Константин Канев

Горномахаленци си направиха нова черква. Покриха я с каменни плочи от Караманжа, а вътре я окичиха с дърворезби и икони, но стените й бяха чисто бели и трябваше да се изографисат, както старите черкви и манастири. По онова време селата в Ахъ Челеби се надпреварваха коя нова черква да бъде по-хубаво “изписана”. Тайно и явно черковните ктитори пишеха писма, пращаха хора да канят прочути зографи за украса на храмовете.
Анастас Райчев беше заможен, умен и родолюбив горномахаленец. След Радич кехая той стана главен настоятел на черквата. И понеже си имаше кусурчек – лесно се ядосваше, викаше и кряскаше, селото го дамгоса с името Дели Настас.
Дели Настас бе научил, че в Самоков и Дупница има много зографи, затова една сутрин яхна коня си и потегли към тия два града. В Самоков не намери нито един зограф – всички бяха плъзнали из страната. Самоковци го препратиха в Дупница с препоръка да търси иконописеца Димитър Христев. Дели Настас го намери в една селска черква с две чирачета, покачен на върха на висналите скели. Очакваше да срещне стар, мъдър и улегнал мъж, защото зографите се смятаха за необикновени хора, надарени с чудна сила и небесна дарба, но видя млад момък-белодрешко с фустанела, в цървули и овчи кожух. Беше висок и строен, погледът му – орлов и проницателен, а усмивката – блага. Дели Настас хареса младия зограф, харесаха му и светците по стените, изписани от неговата ръка. Замоли го той, заобещава му много неща, запридумва го за голяма печела в неговия край.
- Чакайте ме другата година! Имам спазарени три черкви за работа – му рече зографът.
- Без зограф нема да се върна в село – отвърна дерекьоския настоятел.
- И тези хора са мераклии, байно, чакат ме от четири години.
- За едно лето ти ще изпишеш нашата черква и тогава се върни да довършиш тази – настояваше Дели Настас.
И наистина, той чака две недели зографа да довърши работата си и го подбра със себе си. Димитър се качи на своя сив кон, окичен и огизден от “глава до ноги” – челото и гривата му бяха боядисани с червена боя, копитата и опашката му бяха също каносани. Сребърни юзди дърпаха буйното животно, две кожени дисаги бяха преметнати на седлото му. Зографските бои и четки натовариха на Делинастасовия кон. Тръгнаха двамата, а след тях и двете чирачета.
Три дни пътуваха и когато наближиха Горна махала, Дели Настас прати хабер да ги посрещнат под Чакороския бук. Там беше и неговата къща. Случи се Тодоровден. Цяло село се беше събрало, а около бука се виеше първото летно овчарско хоро. Юрнаха се съборяните да посрещнат големия гостенин, писнаха гайдите. Димитър, яхнал коня си, приличаше на младоженец без невеста. Хората веднага разбраха, че зографът е ерген и почнаха да подмятат: “Сега те срещаме като зет, а ще те изпращаме с невеста.”
Нея вечер Димитрий зограф гостува на баш настоятеля Дели Настас. Вечерта тук се събраха селските старейшини да посрещнат и спазарят зографията на новата им черква. Уговориха се за седем хиляди гроша. Накрая писна отново гайдата. Сред гостите от време на време със свян влизаше едно деветнадесет годишно момиче, взимаше с машата въглени от жаравата и подаваше на старците да запалят лулите си. И Димитрий зограф извади тютюневата паласка; развърза я и извади голяма кехлибарена лула, украсена със сребро и бакър, натъпка я с дупнишки кадаиф тютюн и подаде паласката на всички да го опитат. Девойката грабна машата, взе въгленче от огнището и чевръсто го сложи в лулата на гостенина! Изненадан я погледна зографът в лицето, а то не бе лице, а червена ябълка. На страните й трепкаха две трапчинки, а черните й очи дяволито светнаха, когато се срещнаха с неговите. Всички гости с възхищение погледнаха стройната Делинастасова мома, доволни от сторената чест на знатния гостенин.
- Бре, Настасе, ти си благат баща, щом имаш такова женско чедо, да ти е жива и здрава момата – обадиха се някои от първенците.
