатели и мечтаех да стана като Багряна или като Грубешлиева. Но…може би поради семейни неудачи, притеснения и раздяла, повторен брак и житейски грижи, напуснах този роден мой град Хасково и живях дълго в родопския градец Рудозем…

Най-мили моменти и незабравими в съзнанието ми останаха срещите на писателите по онова време след 9 септември, които посещаваха града ни, развеждахме ги по заводите и фабриките, в училищата и гимназиите - те четяха свои творби или се изказваха с нескривана обич към хората и аз съм чела свои разкази пред тях, галеше ме като надеждна ласка думите им, че много мога и трябва да постоянствам в литературното тогава така богато поприще. Особено ласкаво звучат все още в ушите ми думите на Багряна-моята любима поетеса Багряна:”Пиши, постоянствай, ти можеш, ти имаш богатия усет да изобразяваш с перото си душевната картина на новите хора всред новия ни живот”…

Спомням си, бях още преди Девети септември заведена на едни литературни четения в някаква стара, затворена от тогавашната власт печатница. Там се събираха най-различни млади хора на изкуството-местни художници, писатели и работници-комунисти и анархисти като Делчо Василев и др. На този кръжок, наречен за изучаване на есперанто, се четяха стихове от Петьофи, Вапцаров, от руски поети-Пушкин и др. Понеже имах дарбата да рецитирам с патос, взех участие в тези събрания, беше ми страшно приятно, но не след дълго време ни пропъдиха оттам и се преустанови.

Петър Сиротов беше мой другар и помощник в писателствуването ми. Дружбата ни продължи до края на неговия богат духовен живот. Той бе един чистосърдечен и даровит човек с голямо сърце. Беден печатарски работник тогава, заболял от тежката болест туберкулоза, храчеше кръв и често го виждах на легло. Беше написал един разказ за бедността на боледуващ младеж, чийто висш символ за него беше борбата му срещу тази грозна и убийствена буржоазия, която изцеждаше от него сетните сили като слабозаплатен работник-печатар, превит на две над буквите, той описваше своя живот на сирак с болнава майка-тютюноработничка и себе си като болен, но работещ в печатницата, за да не умре от глад семейството му.

Това беше непосредствено преди Девети септември на едно литературно четене в театъра. Като член на читалището “Заря” аз взех участие да рецитирам от Яворов “Градушка”. Сиротов ме помоли да изляза и прочета неговия разказ и аз се съгласих. Театърът беше препълнен от ученици, младежи и бранници. Прочетох разказа, без да очакват, че ще изявя Сиротов - бях сериозно мъмрена за тази моя самоволност и ме заплашиха, но наскоро стана преврата и не се изпълни заканата им.

Успях да скоча от задната врата, откъдето внасяха декорите на театъра и отидох при Сиротов вкъщи му. Заварих го да храчи кръв и майка му се беше навела над него с бяла кърпа, опръскана от чиста,алена кръв. Стана ми болно за този умиращ човек, но надвих сълзите си и му казах, че прочетох разказа му. Как само светнаха от радост очите му, как само блестяха като лумнали пламъчета всред здрача на стаята и колко ми бе благодарен, че съм надвила страха си и съм изпълнила неговата мечта. По-късно новата ни власт му помогна да се излекува от болестта и той закрепна и се отдаде на творчеството с перото си, на което остана верен…

Времето и грижите надделяха в живота ми и аз не станах нито поетеса, нито писателка, нито художничка, макар че рисувам доста умело.

Като дете още, баща ми имаше богата библиотека на всички писатели-класици и поети. Всяка вечер аз скрито грабвах някой том на Достоевски, Толстой или Байрон и с жадност четах книгите им на една глим лампичка нощна над главата си от осем свещи, само и само да не забележи баща ми светлината от вратата и да ме лиши от чудния свят на книгите. А когато мечтаех и гласно заявявах, че поне ще стана един ден артистка - баща ми изпадаше в ужас и ми забраняваше дори на кино да ходя, но аз пак ходех, особено на опера или театър. Такъв беше за времето си моят баща комунист, сега вече не му се сърдя. Годините заличиха всичко. Когато след девети септември започнах да се изявявам в литературата - той с болка изповяда пред мен грешката си, че ме е спирал в тези поприща…

Спомням си запознанството ми в Рудозем с поета Борис Вулжев- сприятелихме се, бяхме в една литературна група. Често с него провеждахме дискусии и открито си казвахме грешките - така растехме и разчиствахме грубите грешки в творбите си. Открити, смели и дръзки в критиките си, ние си пробивахме път към литературното извисяване. Сега в тези кръгове трудно може да надзърне човек. А и лириката на новите поети някак си звучи вяло, не пали, не топли сърцето, а само думи, думи…

Ако бях продължила да пиша до днес, повярвайте ми, щях да изоставя поезията си и друга песен щях да запея, щях да критикувам всяка изявена неправда, но болката по загубата на моя другар и тежеста на годините в това напрегнато грубо време, ме карат да навеждам тъжно очи надолу и с горчива въздишка да отминавам злото край себе си.

Пропуснах да кажа, че първите наченки в писателските си изяви започнах от най-ранната си възраст като ученичка, тогава се именувах Ваня Александрова. В Хасково по-късно се подписвах Ваня Даскалова. В минния басейн се именувах Жана Александрова и докрай останах с това име. В Кърджали, където живея вече повече от 20 години, преди смъртта на мъжа ми пишех в местния ни вестник, но след това всичко умря в мене и останах в забвение…

Останах задълго сама със себе си, за да изровя от паметта си ония незабравени още години на творческия ни подем, в който вземаше участие и ентусиазираната моя личност, втурнала се да гони висините на творческото съвършенство и горях и пламтях в него години наред след това, където и да съм живяла. Аз Ви казах причините на моето прекратяване да пиша и да се изявявам като литературен творец. Сега вече съм нищо пред света и обществото, в което живея. Не се оплаквам, нито съжалявам, бях комплексно надарена и трябваше да се изявя в една насока, но аз, търсещата неспокойна душа, исках всичко да давам от себе си, силите ми не достигаха да обхвана тази комплексност на изяви, грижите на сивото ежедневие поглъщаха времето ми, а сега съм нищо. И все пак дълбоко в най-скритите гънки на сърцето си нося и няма да угася пламъка на онова истинско духовно извисяване, към което малко хора се стремят. Стига сега тука да пиша за мене си.

Спомних си за една много привързана към нашия кръжок девойка, която беше библиотекарка в читалището “Заря”. Това прекрасно същество ни придружаваше навсякъде по литературните ни четения, защото беше добра рецитаторка и четеше на нашите другари-писатели и поети, творбите. На мене не, защото аз самата добре рецитирах своите.Тази жена се казва Кера Ив.Георгиева - сега по мъж Демирева и живее в Кърджали… Тя ми припомни и за тържествуването на 90-годишнината на нашето читалище “Заря” и помни кои писатели са дошли тогава на тържеството. Това честване било през 1946-47 година³⁵. Посетиха ни поетите и писатели от София: Крум Вълков, Багряна, Хаджимарчев, Георги Жечев, Даскалов, Караславов… Може би и още, които аз не помня, но тя ги знае…

Същата тази жена ми напомни имената на хората от кръжока ни, а именно: Харалан Русев, Станислав Сивриев, Димитър Христозов, Георги Кацаров, Иван Пеневски, Александър Загорски, Танчо Топузов, Харалан Хараланов като прибавя и още Петър Сиротов, Иванка Карлова, Петър Маймунков, който беше председател на читалището ни. Със загрижеността на истински другар и с обич ни събираше един  по един Маймунков в салона на читалището, както събира грижовна птица малките си под крилото си. С тези млади литературни ентусиасти ние обикаляхме селата в окръга ни, за да изнасяме литературни четения в село Брястово, Сираково, Въгларово, Крум, Узунджово и в новостроящия се Димитровград вземахме участие в копката на всяка нова сграда. Издаден бе първият ни литературен сборник “Пламък” - издание на Областната инспекция на информацията през 1946 година, печатан в печатница Дамянов-Хасково.

Много бих се зарадвала, ако от тези имена познавате лично някои, да им предадете моите пламенни поздрави и ми кажете кои са. Особено държа да поздравите Георги Кацаров, който по свой особен, индивидуален подтик настояваше да продължавам своите творчески търсения и не скриваше възхищението си от моето писане. Кой знай колко пъти сме се виждали по улиците на града и сме се разминавали поради промяната на външностите ни. Но по бих искала да го запазя в съзнанието си такъв, какъвто бе тогава, отколкото да почувствам болката на нескритата почуда.

Но Сиротов докрай остана верен на дружбата ни докато бе жив. За него скърби душата ми. Отиде си неразбран нито от другарите-комунисти, нито от семейството си, нито от хората на днешното общество. Скромен бе и скромно и тихо си отиде от света, огорчен и разочарован от многото негови „доброжелатели”. Той не позна щастието, охолството и парите му бяха чужди. Той не се оплакваше, не критикуваше, не проливаше сълзи за себе си, защото такива сълзи са сълзи на слабост, но сълзи от любов към някой отруден и оскърбен приятел често виждах на очите му, бяха признак на сила в него. Не хленчеше за себе си, тихо ходеше, тихо работеше. Отиде си неразбран от никого, а може би от много малко хора разбран. Спирам, защото ако се впусна, не биха ми стигнали листовете на цяла тетрадка от сто листа”.

Като автор с повече книги и почти неизвестен досега за литературната история на Хасково, защото е приходящ от Кърджалийско, специално внимание заслужава и Борис Марзоханов.

Той е роден на 24 януари 1896 година в Стара Загора и умира на 27 февруари 1955 година в Момчилград. Завършил е основно образование в родния си град и Търговска гимназия в Пловдив. След това става банков чиновник в София и Пловдив и секретар-бирник във Фотиново(1935-1949), Кърджалийско. После до края на живота си се установява в Момчилград.

Започва литературната си дейност под влияние на символизма. Печата стихове в сп.” Ранни цветя” с псевдонима Бориченко, в сп.” Хризантеми” с псевдонима Борис Иванов и в сп.”Луна”. В Пловдив редактира и издава сп.”Лада”, в което сътрудничат Емануил Попдимитров, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев и др. По-късно пише хумористични разкази, които издава в първите си две книги “Устав на бунаците в света”³⁶ и “Капки от дамаджаната ми”³⁷, а след това отново се отдава на поезията. Издава  още шест книги - “Песни за селото”³⁸, “Освободена земя”³⁹, “Земя”⁴⁰, “Септемврийски дни”⁴¹, “Самолети над родината”⁴² и “Метличина”⁴³.

В по-голямата си част стиховете на Б.Марзоханов са вдъхновени от общественополитическите промени, настъпили у нас след 9.ІХ.1944 година.Отначало той възторжено ги приветства. В последната му книга обаче възторгът вече е прераснал в скръбна равносметка. Много от ръкописите на този почти забравен автор са останали неиздадени. Ето няколко от техните заглавия - „Очите на героя”, „Жетвари”, „Вечерни съкровища”, „Тиха провинция”, „Вечери в Родопа”⁴⁴…

Стихосбирката на Борис Марзоханов “Септемврийски дни” е с предговор от Делчо Василев, който пише и първата рецензия за тази книга. Критикът подчертава, че с нея се открива “нова и светла страница”⁴⁵ в поетическото развитие на този автор - “поет по душа, по призвание и по отношението си към живота, към хората и към битието въобще”.

Като истински син на своя изстрадал народ, сега, след Девети септември, Марзоханов вече е намерил своето истинско място и своето истинско вдъхновение. Защото щастието и вдъхновението на отделната личност и в частност на всеки творец  е невъзможно без щастието и свободата на народа. Именно затова поетът е възпял вековечния човешки копнеж към свобода, правда, красота и съвършенство, в това и Василев е открил неговата  “поетическа стихия”.

 В последния си брой в.”Клас”⁴⁶ дава сведения за проведената на 21 и 22 септември 1945 година в Стара Загора конференция на южнобългарските писатели, на която са присъствали делегати от Стара Загора, Ямбол, Казанлък, Бургас, Айтос, Сливен, Свиленград, Хасково и др., но групата на хасковци се оказала най-голяма. Иван Пеневски бил избран в “почетния президиум”, а Делчо Василев изнесъл доклад на тема “За общественото и културно положение на писателя в провинцията”. Освен тях присъствали Петър Маймунков, Петър Сиротов, Харалан Русев, Борис Марзоханов и Александър Загорски. Приветствия към делегатите били поднесени от Петър Стъпов -представител на Министерството на информацията и изкуствата и на Писателския съюз, от Дако Даковски - представител на Камарата на народната култура, от представители на Старозагорския митрополит, на Областната инспекция на информацията и изкуствата и на други институти. От страна на делегатите пък били изпратени поздравителни телеграми до Георги Димитров, до регента Тодор Павлов, до съветския писател Иля Еренбург, до министър-председателя Кимон Георгиев и до председателя на Писателския съюз Константин Константинов.

Конференцията взела решение за създаване на Колектив на южнобългарските писатели и за издаването на негов двуседмичен литературен орган, а радио Стара Загора направило специално предаване. Уви, добрите намерения на писателите очевидно не получили необходимата материална и организационна подкрепа от властта и решенията им останали само на книга.

