ЕМИГРАНТИ

Красимир Костадинов

ЕМИГРАНТИ

Съглеждам ги, накацали по жиците на къра.
Вглъбени, омърлушени, на дълга върволица.
Далеч пред тях се дави в хоризонта си бакъра.
А те тежат с мълчанието в поглед на старица.

Заслушани в студения чиновнически шепот,
със който призовкарят се ветрее из полята
усърдно и хапливо с изражение нелепо.
С анонса: „Експулсирам ви до следващото лято.”

При тях, за жалост, туй се случва твърде ежегодно.
Претръпнали са възрастните. Малките потрепват.
За първи път напускат те отечеството родно.
И техен ред сега е за завръщащата клетва.

И клъвнати от родовата памет на крилете,
изпляскват в тишината и на клин из висините
се втурват надалече и за дълго, ала лете
отново ще се върнат чрез инстинкта любопитен.

При все това е тежко и помахвам им за сбогом.
Намислям им приятно и безоблачно летене
по стъпките на бягащото лято босоного.
(Пратете много поздрави на Африка от мене.)


КOЛУМБ-И-АДА

На моята мислена „Санта Мария”
качих се. Отплавах към теб без компас.
Не знаех къде си. На твоя светия
се молих за помощ в съдбовния час.

На чуждите карти не се доверявах.
В сърцето си имах вграден астролаб,
изваян от чувство с таена изява,
и с руля си следвах му шепота слаб.

И „Зарът е хвърлен…” си казвах, когато
слепи ме солта на фриволни вълни.
На кръст се разпъваше бризът в платната.
Пътеките следвах на луди луни.

Крушения челни в атоли с диваци,
безветрия мъртви и тлъсти мъгли,
скорбутна угроза, диета на раци…
Съдбата си плавах. Но тя прекали.

В безславния дрейф и на фона отчаян,
в „гнездото” на мачтата свит на кълбо,
след дългия слалом на сляпо в безкрая
пристанище сетно изпрати ми бог.

„Земя в хоризонта!” - провикнах се вяло.
И своята Индия сякаш открил,
започнах да движа скованото тяло.
Тогава разбрах, че намерил съм… Нил.