- Как те зоват, момиче? – запита зографът.
- Куда! – отвърна момата.
- На колко си години?
- На деветнайсет. По света Варвара ще навърши двайсет – отвърна майката вместо нея.
- Златарка ще я правиме, снаха ще ни стане – подхвърли Куртю Бабугерски, чието братово момче я искаше за невеста.
- Ние не сме се събрали тази вечер в моя дом да главим и женим дъщеря ми, а да пазариме и изографисваме новата черква – сърдито се намеси в разговора Дели Настас.
След малко хората станаха да си ходят. Домакинът накрая смъмри дъщеря си, че е дошла в горния кьошк. На другата сутрин гостите нарамиха дисагите и влязоха в новата черква. По нареждане на Дели Настас, на зографа трябваше да се намери подслон близо до черквата. Чираците му подред щяха да хранят, поят и чешат коня му в яхъра на Дели Настас.
Дели Настас бе и кехая, та остави зографа на другите селски първенци, пък той тръгна да урежда стада и мандри в Чуфажицката планина и рядко си идваше в село.
В новата черква направиха скели. Димитрий зограф първо се покачи на високия свод и го направи “синьо небе”, а след това изписа по него стотици малки и по-големи златни звезди. Сред “небето” измайстори бога Саваота с разперени ръце, потънал в облаци, а около него ангели с трепкащи криле. На сводовия фриз, над колоните, постави светци и апостоли – най-младият, св. Тома, изписа с дюлгерски аршин и гуния в ръце. На двете стени извая Богородици, погребение и възкресение Христово. На черковния балкон пък изписа Каин как убива Авеля, а над южните врата – “страшната чума”, неотдавна преминала през селото. Нарисува я като старица с едно око, изкривена уста, облечена в дрипи, стъпила върху черепи, а около нея измрели майки и деца.
Младият зограф през ден-два ходеше да види любимия си кон. И тук срещаше погледа на хубавата Куда. Селските юнаци, старите жени и селските първенци му бяха казали, че първата мома в селото е Куда Настасоска – като нея няма друга, ни в Горна, ни в Долна махала. Много ергени въздишаха по нея, че беше хем висока и черноока, хем обичлива. Гледаше я Димитър на хорото, гледаше го и тя!
Беше топъл летен ден. Цяло село бе излязло в планината да коси ливадите и жъне натежалите ниви. Дели Настасовци бяха отишли да жънат жълта жътва в Чуфажицката планина. Хубавата Куда всяка неделя идваше в село да изпича по две пещи хляб за аргатки и овчари в планината. Димитрий зограф отиде веднъж по пладне да види коня си и там завари Куда сама.
Тя подлагаше хляба в пещта и като го видя, ръцете й трепнаха. Устата й пресъхна, главата й цялата шумна, но това изглеждаше на Димитър още по-пленително. Като я наближи, иконописецът се спусна и я хвана за ръката, но момичето се подплаши и побегна. Скри се в къщата, залости портата, но се показа от кепенците.
- Искам та, Кудо, искам та за невеста! Ако те не взема, ке умра за тебе – заговори й Димитрий на пресекулки.
- И я та галям, зографино, и с тебе ще дойда – отговори му тя, грейнала цялата от щастие.
От този ден Куда с нетърпение чакаше да се върне в село, хляб да изпече и да се види с младия зограф.
Минаха се две-три недели, жетварите се прибираха от планината. Останаха Куда и майка й да дожънат нивите. Една сутрин Куда със страх и вълнение каза на майка си, че младият зограф я поискал за невеста и че му е дала дума да тръгне с него. Майката изпусна сърпа и паламарката, седна в нивата и през плач заповтаря:
- Кудо, пуста Кудо, че как можа дума да му дадеш, без да питаш ни баща, ни майка?
- Дадох му я, маю, дадох, харесвам го, той ще е!
- Ами такъв хубав Райчо, първия юнак в село, луд ходи за тебе, оставя ли се, дощерю? Тятю ти душа дава за него…
- Хубав е Райчо, маю, ала зографа е още по-хубав. Той ми украде сърцето.