Почти веднага  след спирането на “Клас”, в Хасково започва издаването на друг вестник “Тракийска дума”⁴⁷. Първият му брой, който излиза на 30 октомври 1945 година, също дава място на обширна информация за Старозагорската конференция на литературните творци. Поместени са и две стихотворения - “Поет” от Борис Марзоханов, посветено на Делчо Василев и “Къде си, сине мой” от Антон П.Тонев. В следващите няколко броя, които се оказват и последни за изданието, впечатляват есетата на Делчо Василев от продължената и тук негова рубрика “В ковачницата на духа”, политическите коментари на неустановения днес автор Политикус, статията “Славянинът” от Константин Константинов, един разказ на Ваня Даскалова, както и публикациите на тракийска тематика, разбира се. Във вестника се срещат и имената на автори като Христо Бояджиев, Васил Генов, Петър Сиротов, Иван Пеневски, Александър Загорски, Петър Маймунков…

Ето така, макар старозагорското решение за сдружаване на южнобългарските писатели да не се е осъществило, в Хасково общото участие на едни и същи имена в трите тукашни вестника и въобще обединяването на литературните “сили” е в разгара си.То, всъщност, е започнало още от есента на 1944 година, когато ръководството на читалище “Заря” е попълнено с нови членове и за председател е утвърден старият читалищен деец Петър Маймунков. Малко по-късно  в “Народна борба” се появява и негова статия  със заглавие “Опровергани от събитията”⁴⁸, която е призив за обединение на културните дейци и манифестация на твърдата им подкрепа за новата отечественофронтовска власт. Ярка проява на тяхното единство и на желанието им за съвместни усилия в изграждането на новата социалистическа култура е и самото им обединяване по инициатива най-вече на писателите, в дружество “Изкуство и печат”.

“По инициатива на група журналисти, литератори и културни дейци - пише в.”Клас”⁴⁹- в града ни е основано дружество “Изкуство и печат”, което има цел да обедини и координира усилията на всички пишущи хора в града- литератори, журналисти, публицисти, писатели и др., както и на всички хора на изкуството - артисти, музиканти, художници, певци и др”…

Учредяването е на 8 февруари 1945 година, а на 12 февруари е избран и временен “ръководствен комитет”, както следва: председател-Петър Маймунков, секретар-Делчо Василев, членове - д-р Димитър Георгиев, Тодор Вутев, Петър Сиротов и контролна комисия - Ваня Даскалова, Петър Сиротов и Георги Кацаров. Сбирките на дружеството са всеки понеделник най-напред, а след това всяка сряда в клуба на българо-съветското дружество, председателствувано тогава от Тодор Вутев.

На 12 април, на Общо събрание на дружеството, е приет и неговият устав, одобрен след това със заповед № 441/4 ноември 1946 година от Министерството на вътрешните работи. Приет е също така план за темите, които предстои да бъдат дискутирани по време на сбирките, определени са и докладчиците. Ето някои от тях, според цитирания от Антон Михайлов документален архив на дружеството⁵⁰: “Същност и развитие на българския разказ” - Димитър Петколичев, “Същност и развитие на българската повест”-Петър Маймунков, “Поемата у нас, съпоставена с повестта”-Димитър Петколичев, “Развитие на българската лирика” - Ваня Даскалова, “Поетичната реч” - Делчо Василев, “Постройка (композиция) на словесната творба”- Васил Генов, “Критичен реализъм”-Георги Кацаров, “Художествен реализъм” - Петър Сиротов, “Социалистически реализъм”- Александър Загорски и пр. Фактът, че темите са все литературни показва, че поне в онези първи месеци от дейността на дружеството, участие в него на представители на другите изкуства липсва или поне не е достатъчно представително.

През есента на 1945 година в София, в аулата на Университета се провежда Първата национална конференция на писателите. Членовете на дружество “Изкуство и печат” изпращат специална  телеграма до форума със следния текст:

“Поздравлявайки най-сърдечно първата ви свободна конференция пожелаваме българският писател да стане чрез своите творби верен изразител на волята, копнежите и идеалите на своя народ”.

На конференцията са поканени членове на двата тогава съществуващи писетелски съюза - Съюза на българските писатели и Съюза на българските писатели от провинцията. Като член на ръководството на провинциалния писателски съюз, делегат на конференцията е Делчо Василев. Тогава именно той за пръв път  се среща на живо и се запознава с поетесата Елисавета Багряна чрез своя съгражданин и добър приятел Георги Жечев. Тогава може би е замислено и тяхното гостуване в Хасково, което се осъществява година по-късно по време на откриването на т.нар.”Народен университет” при читалище “Заря”.

По инициатива на Делчо Василев, подкрепена от Петър Маймунков, и за да се придаде още по-голямо значение на това откриване, “да се превърне то в истински празник на духа”⁵¹, до двамата поети и до колегата им Иван Хаджимарчев е отправена официална покана и те с радост я приемат.

В уречения ден тримата пристигат и са посрещнати на гара Раковски с автомобила на кооперация “Напред”, а после отведени в читалището. Датата е 20 ноември 1946 година. На другия ден от 11 часа, “по молба на средищния директор Ангел Андонов и околийския участъков инспектор Бочо Терзиев”, в театъра е устроено литературно четене за учениците от град Хасково. Следва посещение в тютюневия склад на БЗКБанка “по покана на една работническа делегация” и разговор с тютюноработниците. А после се отбиват и в склада “Такворян”. Вечерта, отново в театъра, е общоградското литературно четене. Ето как е описано то от Делчо Василев във вече цитираната му публикация:

“Завесата е вдигната. Хиляди очи се отправят жадно към сцената, за да зърнат образите на Багряна и другарите й. Но те са в съседната стая и чакат да настъпи тържествения момент. След изпълнението на “Шуми Марица” и “Хей, славяни” от “Родна песен”, старият, но неуморим културтрегер Петър Маймунков откри с няколко думи тържеството, след което помощник кметът Сотир Паскалев обяви за открит народния университет”…

После думата е дадена на самия Делчо Василев, който като литературен критик, има задача да представи творчеството на гостите, отделяйки особено внимание на Багряна. В словото си той твърде уместно се позовава и на писаното от Иван Мешеков, най-проникновения тълкувател на нейната поезия, след което заключава, че поетесата Багряна ще надживее цялата наша съвременност, за да изгрее като лъчезарна звезда за много и много идни поколения.

Идва ред и на гостите. Елисавета Багряна чете първа. Развълнувана от сърдечните думи на критика, от аплодисментите и от собствените си спомени и преживявания, тя се просълзява четейки стихотворението си “На моя син на фронта”. Спомням си, че имах незабравимото преживяване в дома на вече покойната читалищна активистка г-жа Иванка Карлова, да се докосна до ръкописа на това стихотворение, оставен й за спомен от поетесата. Този ръкопис, оросен със сълзите на Багряна, беше предаден след това в архива на Литературния музей.

Впрочем, тук е редно да се посочи и това, че тогава поетесата е нощувала именно в дома на сем. Карлови в началото на днешната хасковска улица “Драгоман”. А ето и какво пише тя малко по-късно на своята нова позната и любезна домакиня:

“Драга г-жа Иванка,

Честита новата 1947 година и Коледните празници - Вам и на цялото Ви семейство. Желая Ви здраве и всичко най-хубаво в живота. С удоволствие си спомням приятното си прекарване в Хасково. След това аз правих една по-дълга обиколка из Северна България, а за 90-годишнината на читалището бях в Свищов. Получих Вашето мило писмо със снимчицата. Благодаря Ви. Но Вашите другари от “Изкуство и печат” не ми изпратиха другите снимки, за жалост. Извинявам се, че така много закъснях с писмото си, но причината е пътуванията и работата непрекъснато, всеки час имам някаква неотложна работа. Едва сега откъсвам един свободен момент, който посвещавам на Вас и на г-н Делчо Василев, на когото също така не съм се обадила. Сърдечен поздрав на всички у Вас в къщи и на познатите от Хасково. Ваша Е.Багряна”⁵².     

Едновременно с това поетесата пише и на Делчо Василев:

“Драги г-н Делчо Василев,

Нека новата 1947 година ти донесе здраве, радост, щастие и всичко, което сам си пожелаеш. А коледните празници аз винаги си представям по-весели и по-пълно изживяни в провинцията. Прочее, желая Ви да ги прекарате най-добре! Прощавайте, че не отговорих веднага на писмото Ви, но това за което ме молихте взех присърце и се присъединих към Георги Жечев за ходатайството. С голяма радост узнах, че Вашия другар за Нова година е бил вече в семейството си. След Хасково аз направих по-голяма обиколка из Северна България, която също така мина отлично, но на връщане беше тежко, тъй като хвана големия студ, заснежени линии и пр. Та нашият трен направи 12 часа закъснение. Сега след празниците мисля да отида за 2-3 седмици в планината, в Чам кория, дето да си почина и да поработя на спокойствие. Ако имате, изпратете ми, моля, от снимките, които направихме в Хасково и за които ми пишете, че ще ми се изпратят. Досега не съм ги получила. Сърдечен поздрав! Е.Багряна”⁵³.

Жалкото е, че дълги години след това писмо връзката между двамата е прекъсната, тъй като почти веднага след него Делчо Василев е арестуван и въдворен в концлагера “Куциян”, с което започва неговата мъчителна Голгота из лагерите и затворите на социалистическа България. Преди това обаче, той все пак успява да изпрати исканите снимки. Въпросът, който днес можем да си зададем е дали тя ги е получила⁵⁴.

Гостуването на писатели в Хасково, срещите с тях и сказките, които изнасят, както и литературните им четения, е традиция от миналото, която и в новите условия ръководството на читалището, подпомагано от почти изцяло литературното дружество “Изкуство и печат”, продължава активно да поддържа и разширява. В града по онова време гостуват и писателите Чудомир, Кръстьо Белев, Марко Марчевски, Крум Пенев, Петър Стъпов, Лъчезар Станчев, Йордан Влайков, Петър Славински, Димитър Полянов, Крум Вълков… Техните гостувания и срещите им с учениците или гражданството винаги се отразяват от местния печат в положителен дух и с радост.

Изключение от този общ тон на възхита и благодарност е може би само дописката на някой си Бою Ж. Боев, чиято информация за “философско-етичните” сказки на Йордан Влайков, изнесени по покана на Народния университет, е отрицателна и остро критична.

“Както в първата, така също и в втората си сказка Влайков се показа краен реакционер. - пише той. В първата си сказка той разгледа жената откъсната от действителния живот като каза твърде малко за нея като другарка на мъжа, която не само има предназначението да ражда, отглежда и възпитава децата си, но и да участва активно в уреждането на обществения и економически живот в страната ни…Втората сказка на Влайков представляваше безсистемно сплитане на идеалистични изказвания, от които ясно личеше, че в нея Влайков си е поставил като основна идея една единствена цел с особена ярост да бие до унищожаване новото у нас, дошло след 9 септември”⁵⁵.

Критиката разбира се е насочена колкото към сказчика, толкова и към неговите домакини от Народния университет и читалищното ръководство в лицето на Петър Маймунков, но авторитетът на последния е достатъчно силен, за да могат подобни дребнави критики да му повлияят. И все пак това вече е вероятно началото на политическата намеса в сферата на културата и литературата, която тепърва ще се задълбочава, ще ги души и обезкървява.

Не са малко и сказките, изнасяни от местни културни дейци и литератори. Едни от най-често повтарящите се имена на  лектори са  тези на критика Делчо Василев и на гимназиалния учител Димитър Петколичев. Заедно с тях се изявяват и Георги Кацаров,Иван Карагяуров, Петър Хаджиев, Пейко Славов, Лилия Дечева… С техни сказки и с кратки публикации обикновено се отбелязват годишнини на писатели като Христо Смирненски, Димчо Дебелянов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Иван Вазов, Гео Милев, Асен Златаров, Некрасов, Толстой, Пушкин, Горки…

В програмата на Седмицата на българската книга, която се открива на 21 май 1945 година в салона на театъра, също са включени литературни прояви. Тържествата започват с изпълнения на хор “Родна песен” на химните “Шуми Марица” и “Хей, славяни” и на “музикалния нумер “Перунико”⁵⁶. След това Петър Маймунков от името на читалището и на дружество “Изкуство и печат” произнася кратко слово “за значението на празненството и силата на прогресивната книга и прогресивния творец, който трябва да бъде знаме на народа в борбата му за прогрес и светлина”, а Делчо Василев изнася пламенна сказка за живота, творчеството и идеите на Ботев. Следват рецитации на стихове от поета.

Втората вечер е посветена на Св.Св.Кирил и Методий, за които сказка изнася Иван Карагяуров, а Ваня Даскалова говори за българката като творец в нашата литература. Следва вечер, посветена на Димитър Полянов и Цанко Церковски. За първия говори Петър Хаджиев, а за втория Лилия Н.Дечева, след което са изпълнени стихотворения от двамата поети. Четвъртата вечер е в памет на Христо Смирненски и на Христо Ясенов, но поради заболяване на лектора Димитър Петколичев имало само рецитации. Седмицата завършва с голямо литературно четене на местните писатели и поети, които четат свои нови произведения.

Немалка част от дейността на дружество “Изкуство и печат” в онези години са и литературните четения пред гражданството по квартали, по селата,по училища и военни поделения. Те обикновено се откриват от Петър Маймунков, който  е и водещ. Следват изпълнения на рецитаторите Банко Николов и Кичка Иванова на творби от местни поети и писатели. После идва ред и на самите автори да прочетат свои работи. Никола Москов свири на акордеон, а Васил Петров и Банко Николов разиграват скечове и разказват хуморески. Първото такова литертурно четене, според в.”Народна борба”⁵⁷, се състояло на  2 февруари  1946 година в квартал “Панаирски” и в него участвали Петър Сиротов, Иван Пеневски и Александър Загорски.

Срещите с публиката винаги са вълнуващи и оставят незабравими спомени, както у гостите, така и у домакините, за много от които това е първа среща с изкуството. Проявите на дружеството стриктно се отразяват в местния печат.

Там по онова време са публикувани и първите обяви за литературни конкурси, които са съвместна инициатива с Областната инспекция на информацията и изкуствата, а след това пресата дава място и на отличените разкази и стихотворения.

