Димитър Дънеков

Шосето се извива
задъхано по ската
и спира насред село -
напред е планината
с гористите си урви
и скалния си блясък.
И няма път нататък!
И няма път нататък!
И няма път нататък!

И времето е спряло
безпътно…
В буренака
стихиите поглъщат
последния остатък
на рухващите къщи.
Те нямат път нататък!
И нямат път нататък!
И нямат път нататък!

Под сивкавите тикли
последните прозорци
заспиват…
Ала в мрака
животът като троскот
се впива в камънака
и никак не приема,
че няма път нататък!
И няма път нататък!
И няма път нататък!

Че уж е запустяло
и уж е мъртво сиво,
и уж е подивяло
селцето полуживо,
а видиш ли го, сякаш
съзираш в зодиака
звезда за път нататък
и знак за път нататък.
И зов за път нататък!

А рухващите къщи,
забравени и пусти,
внезапно се превръщат
във повик за изкуство.
И времето, уж спряло,
чертае властно знака
на своя път нататък,
на ясен път нататък
и светъл път нататък.

Над сивкавите тикли
легендите от мрака
на миналото време
превръщат пущинака
в най-българското чувство.
Тук властва красотата!
А тя е път нататък.
Да!
Тя е път нататък!