- Къде ще идеш, дъщерю моя, в чужда земя незнайна, нах Дупница за пукница? Кой там ще ти е майка, тятю, брат и сестра?
Много нощи Кудината майка не затвори очи, сън не я хвана, хем тревоги, хем и от радост, че има такава мома да я искат зографи и златари.
А Димитрий бе щастлив, че ще отведе първата мома от селото и ще смае цяла Дупница с нейната хубост. В църквата рисуваше със сила и мерак образи и икони, от хубави по-хубави. Нарисува и св. Неделя и на нея тури Кудиното лице и Кудината снага. Бързаше Димитрий да свърши зографията, че да се върне в Дупница със своята избраница. Цялото село вече знаеше за тяхната обич, облажаваше ги и им се радваше.
Само един юнак – Райчо куюмджи от Голямската махала – страдаше. Черни му бяха дните и кошмарни нощите. Хляб не ядеше, вода не пиеше, сън не го хващаше. В яд и мъка лееше и чукаше бялото сребро, ваяше гиздила – гердани, обеци и чапрази от хубави по-хубави. Но звънът не го радваше.
Влюбеният зограф често излизаше на хорото и го заводваше. Кършеше снага в бялата фустанела, клякаше, ставаше и удряше крак по шопски. След това развързваше голяма пунгия, изваждаше цяла жълтица и я даваше на слисания от необичайната щедрост гайдар. А Райчо куюмджи трепереше от яд и обида. След зографа и той се хващаше и повеждаше хорото и изваждаше от пояса си бели сребърни синджири с навързани топчета по тях. Дигаше ги високо, дрънкаше и разплиташе хорото, та ставаше на пет дипли. Накрая и той изваждаше жълтица. Вдигаше я високо и се провикваше да го чуят всички: “И ние сме майстори, и ние гиздила ковем и изографисваме, и ние лири имаме и на гайдаджии плащаме!” В този момент хората съчувствуваха на Райчо и им беше криво, че един шоп от Дупница ще им вземе баш момата да я води през девет села в десето.
Но Куда иначе мислеше; тя не поглеждаше Райча, очите й бяха обърнати все към зографа. Златарят й прати изящен пръстен, не го погледна, върна му го. И Райчо реши да изкаже мъката си на Кудиния баща. Дочака го един пазарен ден в Четак, тръгнаха заедно към село и му рече:
- Стрико Настасе, твоя Куда ще върви невеста в Дупница със зографина, знаеш ли или не знаеш?
- Рахат бивай, Райчо, Куда жива нема да иде в Дупница! – отвърна бащата с яд.
В къщи пристигна тъмен потъмнял, но никому нищо не рече. Младият зографин, до скоро мил и драг, сега му стана омразен и противен, защото бе размътил главата на хубавата му дъщеря. Сега бързаше да му се наплати, та час по-скоро да се маха от селото.
Цяло лято зографът работи в Горномахленската черква. Тя ставаше от ден на ден по-гиздава. Хората влизаха в нея и плакнеха сърцата си в образи и багри. А Димитрий не забравяше образа на момичето, което тури въглен в сърцето му още първата вечер в бащината й къща.
Но дойде вече време да яхне хубавия си кон и да си тръгне. Чакаше и Куда с него да прехвъркне през Рожен, през планината за незнайна Дупница. Трябваше да получи благословията на строгия си баща, но кой смееше да му спомене за това? Цял месец майка и дъщеря умуваха как да му рекат.
Най-сетне една вечер Куда се престраши, пристъпи към баща си и кротко каза:
- Тятю, дай да ти целуна ръка!
- Давам ти я, дъщерю, целувай – рече Настас и подаде ръката си.
- Тятю, целувам ти ръката и та питам съгласен ли си да ида с Димитрий зограф в Дупница? С него ми е сърцето, тятю, недей ни разваля намисленото. Каматен е Димитрий, радостлив е, видиш ли каква черква изографиса?
- Какво му харесваш, дощерко, та си полудяла с него да вървиш? Шопския ли му лаф, белата му фустанела или боядисания кон? – запита бащата.