Още в самия край на 1944 година започва да се обсъжда идеята за самостоятелно литературно издание на местните писатели, но тя дълги години не може да се осъществи, ако изключим издадените през 1945 година два броя на мимолетния литературен вестник “Трибуна”. Вместо това е отпечатан литературният сборник “Пламък”⁵⁸, отделни броеве или приложения към местния вестник “Народна борба” се обявяват за литературни  или пък се издават отделни юбилейни листове.Съобщението за предстоящото издаване на „Пламък” гласи:

“Хасковската инспекция на информацията и изкуствата ще издаде литературен сборник, обхващащ творчеството на всички литературни творци от нашия край. Ще бъдат поместени стихове, разкази, репортажи и фейлетони, писани след 9 септември м.г.Материалите да се изпратят най-късно до 15 дек.т.г…”⁵⁹

Според Никола Инджов⁶⁰ и Антон Михайлов⁶¹ “Пламък” най-напред е бил замислен като втори том от литературния сборник “Провинция”, за който са били събрани достатъчно материали още на времето, но след това надделяло мнението в него да се включат само произведения на местни автори . Книгата е съвместно издание на дружество”Изкуство и печат” и Областната инспекция на изкуствата и печата под уредничеството на  Петър Маймунков, Танчо Топузов, Иван Пеневски и Делчо Василев и е посветена на “На мъченически загиналите в полицейските участъци, затвори и концлагери, на избесените и разстреляни антифашисти, на избитите по родните балкани-партизани, на героите от Отечествената война”…

Както може да се съди още по посвещението, по съдържанието, а  и както сполучливо е отбелязал Антон Михайлов, между “Провинция” и “Пламък” има известна тематична разлика, но  що се отнася до композицията, до стила и художественото майсторство, струва ми се, двата сборника много си приличат. Общи са и задачите, които си поставят техните съставители- “един скромен принос” към съвременната българска литература, един опит да се постигне “чисто българската тематика, необагрена с изкуствено подклаждане и разни фантастични измислици”, да се даде “истинския образ на провинцията-нейния цялостен литературен облик”.

Доколко тази цел е постигната може да се спори, но е факт, че и “Пламък”, както преди това “Провинция”, е поне хасковски принос към нейното изпълнение. Наред с това и двете книги са забележителни свидетелства за организирания литературен живот в нашия град, за инициативността, за творческите усилия и възможности на тукашните литератори. Те са и ярките белези на приемствеността, на дългогодишната литературна традиция в този град, чието опазване и продължаване е въпрос не само на локален патриотизъм и на литературна култура, но и въобще на духовност.

 ”Пламък” излиза от печат в края на първото полугодие на 1946 година и се доставя  от редакцията на вестник “Народна борба” и от Партийната книжарница на Работническата партия /к/. Поредица от сбирки на д-во “Изкуство и печат” са посветени на обсъждането на материалите в него. Делчо Василев подготвя и изнася серия от критически доклади, в които представя авторите и техните произведения, след което се провеждат оживени дискусии несамо в присъствието на членовете на дружеството, но и на гости.Появява се и първата печатна рецензия⁶².

“Много софийски издателства биха завидели на Областната инспекция на изкуствата и печата в Хасково за издадения от нея литературен сборник “Пламък” - се казва в нея.А тоя сборник заслужава по-особено внимание. В него изпъкват като истински отразители на живота няколко имена на литературни творци, които така истински са предали на понятен и достъпен за обикновения читател език, въпреки някои правописни и стилни недогледки, тъмното минало на кървавия фашистки режим у нас”.

И по-нататък:

“Никой няма да се усъмни в истинността на фактите, дадени в разказите на Пеневски. Нито пък може да има съмнение за някаква си скърпеност в разказите на Топузов или Сиротов… Делчо Василев дава смислено тълкуване на свободата в разказа “Свободата иска жертви” и репортажа “Под слънцето на свободата”… Харалан Русев е разработил отлично сюжет, който още от никого не е разработван”…

Който прочете тоя сборник - завършва рецензията - ще прецени, че и в провинцията има творци, които заслужават внимание и похвала. И ще поиска повторно да ги чете. А някои работи частично ще препрочита и няма да каже, че си е пропилял времето”.

В поредица от единадесет броя “Народна борба” отпечатва след това и докладите на Делчо Василев под заглавие “Писателски и поетически фигури в Хасково”⁶³. Той нарича издаването на сборника “един културен подвиг, дело на група ентусиазирани и безкористни културни деятели и художествени творци в нашия град” и отбелязва, че в него участват и автори отдругаде, които били приобщени към хасковската група. Т.нар. “меродавни” литературни и критически среди в София обаче не му обърнали достатъчно внимание.

“А знайно е - подчертава Василев - че твърде често писателите от провинцията далеко превъзхождат по идеи, принципност и безкористност, както и по дарби и призвание, своите софийски колеги”.

В края на първата част от своя обзор той обещава да “удостои с обективна оценка делото на хасковските пишущи братя” и да ги подкрепи ” в техния благороден устрем да създадат и укрепят духовното величие на своя град в частност, и на своя народ - изобщо”.

Втората част на обзора е посветена на Христо Бояджиев, Васил Генов и Христо Гюлеметов. Младият поет Христо Бояджиев е представен с две стихотворения “На убитите партизани” и “Непогребаните партизани”, в които критикът открива влияния на Гео Милев и Александър Блок. В първото стихотворение, според него, липсвала  оригиналност, а във второто липсвали  каквито и да било художествени достойнства. И все пак за утеха на автора Василев вижда в него “млад, но възторжен и многообещаващ поет”, чиято сила била в спокойния ритмуван стих на други познати негови стихотворения като например “Кървава земя”, “Слънчева земя”, “Весталка”, “Роб”, “Небе в телескопа” и др. Той го съветва да се опитва винаги да съчетава поетическата техника и идейното начало, за да развие своя очевиден поетичен дар.

Васил Генов участва с “крайно интересния” разказ “Ще си дойде, ще си дойде”…, в който се третирал “един космополитен сюжет”. Героят на разказа е участник в Испанската революция, а неговата жена и двете му деца с трепет го очакват да се завърне у дома за Нова година.Идейността на разказа допада на Делчо Василев, но той не харесва в него  липсата на художествена яснота и изкуствения диалог. И все пак според него “Васил Генов проявява данни на значителен белетрист, който умее да разбира и отразява истинските болки, борби и идеали на угнетените и страдащите”.

Малкото разказче “Ива” на познатия като добър есеист и импресионист д-р Христо Гюлеметов, според рецензента, е наивно и психологически немотивирано. Това е само “опит за разказ” и от него до “истинския разказ…има да се изминава твърде дълъг път”…

Третата част на анализа е посветена на Ваня Даскалова и Александър Загорски. От двата разказа на Даскалова “Новогодишен дар” и “Добри хора” Василев дава предпочитанията си на втория, в който авторката се изявявала като “добра познавачка на нашия селски бит”. Според него тя “тепърва ще има да определя своята писателска физиономия”, но без съмнение притежава “съвършена лекота при разказването” и чувствата у нея са твърде живи, сочни и затрогващи. Това, последното, би й позволило да се изявява с успех и в поезията.

Александър Загорски идва от “дълбоките низини на народа ни” и е “почти без образование”, но проявява “непреривна обич към литературното творчество и към всякаква духовна проява въобще”, което прави висока чест на човек като него. Фрагментът му “Тъжна пролет” и стихотворението “Клас” според критика говорят говорят за  “чувствителна и бунтуваща се душа”, но той тепърва “ще трябва да проучи и овладее законите на художественото творчество и след като добие необходимата подготовка и школовка, да пристъпи с по-голяма сигурност към успешното разрешаване на поставените си задачи”.

Предмет на четвъртата статия е представянето на Мегалина Иванова, Константин Йовчев и Стаю Кирев. Според Делчо Василев Мегалина Иванова е действително поетична натура, но това не е показано по най-добрия начин в двете й стихотворения - “Септемврийчета” и “Добре дошли”. Те са “умозрителни”, римата в тях е “долнокачествена”, а “ритмусът” - неустойчив. Силата на тази авторка е в другите нейни лирични стихове, ” чужди на всяка риторичност и стихоплетство”…

Фейлетонът на К. Йовчев стоял съвсем откъснато от общия дух на сборника. При това той не можел “да претендира за каквито и да било художествени достойнства”.

Публикуваният откъс от повестта “Бежанци” на младия автор Стаю Кирев обаче е приятна изненада за критика. Според него картините от бита и преживяванията на тракийските бежанци са “действителни и при това дадени в житейска и художествена правдоподобност”, а това е добър залог за бъдещото му развитие като майстор-разказвач.

Петата част от обзора е посветена на Борис Марзоханов и Делчо Пандов. “Един от вдъхновените поети, който участва в “Пламък” с четири стихотворения, това е безспорно Борис Марзоханов”- започва рецензията си за него Делчо Василев. Той е “твърде школуван и високо квалифициран”. В стихотворението си “Славяни” Марзоханов е постигнал “универсализиране и космополитизиране на славянския дух”. Със “спокойна наблюдателност, висша емоционалност, светла елегичност и художествена типизация” се отличават  и другите му три стихотворения - “Сеяч”, “Прощавай” и “Бежанци”, както и въобще поезията на този “поет от стил и класа”. Но той би трябвало да не надценява техническата лекота, с която пише, а “да пречупва всичките си поетични видения и мечти единствено през призмата на благородното си и пожертвувателно сърце”.

“Мисълта” е стихотворението, с което е представен Делчо Пандов. Той си е поставил сложна задача с него - да изобрази мисълта “като образ и да се проследи нейния исторически ход”. “Делчо Пандов е отличен стилист” -обобщава критикът. Но той “проявява своето дарование най-вече в журналистиката и е един от първите професионални журналисти в града ни”. А що се отнася до изявите му като поет, то те щяха да са равностойни на неговия публицистичен и преводачески талант, ако “той би се представил с повече стихове”, но това все още е въпрос на бъдещето.

В шестата част е разгледано представянето на Иван Пеневски и Харалан Русев. И Пеневски като Загорски произлиза “направо из безотрадните низини на живота”. Той участва с разказите-репортажи “В ръцете на палачите” и “Ефраим”. Първият има за сюжет лично преживяване в близкото минало, а вторият представя трагичната гибел на един негов близък другар от съпротивата.

“Този разказ - пише Д.Василев - е тъй покъртителен и така хубаво написан, че остава един от най-хубавите разкази в сборника”. Според него Пеневски се отличава с изключителна наблюдателност, “темпераментност”, “добросърдечност, великодушие, дълбока и правдива художествена изобразителност”. Той обаче трябва да се освободи от  “литературния шарж в своите изказвания”, ако иска да постигне висотата на безспорна белетристичана дарба и съвършенство.

Сюжетът на “Изкупление” - единствения разказ на Харалан Русев е от събитията през 1923-25  година. Стремежът на автора е да психологизира проблема за неволното предателство на един от своите герои и това е постигнато с вещина и художествен усет. Този сюжет, според рецензента, би могъл да се развие и като роман. “Трябва да се съжалява - завършва той, че Харалан Русев не участва и със стихове в сборника, за да можем да се изкажем и за неговите поетически възможности”.

Седмата и осмата статии са посветени съответно на Станислав Сивриев и на Петър Сиротов. Сивриев, според Делчо Василев е истински поет. Първата му среща с неговото творчество е още в началото на 40-те години, когато е публикувал стихотворения във вестник “Утринна поща”. Доброто впечатление от този хасковски дебют на автора се потвърждава и от включения в “Пламък” негов монолог из поемата му “Песни за живота, войната и любовта”, както и от други стихотворения в съвременния периодичен печат. Монологът е посветен на майка му, за която поетът си спомня по време на войната в Унгарската пуста и й разказва за трудното си и героично ежедневие, за падналите си другари, за вярата си в бъдещия по-хубав и по-справедлив живот. По “геомилевски”, очевидно това сравнение е най-високата оценка, с която критикът е способен да изрази възхищението си, стихът на Сивриев е “динамичен, гранитен, чиличен, борчески-революционен, стихийно-патетичен”. Всяка негова дума, според Василев, “е сякаш куршум и всеки куплет динамичен взрив срещу еснафското спокойствие и  мъртвешкия робски сън, срещу  фашисткото безправие, тирания и мракобесие”.

Петър Сиротов е представен в сборника с три свои произвидения. И ако двата му репортажа “Нашите герои-родопци” и ” С трудово- културна бригада в две родопски села” имали “чисто вестникарско предназначение”, то поемата му в проза “Запустелият дом” според рецензента е “един художествен и поетичен бисер”, чието представяне в сборника е истинска художествена находка. Безспорно е емоционалното въздействие на тази творба, която кара читателя да я съпреживява  като скъп спомен, като любима мелодия от миналото. “Запустелият дом” напомня за великолепната стихо-проза на Шарл Бодлер и е отражение на мечтателната и лирична душа на самия автор, който като не един и двама  други автори, “обречени жертва на самоволна скромност”, остават нереализирани и непризнати. Ето защо младият Сиротов трябва още по-упорито да следва своя път в изкуството, да повярва в собствените си сили и възможности, които неизбежно ще му отредят заслуженото място сред  “малцината даровити и вдъхновени млади творци на художественото слово” не само в провинцията, но и въобще.

В деветата и десетата част на статията се разглежда участието на Танчо Топузов и  Харалан Хараланов. Първият, също като Сиротов, е представен с три работи - двата чисти разказа “Погребение” и “Ятачка” и “Тълпа”, който има по-скоро “полемичен, политико-сатиричен характер”. Но докато “Тълпа” свидетелствува предимно за идейната принадлежност на автора, то другите два разказа били “наистина оригинална и даровита” белетристика. Сам изпитал трагичната участ на своя народ в миналото, проникновено и съчувствено този автор разкрива  нерадостната участ на обикновените хора, техните болки и копнежи, което го прави близък и разбираем за мнозина. В “Погребение” например, той е описал страданията и смъртта на “известния мъченик-герой Коста Марков” така, че “човек трябва да има каменно сърце, за да не се развълнува дълбоко, да не се покърти, и…възмути срещу палачите-фашисти, които така безпощадно са отнели младостта, таланта и живота на отличния народен борец и син на борческото трудово Хасково”. Също толкова “правдив и реалистичен” бил и другият разказ - “Ятачка”.

