АЛЦХАЙМЕР
АЛЦХАЙМЕР
На Федя
Търся те.
Не знам кога си отлетяла
в лабиринтите на своя свят.
В душата ти се стели белота.
Безмълвна си. И толкова загадъчна.
Безпаметно усмихната.
Изгубена сред сребърна мъгла.
Отронен силует във шепите на Времето.
Орисана. Да си дете на Боговете.
Потъваща в диханието на самотност,
ти търсиш себе си
в бездънните пространства на Всемира.
ЧОВЕКЪТ
На вуйчо А.
До мозъка на костите си - честен.
Живял по своему. Странно щастлив.
Често печален. По-рядко усмихнат,
той смятал своя живот за красив.
От греха не опитал. От плодове забранени.
Почти съвършен. Филантроп и аскет.
В душата му - свои и чужди проблеми.
И приемал това за висш късмет.
Лекувал. За себе си лек не намерил.
Утешавал. Но така и не срещнал утеха.
Раздавал се щедро. Дарове не приемал.
От гърба си свалял и последната дреха.
Така си живеел и спазвал нещата.
Но в тихо безутрие, окован в самота -
увиснал на клупа. Усмихнат в небето -
сред аплаузите на Вечността.
***
На дъщеря ми Дилек
Кажи ми, че това не са сълзи,
а снежинки върху черните ти мигли.
Недей тъгува, не плачи,
че тази вечер
небето е беззвездно.
Не знаеш ли, че полудял по теб жетвар
със лунен сърп пожъна
всичките звезди?
Тръгни! Пред теб е пътят,
проснал дълго тяло
в очакване на боязливите ти стъпки.
Влюбена сърна -
по него премини.
На длани ще те носи
на младостта ти вятърът попътен…
Ще чуеш ромона на ручеи игриви,
фалшиви гласове - познай и отмини.
Пред извора на звездния жетвар
се спри и пий любов.
***
На сина ми Ердоан
Заякнаха крилете на орлето,
след ден, след миг ще отлети.
Напуска то гнездото топло
да покорява върхове-мечти.
Сега е твойто време, сине.
Със вятъра на воля ти лети.
Засей във нива семе на доброто,
след тебе светла диря остави!
Във вечер празнична, с приятели,
наливай чаша, вдигай тост!
И камъни не хвърляй в чужда нива!
В живота си не ставай мост!
Когато те боли и аз ще съм отвъд,
потънал на забравата в полята,
от слънцето с откършен лъч
пътека ще ти правя в тъмнината.
***
На безпризорните деца
Нежелани ви ражда студена утроба.
С пропити от тежка вода крила.
Нощта ви затваря всички пътеки.
Денят ви прокужда от цветна дъга.
Гладни врабчета. Отломък от пепел,
разпиляна в света с ослепели зеници.
Молитва от вятър и плач от дъжда
пресядат от чужди, стипчиви трошици.
Болно цвърчите сред глуха планета.
Сънувате ниви от златни жита.
По лунни дървета са трелите светли.
Отпивате болка от звездна сълза.
Долу все бедно, бедно и босо.
Миражни видения - зад синя черта.
Зъзне във тъничка дрипа душата
и Бог ви отсипва небесна храна.
Но бди над вас белият ангел-хранител.
И с леки криле буди мъртва вълна.
Облак вали във очите ви сухи
и лази по бузите детски сълза.
***
на Таня
“В онази моя светла долина…”
Т. Любенова
Не си ли ти онази долина,
прегърнала в недрата си Зората.
Дихание над тъмна, черна пръст,
пробуждащо за нов живот цветята.
Не си ли ти безлунната Река,
стаена под косите на Върбите,
забързана по прагове сребристи
към корените сухи на тревите.
Не си ли ти една добра сълза,
на Времето спасила Светлината,
разплакана в целебния си дъжд
над раните библейски по Земята.