- Него харесвам, тятю, него и майсторлъка му!
- Ами Райчо куюмджи не е ли и той майстор над майсторите? Не прави ли гиздила на целата кааза? Всички го благославят и тачат, и него людете почитат. Не чуваш ли как гиздилата му цънкат и пеят на хорото, не виждаш ли, че и те светят като иконите в черквата?
- Не, тятю, не! Райчо ми е изстинал. Със зографа ми е сърцето. Даваш ма – не даваш, с него ще вървя – разплакана отвърна Куда.
- Пусни я, Тасо, пусни я, недей й троши сърцето. На дете за севда са не съди, нека ни не кълне чедото – разтреперана добави майката.
Райчо куюмджи ден и нощ вардеше около Чакороския бук да не избягат двамата – Куда и Димитрий. Една вечер пресрещна пак Кудиния баща и му рече:
- Стрико Настасе, Куда утре ще бяга със зографина!
- Не ще избяга, Райчо, не ще! Не се кахъри – отвърна той и стиснал зъби, отмина към дома си. Луд и бесен влезе в двора, взе голямата брадва, внесе я в къщи и я изправи зад вратата.
- Тятю, защо ти е тази брадва? – го запита Куда ужасена.
- За тебе я нося, дъщерю, ако избегаш с оня шоп – съсичам тебе, съсичам и майка ти!…
Димитрий зограф от цяла неделя бе събрал в кожените торби своите четки и бои. Конят му чакаше готов да го възседне Куда като млада невеста и да тръгнат двамата за Дупница. Пращаше хора, молеше я да избяга, но брадвата стоеше изправена зад вратата. “Кажете му, поръча Куда за Димитрий, до гроб ще мисля за него и той да не ме забравя, ала тятю не е съгласен двама да се вземеме.” Прати на зографа и корен босилек за последно сбогом.
Мъка падна на сърцето на Димитрий. Не искаше да си отиде, без да остави знак и спомен за тази чиста тяхна обич! Мълчаливо развърза кожените торби, извади четки и бои и влезе в черквата, без да пита никого.
На северната стена под балкона направи с четка квадратна рамка и в нея изписа себе си, а в долния източен ъгъл на рамката стори каменна сводеста порта, от която надникваше скромна девойка, облечена в черна гришка. Главата й бе пребулена с бяла кърпа, зад която се спущаше раздвоена момска плитка. Под девойката бе поставил и името си “Димитрий зограф от Дупница”. А на първата северна колона над олтара заличи изписания светия и върху него изписа една кучешка глава!
На другия ден Димитрий зограф си тръгна; събра се цяло село да го изпрати до Чакороския бук. Там бе и Кудината къща. Тя бе излязла на ливадата, гледаше отдалеч, плачеше и изпращаше този, комуто бе дала сърцето си. От коня си Димитрий размаха момския босилек за последно сбогом. Сред изпращачите бяха и Кудиният баща и Райчо куюмджи. Всички се сбогуваха, накрая и Дели Настас му подаде ръка, но вместо сбогом, Димитрий тихо му рече:
- Проклет да бъдеш и у пъкело да пойдеш, дето ма доведе у това село! Във вечния огън да гориш, дето ни раздели с твоята щерка…
Рече му тези думи, сбута коня и отмина, без да се обърне.
След като зографа си отиде, дотича при Куда нейната първа дружка Ружа Кацуска и рече: “Мила Кудко, по мен здраве ти прати Димитрий зограф и ми рече да ти кажа, да не плачеш, да не тъжиш, баща ти не даде двама да се вземете, не даде и сбогом да си кажете и за сетен път да се видите, но там в черквата, рече той – под балкона изписах мене и нея, та цял живот да се гледаме, а горе на свода изписах баща й с “кучешка глава”, дето ни двама раздели…”
Ожени се Куда по волята на баща си за Райчо куюмджи и народи много деца. Често тя ходеше в черквата с най-малката си дъщеричка Вана, заставаше под Димитрий зографа, когато никой нямаше там, дълго гледаше в неговия образ и скритом от детето изтриваше бликналите в очите й сълзи.