Впрочем, това според Делчо Василев е характерно за прозата на Танчо Топузов, чиито произведения били отражение на действителността, “почерпени направо из непосредствените страници на живота. И все пак добре би било “младият и надежден белетрист” да “стегне” своя стил и да вникне в още по-голяма дълбочина, в корените  на повествованието, за да не остане само на нивото на външния ефикт и емоционалната провокативност.

Харалан Хараланов бил познат на критика още от първите си поетични опити като юноша, но в “Пламък” той демонстрирал значително по-голямата си  зрелост и несъмнен талант. Двете му стихотворения -”Песента на Мур” и “Майчин сън” били “еднакво хубави и мелодични, но с различна поетическа стойност”. Характерно за първото е “епичната художественост и стройната поетическа ритмика”, оригиналното му звучене, а във второто се забелязвало  “заимствуване”, което макар и естествено за всеки начеващ автор, не води до истински художествено-творчески завоевания. Ето защо Хараланов би трябвало “да скъса с резоньорското стихоплетство” и да се устреми по пътя на “дълбоко-правдиво и възвишено идейно пресъздаване на живота-битие, с мъките, страданията и борбите на човека за по-светъл ден, за повече правда, свобода и великодушие”.

В заключителната част от своя критически обзор Делчо Василев споменава накратко и за последните двама представени автори - Димитър Христозов и Георги Кацаров. И докато двете стихотворения на първия  - “Добре дошли” и “Копнеж” - “не са в състояние да определят неговата поетическа физиономия”, тъй като “от сполучливо римувани и ритмувани думи поезия не се получава”, то участието на Георги Кацаров със стихотворението му “На Златаров” и самото негово присъствие в културния живот на Хасково, според критика, е респектиращо.

“Изобщо, Георги Кацаров е значителна културтрегерска сила в нашия град, с подчертана писателска физиономия и с неограничени възможности на своята оригинална творческа самобитност” - завършва той представянето на своя по-млад колега.

В крайна сметка критикът отново подчертава, че “високата оценка”, дадена от него на някои от представените автори, е по-скоро жест на приятелство и поощрение, така, както искрени и доброжелателни са и критиките по отношение на други.

“В единия или другия случай - завършва статията си Делчо Василев - аз изпълнявам само своя колегиален дълг към тях и своето чувство на отговорност към културните и прогресивни достояния на нашия град и нашата съвременна културна общественост.

Колкото до сборника “Пламък”…той си остава едно събитие от изключително културно значение в нашия град, защото представлява първото щастливо обединение на всички прогресивни художествени творци в името на общата ни обич към отрудения български народ, а това е най-сигурната гаранция, че тия художествени творци биха могли и занапред да работят в колективно сътрудничество в необятната област на изкуството под светлото знаме на вдъхновеното служене на народа, на културата и на прогреса”.

Появата на “Пламък” наистина е събитие в историята на литературно Хасково и без съмнение се посреща с изключителен интерес, главно в средите на културните дейци и младежта. Това всъщност е и една от първите публични прояви на новосъздадената Инспекция на информацията и изкуствата като публична институция, призвана да работи за подкрепа и популяризиране на постиженията на новото, макар и вече все по-идеологизирано социалистическо изкуство, в това число и на литературата.И никак не е чудно при това нито набелязаното “прогресивно” съдържание на сборника, нито подборът на участниците в него. С това може да се обясни и фактът, че не Делчо Василев - единственият доказан критик, а Петър Маймунков е автор на предговора към “Пламък”.

Добре, че все пак Василев е “допуснат” в него, а след това му е дадена и думата като рецензент. По онова време очевидно новата власт все още е склонна да демонстрира известен либерализъм. Но само в рамките на позволените от нея “свобода”, “демокрация” и “плурализъм”. А нито в творбите си от “Пламък” - репортажа “Под слънцето на свободата” и разказа “Свободата иска жертви”, нито в критическия си обзор, Делчо Василев е направил дори опит да преодолее идеологическите ограничения. Не за сметка на своята съвест, а напротив, защото искрено е вярвал в промяната за добро, защото се е надявал, че неудачите и терзанията, които лично е преживявал в миналото, вече никога няма да се повторят. Наивен идеализъм, от който страдат повечето от истински почтените, талантливите и свободомислещите. Уви, Василев не успява да се пребори докрай с този свой идеализъм, въпреки дългогодишното си превъзпитаване в концлагерите и затворите на социалистическа  България.

Впрочем, по онова време и Петър Маймунков не е бил човек случаен, та в този смисъл идеално е подхождал за “мисията”, която му е отредена - да се преодолее и парира влиянието на Делчо Василев, неговия природен талант и  искреност, непреодолимата му вяра в “царството на доброто”, на общото, а не на личното “добро”! И най-вече неговата естествена твърдост и безкомпромисност. За разлика от компромисния и податлив характер на Петър Маймунков, който до голяма степен е плащал дан и на левичарското си минало, и на своята родова принадлежност. Но това е обяснимо като се има предвид и неговата възраст, и това, че най-вече заради принадлежността си към водещата ОФ-партия той е изтласкан начело, бил е честван и награждаван. А много скоро след това и забравен. Забравата обаче е едно, а съвсем друго са арестите и насилието, на които е бил подложен неподвластния Делчо Василев.

Петър Маймунков е роден на 21 ноември 1879 година в Хасково. Едва тригодишен той остава сирак и израства под грижите на по-големия си брат Атанас. Учи в Хасковската гимназия и е един от участниците в първите ученически социалистически кръжоци. Завършва V тогавашен клас и става учител на село - в Жълти бряг. Той е сред основателите на Околийското учителско дружество. Участва в демонстрации против властта и е уволнен. Постъпва на работа като просбописец в кантората на адвоката Васил Милев, който след няколко години му издава документ, с който открива собствено бюро. Петър Маймунков е сред активистите на социалдемократическото движение в Хасково, бил е инспектор по труда, участва в дейността на хасковските читалища. През 1911 година е общински съветник от БСДП, а през 1922 година окръжен съветник от БКП.

След разцеплението на социалдемократическата организация в Хасково през 1920 година, подготвено и с негова помощ, той е член на БКП. Бил е дописник на “Работнически вестник”. След забраната на партията се отдава на читалищна дейност като легална форма на политическа борба. От 9 септември 1944 година е председател на читалище “Заря. Награден е със Златна значка на Върховния читалищен съюз, Сребърен орден на труда и Орден “Кирил и Методий” І степен.

През 1950 година е избран за депутат при Окръжния народен съвет на депутатите на трудещите се, а през 1952 година е депутат при Градския народен съвет в Хасково. Член е на Централния съвет на Съюза на народните читалища и председател на Окръжния читалищен съвет в Хасково⁶⁴.

Освен, че е основател и председател на дружество “Изкуство и печат”, Петър Маймунков е сред инициаторите и участва в учредяването и ръководството на Клуба на дейците на културата, за което се съобщава в  една дописка на в.”Народна борба”⁶⁵ от края на 1946 година. В нея четем:

“По инициатива на дружество “Изкуство и печат” на 11 т.м. в салона на читалище “Заря” бе свикано събрание, на което присъстваха представители на различните сектори на изкуствата и науката за учредяване Клуб на културата в Хасково. След направения доклад от председателя на дружество “Изкуство и печат” Петър Маймунков за целите и задачите на клуба, бе единодушно прието от всички да се учреди такъв и се избра временен инициативен комитет от всички секции както следва:от Областната инспекция на информацията и изкуствата Танчо Топузов и Георги Кацаров; от писателите Делчо Василев и Петър Г.Сиротов; публицисти - Петър Маймунков; журналисти Делчо Пандов и Тодор Вутев; музиканти капелмайстор Борислав Благоев и Никола Москов; учители по музика Любен Иванов и Ангел Янков; художници и скулптори Димитър Иванов-Лицо, Петър Г.Толчев, Банко Николов и Кирил Кадиев; артисти Николай Щерев, Йордан Йорданов, Видю Д. Трендафилов и Мехмед Брашнаров; от “Родна песен” Тодор Киряков, Захари Димитров; литератори Димитър Петколичев и Харалан Б. Хараланов; историци Иван Р. Добрев; архитекти - арх. Сотиров и арх. Дяков”.

Няколко години по-късно обаче, през 1949 година, в Хасково пак е учреден Клуб на дейците на културата, без да се споменава нищо за първия и това е една загадка, чието обяснение се открива в поредното писмено Изложение⁶⁶ на Делчо Василев до ръководството на Клуба на дейците на културата, в което той споделя изненадата си от начина, по който било организирано тържеството, посветено на 80-годишния юбилей на приятеля му Тома Измирлиев. Текстът и сам по себе си е интересен, но в случая са важни само последните две изречения от него.

“И накрая - завършва Делчо Василев - считам за уместно да привлека вниманието Ви,другари, че в Окръжния държавен архив, както и в Окръжния исторически музей, аз съм депозирал по един екземпляр от трите оригинални протокола от 11 декември 1946 година (третия го пазя у себе си), с който се учредява от хасковската прогресивна общественост КЛУБ НА КУЛТУРАТА в Хасково и във временния комитет участват представителите на 12 обществени групировки, а протоколът е подписан от 38 души, начело на които стои моята скромна личност като ръководещ дебатите - секретар на дружество “Изкуство и печат”. Този факт, мисля аз, е от такова огромно историческо значение, че ще застави да занемеят всички “богове” от днешния Клуб на културните дейци в Хасково”.

Дали тогавашните “богове” от КДК са “занемели” сега ние може само да гадаем, но очевидно е, че не са обърнали внимание и на историческия факт, засвидетелствуван от Д.Василев. Те не са си дали сметка, че в своята полемична разпаленост той им е посочил датата на основаването на Клуба - 11 декември 1946 година. И то въз основа на безспорен документ - учредителния протокол. Или пък някой “отгоре” им е разпоредил да не обръщат внимание на “враг” като дисидентствуващия Василев и на някакъв си документ. Нали Партията все пак беше над всичко - и над документите, и над законите, и над хората!..

Е, чудно ли е тогава, че през 1989 година беше тържествено прогласена и чествана 40-годишнината от основаването на Клуба на дейците на културата в Хасково. Впрочем, именно това несъответствие ме провокира да потърся в Държавния архив споменатия протокол. И го открих, изненадващо и за самия мене, защото неведнъж бях работил там по друг повод с личния фонд на Д.Василев и не съм го забелязвал. Документът⁶⁷ е писан на машина с максимално тесен интервал между редовете, какъвто е маниера на писане на Делчо Василев, подписан е собственоръчно от “членовете-учредители” и гласи:

“Днес, 11 декември 1946 година, гр.Хасково, по покана на дружество “Изкуство и печат” се събраха в читалище “Заря”, 6 ч. след обед, следните жители на града:Гроздан Даскалов, председател на Хасковския областен съд и председател на българо-съветското дружество в Хасково,Сотир Паскалев, пом.кмет на града,Танчо Топузов, областен инспектор на информацията и изкуствата, Петър Маймунков, публицист, председател на д-во “Изкуство и печат”, Делчо Василев, журналист, секретар на същото дружество, Димитър Петколичев, литератор в Мъжката гимназия, Бочо Терзиев, околийски училищен инспектор, Лозю Апостолов, културен деятел от управата на читалище “Заря”, Христо Павлитов, оргавизатор на Околийския читалищен съюз, Иван Пеневски, Петър Сиротов, Иванка Карлова, Александър Загорски, Васил Генов, Георги Кацаров и Стаю Кирев, всички членове на дружество”Изкуство и печат”, Тодор Вутев, културен деятел, секретар на Българо-съветското дружество, Георги Петров, художник, Йордан Йорданов, артист, Димитър Иванов-Лицо, художник, Петър Белев, учител в Мъжката гимназия, Никола П.Маринов, литработник и член на д-во “Изкуство и печат”, Видю Трендафилов, артист, Борис Петров, учител в Мъжката гимназия, Христо Ст.Христов, касиер на читалище “Заря” и член на “Родна песен”, арх.Дяков, Бою Ж.Боев, културдеятел и научен работник, капелмайстор Борислав Благоев,диригент и компонист, Банко Николов, учител-художник, Кирил Кадиев, художник и скулптор, Петър Толчев, художник, Здравко Иванов,музикант-учител, Ангел Янков, учител-музикант и диригент, Захари Димитров, учител и член на “Родна песен”, Стефан Ганев от управата на “Родна песен”, Иван Добрев, историк, учител в Мъжката гимназия, Ахмед Брашнаров, артист, Делчо Пандов, журналист, Никола Москов, музикант-професионалист, секретар на дружеството на профмузикантите в града, Васил Караджов, Георги Иванов и други членове на същото дружество - за да обсъдим въпроса за основаване в гр.Хасково Клуб на културата.

Председателят на “Изкуство и печат” Петър Маймунков направи обстоен доклад върху целите и задачитге на Камарата на народната култура, както и върху условията за създаване на необходимия Клуб на културата в гр.Хасково като наблегна и върху обстоятелството, че още от основаването си дружество “Изкуство и печат” е изградило своята организация и своята дейност върху същите начала, на които днес е изградена Камарата на народната култура.

След доклада на Петър Маймунков, секретарят на дружество “Изкуство и печат” Делчо Василев подкани присъстващите да се изкажат свободно и критично да обсъдят всички условия и възможности, които благоприятстват или не необходимостта от основаването на Клуб на културата в Хасково.

Изказаха се по така сложения въпрос следните лица: Сотир Паскалев, Тодор Вутев, Никола Москов, Ангел Янков, Йордан Йорданов, Делчо Василев, Стефан Ганев, капелмайстор Благоев, Бою Ж.Боев, Банко Николов, Петър Толчев и др. като всички се изказаха с въодушевление за необходимостта от час по-скорошното основаване Клуб на културата в Хасково, но поискаха това да стане на такива начала, които ще дадат възможност на всички хора на изкуството и науката в Хасково да намерят в Клуба пълна и широка възможност да развият - при материалната подкрепа на държавата в лицето на Камарата на народната култура - всестранно всички свои творчески сили и способности.

Освен това повечето от дебатиращите се изказаха в смисъл, че е крайно необходимо да се премине от думи към дела и особено да се осъществи час по-скоро новия план на Общината за издигане Дом на културата в Хасково.

След приключване на дебатите и единодушно съгласие и одобрение на всички присъстващи да се основе в Хасково Клуб на културата, ръководещият дебатите Делчо Василев предложи и събранието одобри с гласуване един временен комитет, който да ръководи работата на клуба до окончателното му утвърждаване от Камарата на народната култура и който комитет има следния състав:

1.От Областната инспекция на информацията и изкуствата - Танчо Топузов и Георги Кацаров.

2.От групата на писателите - Делчо Василев и Петър Сиротов.

3.От групата на журналистите - Делчо Василев и Тодор Вутев.

4.От групата на музикантите - капелмайстор Благоев и Никола Москов.

5.От групата на художниците и скулпторите - Димитър Иванов-Лицо, Петър Толчев,  Банко Николов и Кирил Кадиев.

6.От групата на артистите - Николай Щерев, Йордан Йорданов, Видю Трендафилов и Ахмед Брашнаров.

7.От народния хор “Родна песен” - Тодор Киряков и Захари Димитров.

8.От групата на архитектите - арх.Сотиров и арх.Дяков.

9.От групата на историците - Иван Добрев.

10.От групата на литераторите - Димитър Петколичев и Харалан Хараланов.

11.От групата на учителите-музиканти - Любен Иванов и Ангел Янков.

12.За публицистите - Петър Маймунков.

За всичко гореизложено се състави настоящия протокол, който да се изпрати, след като се подпише от всички членове-учредители на Камарата на народната култура за одобрение”.

Дотук всичко е ясно, не се знае само бил ли е изпратен протоколът по предназначение и каква е по-нататъшната съдба на  клуба, след като сам Делчо Василев пише, че единия от “трите оригинални протокола от 11 декември 1946 година” предал на Държавния архив, другия на Историческия музей, а третия запазил у себе си? Излиза, че в Камарата на народната култура или не е изпратен екземпляр, или че е имало и четвърти оригинал. Така или иначе обаче, през следващите няколко години, поне официално,Клубът не е афиширал съществуването си, бил е “забравен”, а кой знае дали не и забранен от новата власт. Такива неща са се случвали тогава.

Ето защо през май  1949 година една част от неговите стари учредители подемат  нова инициатива за учредяване на Клуб на дейците на културата в Хасково, както научаваме от местния официоз “Народна борба”:

 ”В града ни е образуван инициативен комитет за учредяване на К/луб/ Д/на дейците/ К/на културата/. В състава на комитета влизат другарите: Петър Маймунков, Николай Щерев, Петър Г. Сиротов, Стаю Кирев, Христо Павлитов и Васил Г. Генов. Членове на Клуба ще могат да бъдат всички труженици на изкуствата и науката. Подготвителната работа по учредяването и организирането му е започната като за целта в центъра на града е наето подходящо здание и в най-скоро време ще бъде открито за посещения. При Клуба ще бъде обзаведен специален салон за творческо обсъждане на културни и научни проблеми, а така също и стол за членовете”⁶⁸.

Две седмици по-късно вестникът съобщава отново:

“На 22 май т.г. в Хасково се осъществи една отдавнашна мечта на културните дейци в града ни. Открит бе Клуба за наука, изкуство и култура”⁶⁹…  

Следват подробности за концертната програма при откриването. Но дотук, явно, става дума за официалната, видимата страна на “учредяването”. Минават още два месеца, докато се уреди и останалото. Чак тогава иде ред на истинското “Учредително събрание на Клуба на културните дейци в Хасково”, вече санкционирано и от надлежните органи на властта, както се вижда по-нататък. Пак в “Народна борба” и в нова дописка⁷⁰:

“На 29 юли инициативният комитет за откриване на КДК в Хасково при Комитета за наука, изкуство и култура свика учредително събрание с дневен ред обсъждане устава на Клуба и избиране на управителен съвет…Събранието бе председателствано от заведующ А/гит/ П/роп/ при Околийския комитет на БКП др.Йосиф Киров, който заяви, че въпреки досега допуснатите грешки, Клубът достойно ще изпълни поставените му задачи… Избран бе Управителен съвет в състав П.Мамунков, Николай Щерев, Петър Толчев, Здравко Иванов, Петър Сиротов, Стаю Киров, Бочо Терзиев и Иван Бояджиев”.

Както се вижда, нещата най-после са си дошли на мястото. И вместо да се председателствува от някой творец, тук за Делчо Василев вече и дума не може да става, защото току-виж пак, както на времето си  позволи да призове към свобода и критичност в изказванията, събранието е в “здравите” ръце на “заведующ А.П.”, който не пропуща да смъмри културните дейци за “досега допуснатите грешки”. И оптимистично заявява своята увереност, че Клубът “достойно ще изпълни поставените му задачи”. Нещо, което той продължава да върши и досега въпреки имитацията на промени…

През 1946 година , освен, че са положени основите за изграждането на Клуб на културата, в Хасково се подготвя и едно важно юбилейно честване, а именно 90-годишнината от основаването на читалище “Заря”. По този случай управата на читалището, в която мнозинство, както и в “Изкуство и печат” са отново писателите оповестява, че ще “се изнесе голям юбилеен събор с участието на всички читалища от околията” и ще бъде издаден специален “Юбилеен лист, в който ще бъдат застъпени материали по създаването на читалището, спомени, впечатления от по-стари читалищни дейци и други творби с художествена стойност”⁷¹.

Много скоро обече е установено, че читалището не е създадено през 1856, а през 1858 година и честването е отложено за първата половина на 1948 година. През март е обявен литературен конкурс, а на 9 май вечерта в салона на градския театър е и самото тържество. В центъра на тържеството е голямото литературно четене “отлично посетено от хасковското гражданство”⁷².От името на Съюза на българските писатели приветствие поднася писателят Кръстьо Белев, а от името на Върховния читалищен съвет писателят Крум Вълков. Освен тях свои произведения четат и местните автори Ваня Даскалова, Петър Сиротов,Атанас Паунов-Белин, Николай Христозов и др.

Впрочем Николай Христозов е бъдещия известен български поет, преводач, публицист и един от ръководителите на Съюза на българските писатели. Той  е роден на 6 януари 1931 година в днешния Димитровград, завършва Хасковската мъжка гимназия с отличие  и от 1947 година публикува в местния мечат⁷³. През 1952 година Христозов завършва българска филология и остава да работи в столицата. Дебютната му стихосбирка е със заглавие “Първи песни”(1958).

Ето какво ми написа той, след като го помолих, в едно свое писмо от 1 септември 2008 година:

„…Ще започна с най-трайния спомен: гимназиалните ми години в Хасково /1944-1948/ и участието ми в Дружество „Изкуство и печат”. Общуването с легендарния още тогава Петър Маймунков, живия мост между възрожденската традиция и новия подем след Девети септември, както и с неколцината културни стожери на града като Делчо Василев, Делчо Пандов, П.Г.Сиротов, Танчо Топузов, Ваня Даскалова, Иван Пеневски, Александър Загорски поощряваше първите ми стъпки в литературата. Не надценявам творческите възможности на тези хора, но не мога да отмина апостолското им излъчване и трогателно чистата им преданост към литературата. Без тях не бих усетил толкова зримо и близко недостъпния дотогава свят на изкуството. Лишени от показна артистичност, по-скоро скромни труженици, те бяха хора с мисия в културния живот на Хасково. Силно повлиян и насърчен от тях публикувах първите си стихове в хасковския вестник „Народна борба” (1947), след тях отпечатах и първите си есеистични опити - предимно портрети на писатели.

Успоредно с това имах и немалко чисто журналистически публикации. И всичко това - в местния вестник и в инцидентни издания на Дружество”Изкуство и печат” и читалище „Заря”. До такава степен бях обзет от магията на печатното слово, че като връх на литературното си осъществяване виждах себе си като редактор в хасковския вестник. Дори и като студент по българска филология в Софийския университет не прекъсвах сътрудничеството си в хасковския вестник чак до 1952 година. Тези мои публикации - макар и твърде скромни като постижения- се превърнаха в благодатна основа за по-зрелите ми прояви, подготвили издаването на първата ми поетична книга „Първи песни” през 1958 г.

Така започна моят литературен път - от Хасково, от общуването с достойни хора на духа, от щастието да имам за преподаватели в гимназията такива личности като математика Петър Белев, историка Иван Добрев, географа Георги Митрев-Сапунджиев, химика Георги Делчев, музиканта Любен Баджев, художника Кадиев, литератора Харалан Хараланов…И над всичко може би-оная атмосфера, която обгръщаше нашия град и която подхранваше таланти от всички поколения…А Хасково наистина кипеше неповторимо:литературният, театралният, музикалният живот преживяваха истинско ново рождение. Спомням си как градският симфоничен оркестър репетираше на открито, до късна нощ „Недовършената симфония” на Шуберт.Спомням си площадите, препълнените киносалони, читалища, клубове, училищни коридори, в които не само се произнасяха речи, но се пееше, рецитираше, танцуваше… Събитие за публиката бяха рецитациите на Марин Кръстев Маринов, по-късно израснал като философ и починал толкова рано. По онова време бяха и първите изяви на Георги Черкелов и Александър Танев, днес величини с национално измерение. В културната палитра на града се вписваха и музикантите Иван Шамлиев, Феодосий Георгиев, по-късно солисти в национални оркестри. Не бих отминал и Веса Кювлиева, Чудомир Мерджанов, Тенчо Драгнев, Петкан Проданов, впоследствие професори в различни клонове на науката. Естествено говоря предимно за своите връстници, тогава още ученици в гимназията.Всички те заедно бяха неделима част от културния живот на града, обещание, което по-късно даде богати плодове”…

Една постоянна област от дейността на хасковските културни дейци и литератори още отпреди 1944 година е популяризирането на делото и паметта на проф. д-р. Асен Златаров, а след 9 септември това вече се е превърнало и в държавна политика. Логично е тогава една от първите културни прояви, поощрена от новата ОФ-управа в града след завземането на властта, да е издаването на Златаров лист⁷⁴, в който са публикувани материали от и за  прочутия хасковец.

Вестникът е от четири страници и започва с откъси от две статии на Тодор Павлов за Асен Златаров и със стихотворението на Харалан Хараланов  “Сърцето факел”.

На втора страница са поместени, посветени на спомена за покойния професор текстове от  Антон Страшимиров,д-р Павел Тагаров, Петър Сиротов, Петър Маймунков, Делчо Василев, както и стихотворението “Асен Златарову” от Ангел Урумов.

Третата страница съдържа откъси от  златаровите “Цветя за него” и “Песни за нея”, негови изказвания за Христо Ботев, Жан Жорес, Максим Горки, Иван Вазов,Яворов, Гьоте, Хайне, както и предсмъртното писмо, писано на 6 декември 1936 година във Виена. Накрая има публикувани авторски текстове от Сава Гановски, Мара Тагарова, Иван Хаджииванчев, Таня Кирева, д-р Р.Койнов, Щерю Д.Щерев и стихотворението “Безсмъртният” от Петър Хаджиев-Севдалин.

Около година по-късно Областната инспекция на информацията и изкуствата публикува съобщение, че по случай девет години от смъртта на “големия хасковски гражданин и народен трибун”⁷⁵ се подготвя издаването на втори възпоменателен Златаров лист⁷⁶ и поканва културните дейци от Хасково и съседните околии да представят свои материали в Инспекцията-горния етаж на БНБанка. Вестникът е готов за разпространение в края на 1945 година. Той също е оформен по подобие на предишния. В началото е поместен портрет на Асен Златаров. Вляво от портрета е неподписаното есе “Вечният Златаров”, а вдясно, подбраните от Петър Сиротов “Неувяхващи златарови откъси”. Ето някои от тях:

“Човек се отличава от останалия животински свят по две свои първични склонности:жаждата за по-добро и жаждата за истина”,

“Ценното у мислещия човек е нестихващата му жажда за познание и недоволство от постигнатото”,

“Нищо родено в благородния порив към доброто не загива” и т.н.

На първа страница е поместен материала “Ние го обичахме” от Пейко Славов, в който авторът се връща към ученическите си години, за да си припомни, че връстниците му са се прекланяли пред Златаров “заради неговата неуморима и безкористна служба на народа чрез науката, словото и перото”. Никой от тях не можел да повярва, че той може да е мъртъв. А когато научили, че “за обща изненада и срам пред целия културен свят, царското правителство” отказало “да пренесе трупът на Златаров в България”, тъгата им се примесила със “страшна злоба към всичко фашистко”.

От първа страница започва и споменът на Мария Андрейчева - арх. Ванкова, асистентка на проф. Златаров в Университета. Тя го е озаглавила “Проф. Златаров като химик и учен” и започва така: “В цялото научно творчество на проф. Златаров е отразено убеждението му, че оправданието на науката е само в беззаветното й служене на живота”.

И той неотклонно следва тази своя убеденост във всички етапи от научната си работа. Най-напред се занимава със синтезата на нови багрила от групите на индулина и акридина като създава нови методи за получаване на непознатите още акридини и спилобени. Но после отклонява вниманието си от чисто органохимичните въпроси и го насочва към нетолкова теоретичните проблеми на химията на съестните и вкусови продукти, химията на храненето, биологията и биологичната химия. Затова и в чужбина често го цитирали като “видния познавач на българските хранителни и вкусови вещества”.

По-късно Златаров отново се завръща към неорганичната химия, за да доразшири предишните си изследвания. Той има ценни приноси в областта на розовата в частност и на маслодайната, бирената и спиртната индустрия, както и при производството на каталитичните торове.

По време на войните 1912-13  и 1916-18 той проучва научно-практически хранителния режим в местните и военно-полевите болници и формирането на дажбите и храните.

В областта на аналитичната и физиологичната химия Златаров създава собствена цветна реакция и изследва проблемите на злокачествените образувания.

Той пише и по теми от философията на биологията и на природата въобще, разработва теория за старостта на растенията и клетката, за механизма на живота.

Статията на контрольора от местния клон на Сметната палата д-р Гюлеметов започва с това, че ” в календара на народните светии” била вписана датата 22 декември “за честване и прослава на българския светец проф. д-р Иван-Асен Златаров-Аура”. Колкото се отдалечава годината 1936- казва той, “толкова образа на Златаров изпъква в сияние, красота и величие, която кара всички да му се прекланят”…

След това изтъква разностранното творческо дело на Златаров като учен, като човек - “преди всичко”, като народен трибун, като “пророк”. Но отбелязва и това, че “като човек Златарова всички обичаха, обаче поради социалдемократическите му идеи, властниците го ненавиждаха. През живота си той срещаше от тях много спънки и препятствия”.

При заминаването си за Съветския съюз Златаров отива да вземе пари под лихва от банката и на пътя го среща познайницата му Иванка Боналова и изслушвайки го, му казва - “значи в Русия на вересия”. Тази “вересия” била вечен спътник на Златаров, но тя никога не е хвърляла сянка на неговия светъл характер и на вярата му в бъдещото добруване на народа.

Като делегат на конгреса на читалищния съюз в София Петър Маймунков посещава дома на Златаров, за да запознае семейството му с решенията на създадения в Хасково Комитет за увековечаване на неговата памет и разказва своите впечатления оттогава на четвърта страница на вестника.  Незабравимо е това преживяване, вълнуващо е описанието на улицата и дома, на първата среща със съпругата на Златаров, на последвалия разговор, в който двамата си припомнят събития от честването на 25-годишния юбилей в Хасково.  Евдокия Златарова обещава пълно съдействие на комитета и е готова да предостави архивни материали. На раздяла Маймунков и двамата му спътници обещават да поканят цялото семейство на откриването на паметника и архива на Златаров.

“Ние пропуснахме да запазим къщата на Златаров в Хасково за музей, дано софиянци-неговите почитатели там, студентството на първо място, се досетят и запазят, поне тази там, в която той израстна като общественик, литератор, оратор, учен и борец за нов живот” - завършва авторът на този спомен.

Участието на Делчо Василев във вестника е засвидетелствувано от разказите за първата му среща на живо с професора и за честването на неговия юбилей в Хасково.

Г.Т.Мутафов пък разказва за приноса на проф.Златаров във въздържателното движение, за неговите принципи по отношение на храненето и употребата на спиртни напитки, за схващането му, че труда е “основна биологична потреба” за щастието, което е в самопожертвуванието и завършва с призива “нека се проникнем всички от неговата вяра в доброто на утрешния ден, да се въоръжим с неговата воля, труд и постоянство и да заработим с всички сили за осигуряването на всеки човек естественото право на повече радост, на повече празници на душата му”.

Вестникът съдържа още текстове от Златка Василева - “Асен Златаров и социалистическата младеж”, от Недялка Каралиева - “Нашият Аура”,от Петър Сиротов- “Бисерите на Ас. Златаров”, за които стана дума, и две стихотворения, съответно от  Харалан Хараланов “На гроба на Златаров” и от Георги Кацаров - “На Златаров”, както и няколко снимки - хасковски студенти на гроба на Златаров, родната къща на Златаров и пр.

Под надслов “Увековечаване паметта на Асен Златаров” е поместено и съобщението, че “По почин на хасковското дружество “Изкуство и печат”, Народното читалище “Заря” и Областната инспекция на информацията и изкуствата, основан е в град Хасково Комитет за увековечаване паметта и делото на проф.д-рАсен Златаров. На 5 декември т.г. Комитетът се е конструирал с председател Георги Даскалов - кмет на Хасково.⁷⁷

Комитетът си е изработил свой устав, който е изпратил за одобрение в Министерството на вътрешните работи. Една от поставените цели на Комитета е да построи голям и хубав паметник на Асен Златаров в Хасково като негов роден град, за която цел ще се събират нужните средства. Освен това в Хасково ще бъде учреден един постоянен архив на Асен Златаров”.

В края на следващата  1946 година е отпечатан трети Златаров лист⁷⁸, този път   съвместно издание на Областната инспекция на информацията и изкуствата и Комитета за увековечаване паметта на Златаров, но пак под уредничеството на Георги Кацаров и на Петър Сиротов. На първата му страница вдясно от портрета са посочени по азбучен ред  авторите, които участват във вестника - Асен Ас. Златаров, Георги Жечев, Георги Сапунаров, Делчо Василев, Димитър Петколичев, Евдокия Златарова, Калоян Чакъров, Петър Маймунков, Петър Сиротов, П.Х.Севдалин, Танчо Топузов и Харалан Хараланов.

Като уводен текст е поместено есето на Златаров “Да служим на живота”, в което художествено се интерпретира идеята за върховната стойност на живота и това, че всеки човек се ражда и живее, “за да служи на живота”. Но как? Според автора  “за мнозина целта на живмота е удоволствието. И те се мъчат да си набавят все повече и все по-нови удоволствия. И никога сърцето им не остава незаситено…А целта на живота е радостта…Да се мисли обаче, че тая радост ще може да я имаме, когато егоистично трупаме блага и удоволствия или когато само в размисъл съзерцаваме света и живота е измама”…

Животът, според Златаров е дело,”деяние”. Но не дело само за себе си, а в името на човека - “да мислим, да жаждаме, да работим, щото на всички хора да бъде осигурен човешки живот”… Защото “докато около нас има хора в немотия, има такива, които страдат от ограбването и несправедливостта на други хора, то пълнотата на здравия и радостен душевен живот е немислима за никого”.

Ключова за мирогледа  и в частност за политическите разбирания на Асен Златаров е и кратката му статия “Водачът на демокрацията”, в която той пише:

“Масата никога сама не смогва да изрази в определени и ясни формули целите, към които се стреми. У масата има само настроения и неоформени тежнения: блазни я едно по-голямо охолство, една по-голяма свобода, една по-голяма просвета. Но в какви форми и по кои пътища  в сложната канава на обществения живот ще се излеят това голямо охолство тази по-широка свобода и тази по-голяма просвета - това не е ясно за самата маса.

Тя носи само зародишите на ония пожелания, чието осъществяване би я издигнало на по-горно човешко равнище. Трябва един фокус, който да сгъсти тия човешки желания, хрумвания и навици на живота, за да се очертаят те като требование на деня, като лозунг и знаме, след което ще тръгнат масите. Затова масата има нужда от водачи, които ясно да определят целите на кипящото колективно съзнание, да ги изявят и тогава самата маса като ги види в техния определен вид, ще може да ги одобри и неодобри за една практическа политика.

И ето тук значението на водача при един режим на демокрация е крайно важно и ценно. Водачите на демокрацията създават лозунгите на деня, в който се оглеждат целите, които наистина се подхранват от народната воля. Демократическият водач има задача много по-трудна и сложна от тая на авторитареца-управник, който може всяко свое осмислено или недомислено хрумване да облече в държавен акт, без да се бои ще бъде ли то одобрено от народа или не.

Водачът на демокрацията има големи отговорности пред тия, които са го посочили за свой довереник и той трябва да посочи и да се стреми да оделотвори такива цели, които бидейки възможни за осъществяване да отговарят на въжделенията на масата, която води. Тия цели той може да довиди при свой творчески акт: тогава той изнамира цели, които могат веднага да я спечелят. Тия цели водачът може да извлече чрез дълга размисъл върху идеологията, на която той е изразител. Теоретичната подготовка, дълбоката култура, широкият опит на водача ще му позволят да изведе ясни, логични, пригодни за деня цели на политическа борба. Най-после водачът може само да оформи в завършен облик ония цели, които самата маса смътно досеща. И когато той ще обоснове това, което е оформил, то ще бъде създадено като че ли от самата маса и тя ще го приеме като свое.

Ето тъкмо при демокрацията са необходими водачи, които не страхът, социалният мистицизъм или идолопоклонството са изнесли на първа линия в обществения живот, а съзнанието на оная дълбока общност, която съществува между маса и водач, където доверието е нравствената основа на техните отношения”.

Изглежда, че подобен тип идеология не е била съвсем в унисон с все по-обхватно налагащото се еднопратийно управление, та дълги години след това за Асен Златаров не се прави почти нищо, не са изпълнени и най-важните цели, поставени от Комитета за увековечаване на паметта му.Нито голям паметник в градинката до театъра, нито постоянен негов архив          има днес в родния му град… Но това е тема, по която и специално си струва да се пише. Тогава все още ентусиазмът не е стихнал, политическият оптимизъм е все още искрен и неподправен. Затова и във вестника продължава да присъства наслова “Увековечаване паметта на проф.Златаров” и да се напомня, че “Преди две години по почин на дружество “Изкуство и печат” и Народно читалище “Заря” в Хасково се учреди Културен комитет “Проф.Ас.Златаров”…, който си постави за задача увековечаване паметта на именития наш съгражданин и изработи устав, който е утвърден от Министерството на вътрешните работи със заповед № 62 от 27 февруари 1946 година”.

След това се съобщава, че в резултат на апела на Комитета вече са събрани повече от 250 000 лева като най-големите суми са постъпили от Хасковската община, от Популярната банка и от кооперацията “Напред”. И още нещо - за председател на Комитета е коптиран Димо Атанасов Димов-новият кмет на Хасково, тъй като предишният Георги Даскалов е бил избран за народен представител.

За да бъде обхванат, доколкото това е възможно, цялостният облик на публициста Златаров във вестника е публикувана и статията му “Проблемата за изкуството”, а в своето есе “Асен Златаров-Прометей” Делчо Василев  възторжено заявява, че у нас едва ли ще се намери нито сега, “нито пък за скорошно бъдеще такъв един ум като Асен Златаров, който да се обхваща във всички измерения на науката, на изкуството и на общественото служене”.

В статията на Петър Сиротов, озаглавена “Син на народа”, пък се казва, че хасковци са щастливи, защото “в нашия град блести едно светло име, една пътеводна звезда - учения, писателя, общественика, оратора-сърцеведец и над всичко човека Златаров - този, който беше далеч от лични домогвания и кариеризъм, чието сърце пулсираше вярно и служеше всеотдайно на народа”.

Почти веднага след това, уви, “личните домогвания” и изкористеното “служене” на народа вземат връх навсякъде в българския обществен живот и затова съвсем естествено е примерът на Златаров да се потули и премълчава, за да не бъде “трън” в очите и главно в съвестта, доколкото все пак са я имали, на новите ни управници.

Във вестника са отпечатани и два семейни спомена. От по-големия син на професора - Асен, който разказва за детските и юношеските  си впечатления от общуването с баща си, за неговата окриляща бащина любов и за неподражаемия му такт при общуването вкъщи и от съпругата Евдокия, която описва последните дни в болницата, двете оперции и мъчителния край.

“Човекът Асен Златаров” е заглавието на спомена, специално подготвен за вестника от Георги Жечев. “Познавах го - пише той - още от предговора му към “Взаимопомощта” от Кропоткин (1910) и особено от прекрасните му “Очерки по философия на биологията” (1911) и мисля, че като хасковец съм го виждал още преди Европейската война, защото тогава той беше идеал за младежта. По-късно вече имах възможност да чуя вдъхновените му сказки… Но в непосредствен контакт с човека Златаров влязох едва към 1930 година като редактор на литературния седмичник “Мисъл и воля”, на който Златаров беше един от най-ценните сътрудници… По онова време сборище на писателския свят беше сладкарница “Цар Освободител” и особено кафене “Роял”, където постепенно се прехвърли и обособи антифашистката интелигенция. Златаров инстинктивно се откъсна от “официалните” и “признатите” в “Цар Освободител” и образува серкъла си в нашите среди. Тук между другите идваха Людмил Стоянов, Николай Хрелков, Цветан Минков, Иван Мешеков и мнозина още сътрудници на “Мисъл и воля”. В нашия кръг ние чувствахме Златаров като по-голям брат и учител…

При покана да напише нещо за “Мисъл и воля” винаги се отзоваваше с готовност… С голяма мъка го склоних да не връща скромния хонорар от 100 лева за статия. Той беше един от малцината платени сътрудници на вестника. Той изнемогваше в тогавашната наша сурова действителност(периода 1930-1935) при тая липса на свобода, която подрязваше крилете и спъваше всеки подем, при непрекъснатите преследвания, на които беше изложена прогресивната ни интелигенция… Често съм беседвал със Златаров по политически и философски теми. У него имаше една широта на мисълта, която произтичаше от неговата човечност…

Трябва да се съжалява, че тоя толкова рядък човек си отиде толкова рано преди да успее да направи за хората всичко, на което беше способен. Защото той живееше изключително за другите, за хората. Той съзнаваше отлично, че господството на фашистката ера не е вечно, че ще настъпят скоро нови дни, когато ще се разкрият големи възможности за истинска просвета и свободно творчество. И се измъчваше, че него не ще го има тогава. Защото виждаше, че вече е сломен от страшната болест. И преди да замине на лечение във Виена, отдето се върна…вече труп, той търсеше да се сбогува преди всичко с ония, които бяха най-близки на делото му. “Ще се мре - каза ми той веднъж, когато наскоро преди заминаването му, го изпращах до дома - ясно ми е, ще се мре, но не ми е жал за живота. Скърбя само, че не ще мога да довърша делото си. Работете вие по-младите, поддържайте огъня.  Гласът му затрепери, в очите му бликнаха сълзи. В тях бе отразен напълно човекът Златаров!”

След това студентът на Асен Златаров и бъдещ инспектор по география и активист на тракийското движение Георги Сапунаров разказва как проф.Бончев прекъснал лекцията си, за да съобщи с безкрайна мъка на присъстващите в аудиторията, че колегата му проф.Златаров е починал във Виена. Залата внезапно утихва, никой не продумва, никой не смее да вдигне очи. Един по един студентите напускат Ректората, над който се вие черно знаме.

Танчо Топузов споделя как обикнал Златаров най-вече заради книгата му “В страната на съветите, а Петър Маймунков се връща към спомените си от 1931 година, когато в Народния театър е бил честван юбилей на Антон Страшимиров и авторът бил представен от проф.Златаров  най-вече като “гражданин-борец, който цял живот е изстрадал във вярна служба на народа си” и като един от малцината, които във време когато “зловещи сили господаруват над гражданството и когато за всяко честно и свободно изявление на пробудената съвест се плаща със заплаха, изтезания, издевателства, когато е окована свободата и законът е изпратен в архивите… тогава да се обадиш и да порицаеш злодеянието и да кажеш на силните на деня “Стига!Опомнете се!” е един голям подвиг, на който само единици са способни”.

Такъв е бил Страшимиров, такъв е и самият Златаров, който също толкова обича истината и й служи “тъй честно и предано както служеше на науката и на народа си и раздаваше я така, както я той самочувстваше в цялата й красота.Неподкупната му съвест не му позволяваше да прави концесии, ясно виждаше опакото в живота и с болка на душата си бичуваше покварата отгдето и да е тя”…

Във вестника се съдържат още изказвания на Тодор Павлов, Венелин Ганев, Атанас Далчев, Константин Петканов, Димитър Михалчев и други известни интелектуалци за Златаров. Публикувани са и две посветени му стихотворения от П.Х.Севдалин и Х.Хараланов, снимки и факсимилета.

 В първите месеци след Девети септември заедно с инициативата за увековечаване паметта на Златаров, се ражда идеята за издаване на паметен лист и за Тома Измирлиев. Тя е на двамата му най-близки приятели Делчо Василев и Делчо Пандов, които решават сами да издадат този вестник и наивно, но съвсем добронамерено искат пари от Председателя на Окръжния комитет на Отечествения фронт, до когото пишат следното Заявление⁷⁹:

“На 22 ноемврий т.г. е годишнината от смъртта на  Тома Измирлиев /Фома Фомич/, известен в цяла България журналист и талантлив поет-хуморист, брат на пролетарския български поет Христо Смирненски.

По тоя случай, за да изпълним своя другарски и колегиален дълг, както и да отдадем заслужена почит към високо  прогресивното и борческо дело на незабравимия Тома Измирлиев, ние, неговите другари и колеги от бившата “Утринна поща”, които сме работили толкова години заедно и познаваме жизнения подвиг и творческите устреми на Тома Измирлиев, възнамеряваме да издадем един Възпоменателен лист в четири страници.

Листът ще бъде издаден в 1500 броя и ще струва само хартия и набор 3500 лева, за клише от портрета на Тома Измирлиев и др. евентуални разноски ще са нужни всичко 4500 лева или кръгло към 8000 лева.

В знак на зачитане делото на Тома Измирлиев, рожден брат на пролетарския ни поет, молим изданието на Възпоменателния лист да се поеме от Комитета, както и неговото разпространение, като ни се отпусне необходимата сума от 8000 лева за тази цел. Сумата впоследствие ще оправдаем пред Комитета със съответни документи:квитанции, сметкоразписки и пр. Към това ще се прибавят и сумите, добити от продажбата на възпоменателния лист.

Последният ще бъде отпечатан в печатница “Чикаго”, гдето се намира нужната хартия, блокирана за вестникарски издания, за чието изразходване за казаната цел молим разпореждането Ви.

С дълбоко убеждение, че Комитетът ще се вслуша в нашата молба и ще ни даде пълното си съдействие за ознаменуване паметта и делото на Тома Измирлиев по случай годишнината от смъртта му”.

Датата е 22 октомври 1944 година.Но на комунистите, които както навсякъде, така и тук имат решаващото влияние в Отечествения фронт, им трябват още три години, за да се убедят в “благонадеждността” на Тома Измирлиев и да издадат вестник за него. Все пак той не е бил “техен” човек в Хасково и при това е близък приятел и колега на току-що умъртвения от тях Райко Алексиев-редактор и издател на в.”Щурец”. Но затова пък, когато е отпечатан, вестникът⁸⁰ надминава и по съдържание, и по качеството на полиграфическото си оформление преди това издадените три вестника за Златаров. Може би защото е издание единствено на Дружество “Изкуство и печат”, а не и на казионната Инспекция на информацията и изкуствата, което незбежно би го идеологизирало.Ето какво си спомня за тогава един от съставителите на вестника Георги Кацаров:

“…хасковци, първи в страната, решиха през ноември 1947 година да издадат възпоменателен лист по случай 12 години от смъртта му. Главен инициатор бе Дружество “Изкуство и печат”, което по това време обединяваше културните дейци в града. Неговият председател, известният хасковски литературен критик и журналист Делчо Василев бе в центъра на редакционния комитет. Работата му като съредактор в хасковския ежедневник “Утринна поща” и дългогодишното им приятелство, го стимулират към преоткриване на твореца и човека Тома Измирлиев. На организационните събрания в читалище “Заря” той неизчерпаемо и вдъхновено споделяше спомени из живота и творчеството на Томата и ставаше причина за дълги нощни заседания. Други активни членове на Комитета бяха Делчо Пандов и Петър Сиротов - съответно като редактор и матранпаж на вестника. Тези скромни, стоели в сянка журналисти, носеха в професионалната си житейска торбичка живи спомени за благородната човешка душа на незабравимия Тома Измирлиев. Гимназиалният учител по литература Димитър Петколичев дълго време задълбочено и добросъвестно издирва и проучи печатани и житейски материали и направи много точна литературна оценка на Фома Фомич като хуморист и сатирик.

От името на редакционния комитет ми бе възложено да осигуря материали и сътрудници от София. В онези години на преоценка на автори и творби това не бе така лесно. Мнозина от известните културни дейци се бяха свили, не бяха отворени за миналото. Недоверчиво посрещаха покани за литературни прояви и възпоменателни чествания, особено в провинцията.

Най-напред се срещнах с известния художник Александър Стаменов, който дълги години бе гимназиален учител в Хасково и направи първата си художествена изложба в салона на читалище “Заря”. Поканих го да нарисува портретна скица по снимка на Тома Измирлиев, както и заглавно клише. Художникът бе приятгно изненадан, че за такъв популярен автор далечно Хасково се обръща към него. Обаче, поради обстоятелството, че това се иска в къси срокове, а портретната скица изисква време и настроение, той не се ангажира.

Писателят Георги Жечев посетих в период, когато усилено работеше върху нови преводи на творбите на Михаил Шолохов. Той живо си спомни литературното четене, заедно с Елисавета Багряна, което с голям успех се беше състояло в салона на Градския театър. Вълнуваше се от спомените за Томата и особено от преждевременната смърт, но все поради краткото време, което му се предоставяше и той не взе участие с лични материали.

Семейството на Тома Измирлиев намерих в малка къща на бул.”9-ти септември”. Там бяха съпругата му Люба и дъщерята Ели. Синът, Веселин Измирлиев, бе на дипломатическа работа в българската легация в Лондон. Макар и тъжен, поводът за издаване на възпоменателния лист раздвижи духовете. Вниманието на хасковското гражданство към творчеството и живота на техния любим съпруг и баща ги развълнува. Да, там, в далечното, слънчево и знойно Хасково хората с обич и признателност още помнят човека и гражданина Тома Измирлиев. Отзивчива, развълнувана, Люба Измирлиева се зарови в спомените за прекараните там години. Припомни положителното присъствие на Томата за оживлението на културния живот в града и най-вече ролята му на редактор във вестник “Утринна поща”, в който той редактираше ежеседмичната хумористична страница. После грижливо потърси снимки и документи от живота на своя именит съпруг. Ели свенливо следеше разговора. Всичко, свързано с името на баща й, е скъпо, съкровено, незабравимо.

В края на м.ноември 1947 година възпоменателният лист за Тома Измирлиев излезе със заглавно клише и портретна скица, изработена от местния художник Петър Толчев. В същото време се състоя паметно утро в кинотеатър “Заря”, устроено от дружество “Изкуство и печат”⁸¹…

Прави впечатление, че в спомена си Кацаров нарича Делчо Василев “председател” на дружество “Изкуство и печат”, което формално не отговаря на истината, но всъщност е правилно, тъй като Петър Маймунков при цялото уважение към неговата политическа толерантност и към заслугите му за развитието на културата в града ни през онези години, е бил по-скоро лицето за пред властта, фасадата, зад която са се зараждали и осъществявали всички културни инициативи. Не може да се отрече разбира се, че той, макар да е съзнавал това, не се е противопоставял на тези инициативи, а винаги ги е подпомагал - ако не с друго, с името или с присъствието си. В този случай обаче Петър Маймунков не участва нито като автор, нито като член на редакционния комитет, в който са включени гореспоменатите Делчо Василев, Делчо Пандов,Димитър Петколичев, Петър Сиротов и Георги Кацаров. За забелязване е, че никой от петимата не е сред толерираните от властта през следващите години и нататък.

Като автори пък участват Антон Измирлиев, Веселин Измирлиев, Делчо Пандов, Димитър Петколичев, Делчо Василев, д-р Ст. Кадиев, Елисавета Измирлиева, Н.Мраморов, Пилигрим, П.Х.Севдалин и Петър Сиротов. Уводната статия е озаглавено “12 години без Фома Фомич” и не е подписана.

“Отсъствието на Тома - се казва в нея - се чувства след 9 септември 1944 година, когато трябва да бъде развенчано всичко старо, да бъде показана нежизнеспособността му и несъстоятелността му, когато трябва да се проправи път на новия социалистически живот, за който той се бореше неуморно и всеотдайно. Тома Измирлиев ще влезе в историята на българската хумористика като творец, който оставя дълбоки бразди със своите стихотворби, разкази и фейлетони и ще заеме едно от най-достойните места като поет-хуморист, както брат му зае мястото на най-крупния пролетарски поет в историята на българската поезия” ⁸².

След това е поместена статията на Делчо Василев “Тома Измирлиев като човек, поет и хуморист”, която започва с това, че вече няколко години след 9 септември 1944 година делото на Тома Измирлиев продължава да бъде недооценено.

 ”Къде са българските критици” - пита авторът -къде са сътрудниците на Фомата в “Звънар”, “Българан”, “Маскарад”, които най-добре са го познавали, защото всички са му били ученици. Защо мълчат? След като знаят, че той е притежавал всички данни и качества на един голям поет: “…и богатството на поетическите образи, и съвършенството на поетическата техника, и оригинален поетичен стил, и звучни пълнокръвни рими и безкрайно чисто, високо поетическо вдъхновение”.

А заедно с това Тома Измирлиев се е отличавал и с едно друго свое качество, необходимо за цялостния етичен образ на един голям писател, и което, уви!  “се среща твърде рядко у много наши писатели и поети - човечността”!

Делчо Пандов пък разказва за запознанството си с Томата през 1925 година, за неговия начин на писане, за интересите му към миналото на Хасково, за излизането на първата му книга, за познанията му по турски език, а Петър Сиротов за вечерта, в която е научил за смъртта на поета, когото толкова е обичал.

Д-р Кадиев си спомня за взаимното уважение помежду им, за трогателния приятелски жест на Тома Измирлиев- един от шестимата слушатели на сказката му в салона на читалище “Заря”.

Синът и дъщерята на писателя също са автори на спомени, както и брат му Антон, но за разлика от искрената топлота и мъката,с която децата споделят чувствата си,  неговият спомен е повече идеологизиран.

Никола Мраморов подчертава, че Фома Фомич е бил един от малцината финансови служители(контрольори), които не са останали ограничени в тясно професионалните си задължения, а са намирали време за вдъхновение и творчество.

Особено задълбочена и аналитична е статията на Димитър Петколичев, посветена на хумористичното и сатирично творчество на писателя. В нея той прозорливо сочи, че “дарбата да вижда опакото, грозното и изкълченото в живота Фома Фомич е наследил от родното си място, от своите земляци и родители. Македонците от Солунско и Кукушко са майстори на смеха, закачката и хумора. От друга страна той продължава хумористичната традиция на Ботев, Алеко, Георги Кирков, Димчо Дебелянов и брата си Христо. Фома израства като един от най-добрите художници-хумористи изобщо у нас. Уверено може да се каже, че той е най-зрелият хуморист след Първата световна война до наши дни, той е несъмнен майстор на гротеската и карикатурата”.

И по-нататък:

“Хумористичното и сатирично творчество на Фома Фомич е поетична хроника на живота у нас в продължение на 15-20 години”…

Освен тези по-обемни материали тук могат да се прочетат още надгробното слово за Тома Измирлиев, произнесено от Йордан Сливополски-Пилигрим, “Тома Измирлиев като писател-антифашист” от И.Б., кратък животопис, изказвания на Камен Калчев и Матвей Вълев…

Интересно е да се отбележи, че има и съобщение за паметното утро, за което споменава и Георги Кацаров. То, според възпоменателния вестник се е състояло на 23 ноември 1947 година, но не е отразено на страниците на “Народна борба”.

Във вестника са включени и авторски материали от самия Тома Измирлиев - стихотворенията “Автобиография”, “Историческа приказка”, “Двамата Нероновци”, “Аз помня първата ти песен”, “Хайде да се картелираме”, “Утро”, “Вензел” и разказите “Без диагноза” и “Митрето си праит кукя”…

Важно е да се спомене и това, че в редакционна бележка на последната страница четем:

“Комитетът по издаване на настоящия Възпоменателен лист отправи покана до видни наши писатели и поети-приятели на покойния - да вземат участие в листа със свои работи. Повечето от тях, за голямо наше съжаление, не благоволиха да се отзоват на поканата. От това, разбира се, името на даровития поет-хуморист не ще се засенчи, но то говори за известно пренебрежение към инициативите на литературните творци от провинцията”.

Въобще този “провинциален комплекс”, ако може да се нарече така, на местните литератори също е нещото, от което те трудно се освобождават. Трудно им е сякаш да повярват в себе си, да се отърсят от необходимостта да търсят поощрение и подкрепа отвън, от другиго, който е известен, от по-горна инстанция въобще. Но това е и една от най-трагичните особености на всеки българин с малки изключения, може би, една от “фаталните” характеристики на националния ни дух и природа, която ни е пречела винаги и още задълго ще предопределя липсата на самочувствие у нас, на искрена вяра в собствените ни сили и възможности.А всъщност хасковци има с какво да се гордеят, има и на какво да научат останалите.

---

                                                        
¹Южнобългарски страници, № 1,2001, 75-100

²СЛАВОВ, Леко.Метаморфозите на властта/Отечественофронтовската цензура закриля фашистки престъпник/.- Ш и п к а, бр. 81, 29 април 1993

³РУСЕВ, Харалан.Бяха фашистки години.Стихове.Хасково, 1945

⁴РУСЕВ, Харалан.Септември и единението на българския народ. - “Н а р о д н а   б о р б а, № 3,30 септ.1944 година

⁵ОБРЕТЕНОВА, Юлия.Харалан Русев.В:Речник на българската литература,т.ІІІ, София, 1982, с.227

⁶ВАСИЛЕВ, Делчо.Бяха фашистки години/Литературна критика/.- К л а с, бр.10, 22 февруари 1945 година

⁷РУСЕВ, Харалан.По стръмнините.Роман.София, 1948

⁸РУСЕВ, Харалан.Всеотдайно.Роман, София, 1952

⁹РУСЕВ, Харалан.Под земята.Роман.София,1959

¹⁰РУСЕВ, Харалан.Кристали.Роман.София, 1965

¹¹РУСЕВ, Харалан.Залез слънце.Разкази. София,1957

¹²РУСЕВ, Харалан.Стихия.Разкази.София, 1957

¹³РУСЕВ, Харалан.Белият ад.Разкази.София, 1963

¹⁴РУСЕВ, Харалан.В страната на орлите.Пътни бележки.София,1958

¹⁵РУСЕВ, Харалан.Ана Маймункова.Биографичен очерк.София, 1955

¹⁶Хасковска  трибуна, бр.9,23 януари 1968 година

¹⁷Тук Д.Василев наистина не си спомня или не иска да си го спомня,но  името на главния редактор е било не Нанов, а Нановски. Освен това преди да бъде прекръстен на “Хасковска трибуна” от брой 27 на 3 март 1959 година, окръжният вестник излиза под името „Родопска борба”, а преди това и под името “Народна борба”-до бр.281 от 7 януари 1950 година, - бел.авт.Й.Н.

¹⁸Лично Иван Пеневски е заявявал пред мене, че Делчо Василев е основател на “Народна борба”, а след това бил сменен от Харлалан Русев-бел.авт.Й.Н.

¹⁹Виж бел. 4

²⁰Клас-Вестник за стопанство,политика и култура.Издава Комитета за културни и просветни инициативи при Околийската дружба-гр.Хасково

²¹ЯНЕВ, Вакрел.Нашата молитва.-К л а с, бр. 1, 30 ноември 1944 година

²²ЯНЕВ, Вакрел К.Еничери.Трагедия в три действия, Кърджали, 1939

²³ЯНЕВ, Вакрел К.Родопа плаче.Разкази. Кърджали, 1940

²⁴КАМОВ, Делчо.”Земеделската Голгота”.Факти, събития и имена из историята на БЗНС в Хасковско 1900-1993. Хасково, 1994, с.46

²⁵Клас, бр.20, 3 май 1945 година

²⁶Клас, бр.21, 10 май 1945 година

²⁷Тя е започнала  в “Утринна поща”, а сега за пръв път се появява в бр.7 - 1 февр.1945 на “Клас”-бел.авт.Й.Н.

²⁸Клас, бр.13,15 март 1945 година

²⁹Клас, бр. 8, 8 февруари 1945 година

³⁰ЮЖНЯНИН,Димитър(ДимитърЗапрянов).Мечтано озарение. Стихотворения.Хасково, 1996

³¹ЮЖНЯНИН,Димитър(ДимитърЗапрянов).Мъчително разсъмване.

Стихотворения.Хасково,2000.

³²Виж Народно земеделско знаме, бр.36, 12 октомври 2006 година

³³БЪЧВАРОВ, Славчо.Копнежи сред браздите.Лирика.Хасково, 1994

³⁴Писмата се съхраняват в личния ми архив и са адресирани до самия мене. Те са съответно от  9 и 27 февруари 1988 година.В публикуваните тук откъси е запазен стилът и правописа на В.Даскалова - бел.авт.Й.Н. 

³⁵90-годишнината на читалище „Заря” е през 1948 година-бел.авт.Й.Н.

³⁶БУНАЧИНИ.Буначио(Борис Марзоханов).Устав на бунаците в света.Хумор и сатира.1941

³⁷МАРЗОХАНОВ, Борис.Капки от дамаджаната ми.Весели разкази.1941

³⁸МАРЗОХАНОВ, Борис.Песни за селото.1941

³⁹МАРЗОХАНОВ, Борис.Освободена земя.Стихотворения.1943

⁴⁰МАРЗОХАНОВ, Борис.Земя.1944

⁴¹МАРЗОХАНОВ, Борис.Септемврийски дни.1944

⁴²МАРЗОХАНОВ, Борис.Самолети над родината.Поема.1944

⁴³МАРЗОХАНОВ, Борис.Метличина.1947

⁴⁴За тях съобщава Юлиян Топчиев в статията си „Сатирико-хумористичното наследство на Борис Марзоханов”, публикувана в „Шипка”, бр.222, 13 ноември 1990 година-бел.авт.Й.Н.

⁴⁵ВАСИЛЕВ,Делчо.Една вдъхновена стихосбирка. - К л а с, бр.14, 22 март 1945 година

⁴⁶КОНФЕРЕНЦИЯ на южнобългарските писатели в Стара Загора. - К л а с, бр. 42, 25 октомври 1945 година/

⁴⁷ТРАКИЙСКА ДУМА.Орган на тракийската емиграция. Гл.редактор:Стаю Кирев

⁴⁸МАЙМУНКОВ, Петър.Опровергани от събитията.- Н а р о д н а  б о р б а , бр.6, 4 октомври 1944 година

⁴⁹В ХАСКОВО е учредено дружество “Изкуство и печат”. - К л а с,  бр.9,  15 февруари 1945 година

⁵⁰Този архив,съхраняван след прекратяване на дейността на дружеството от Васил Господинов Генов в дома му, беше предаден на Литературния музей в Хасково.На 18 ноември 2006 година във в.”Хасковска Марица” главната уредничка в Регионалния исторически музей-Хасково Виолета Костова се позовава именно на този архив, за да напише статията си „Дружество „Изкуство и печат” съхранява литературната традиция”-бел.авт.Й.Н.

⁵¹ВАСИЛЕВ, Делчо.Откриване на Народния университет в Хасково. - Н а р о д н а   б о р б а, бр.122, 30 ноември 1945 година

⁵²Писмото е от 5 януари 1947 година и копие от него беше предоставено на Литературния музей от Иванка Карлова- бел.авт.Й.Н.

⁵³Писмото е предадено от Д.Василев в ТДДА-Хасково и се пази в личния му архивен фонд-бел.авт.Й.Н.

⁵⁴За изпращането на снимките става дума в едно писмо на Делчо Василев до Багряна, писано години по-късно -на 9 май 1975 година, което също се пази в ТДДА. А що се отнася до получаването, тези снимки не се оказаха в архива на поетесата по думите на сина й Любомир Шапкарев, с когото имах удоволствието да се запозная лично през 1996 година и да му предоставя копия от тях и от публикациите в местната преса за някогашната гостуване на майка му в Хасково - бел.авт.Й.Н.

⁵⁵БОЕВ, Бою.Сказките на Йор.Влайков в Хасково. - Н а р о д н а  б о р б а, бр. 126, 28 декември 1946 година

⁵⁶ЧЕСТВУВАНЕ “Седмицата на бълг.книга в Хасково. - К л а с, бр.24, 31 май 1945 година

⁵⁷Народна  борба, бр.78, 9 февруари 1946 година

⁵⁸ПЛАМЪК.Литературен сборник.Хасково, 1946

⁵⁹Народна борба, бр.67, 24 ноември 1945 година 

⁶⁰ИНДЖОВ, Никола.Прозорец на тротоара. - Ю г, № 1, 1980,32-42

⁶¹МИХАЙЛОВ,Антон.Първият в провинцията.Хасково, 1982, с.33 

⁶²ЖЕЛЕЗНИ.Ж.Д(Желязко Димов Желязков).За Литературния сборник “Пламък”. - Н а р о д н а   б о р б а, бр.107, 17 август 1946 година

⁶³ВАСИЛЕВ, Делчо. Писателски и поетически фигури в Хасково. - Н а р о д н а  б о р б а, бр.113 - 126, 8 септември - 28 декември 1946 година

⁶⁴Биографичните данни за Петър Маймунков са предадени по статията на Петър Сиротов „Петър Маймунков”(По случай 75-я му рожден ден). - Р о д о п с к а  б о р б а, бр.91, 20 ноември 1954 година-бел.авт.Й.Н.

⁶⁵КУЛТУРЕН живот в Хасково(Клуб на културата). - Н а р о д н а  б о р б а, бр.124, 14 декември 1946 година

⁶⁶Копие от него беше публикувано в издадения през 1995 година от Литературния музей Юбилеен вестник по случай 100-годишнината от рождението на Тома Измирлиев- бел.авт. Й.Н.

⁶⁷ТДДА-Хасково, фонд 1057, опис 1, а.ед.131

⁶⁸Нардна борба, бр.247, 14 май 1949 година

⁶⁹Пак там, бр.249, 28 май 1949 година

⁷⁰Пак там, бр.259, 6 авг.1949 година

⁷¹Пак там, бр.118, 2 ноември 1946 година

⁷²Пак там, бр.196, 15 май 1948 година

⁷³Първото негово стихотворение - “Пред конгреса” излиза в “Народна борба”,бр.135 от 8 март 1947 година и е израз на възторжените чувства на автора-ремсист по онова време, в чийто очи “Димитровски, възторжен плам гори”- бел.авт.Й.Н.       

⁷⁴АСЕН ЗЛАТАРОВ-брой единствен,Издава Агитпропа при ОФ- Хасково, Редактира комитет. Хасково, 22 декември 1944 година

⁷⁵Народна  борба, бр.67, 24 ноември 1945 година

⁷⁶АСЕН ЗЛАТАРОВ, Хасково, 22 декември 1945 година, Издава Областната инспекция на информацията и изкуствата-Хасково.Уредници:Георги Кацаров и Петър Г.Сиротов.Техн.сътрудници:Андон Илиев, Никола Димитров

⁷⁷За подпредседател е избран прокурорът Гроздан Даскалов, за секретар - Делчо Василев и за членове -пом.кметът Тодор Илиев, директорът на Популярната банка Петър Сталев, директорът на БНБанка Димитър Димитров. В Контролната комисия участват пом.кметът Сотир Паскалев, съветникът в Областната сметна палата д-р Христо Гюлеметов и контрольора от палатата Христо Христов - бел авт.Й.Н.

⁷⁸АСЕН ЗЛАТАРОВ - възпоменателен лист по случай 10 години от смъртта му. Издание на областната инспекция на информацията и изкуствата-Хасково при съдействието на нейния инспектор Танчо Топузов и Комитета по увековечаване паметта на Асен Златаров, Уредници: Георги К.Кацаров, Петър Г.Сиротов. Хасково, декември 1946 година

⁷⁹Заявлението вероятно е написано по съвет на самия Димитър Стоянов, приятел и съидейник на Делчо Пандов, който е имал желание да им помогне, но сам не е можел да поеме риска. И е бил прав за момента, тъй като очевидно тогава идеята не е била одобрена. Документът се съхранява в ТДДА-Хасково, фонд 1057-бел.авт.Й.Н.

⁸⁰ТОМА ИЗМИРЛИЕВ.Възпоменателен лист по случай 12 години от смъртта му 1935-1947, Хасково, ноември 1947, издава д-во “Изкуство и печат”

⁸¹КАЦАРОВ, Георги.В онези години… В:100 години от рождението на Тома Измирлиев.Юбилеен вестник.Издание на Литературния музей, Хасково, 9 септември 1995 година, с.8

⁸²Тази статия е публикувана едновременно и в “Народна борба”, бр.172, 22 ноември 1947 година, отново без автор, и би могло да се предположи, че е идеологическия компромис на Делчо Василев в името на това, вестникът за Тома Измирлиев все пак да бъде позволен и отпечатан - бел.авт.Й.Н.