Кръстьо Станишев

ГЕОРГИКИ

АНГЕЛ

Снегът ме радва: този ангел
пазител, който разпилява
пера от своите крила.

Белее покривът двускатен
на селската ми къща, сякаш
заспива тя с крила прибрани.

Сега живея, приютен
под ангелски крила, които
сравнявам мислено със сняг.

***

Избрах за тебе тази селска къща.
Нарекох и приятели, и братя
дърветата. Душата си ще пратя -
единственият гълъб, който връща

писмото на мълчанието. Нека
къртицата-пророчица дълбае
под корените своята пътека -
тя стихове за слепи там чертае.

Не спят в комина призраци. Душите
на чуждите отдавна отлетяха.
От сянката на схлупената стряха
не бдят закани като йезуити…

И тази мисъл със камбанен глас
ще отброи деветия ми час.

ГАРВАНИ

Отшелници на оранта, пазачи
на зърното, положено в пръстта,
в нивята черното ви братство крачи
със плащаници, шити от нощта.

Навеждате се, сякаш сте орачи,
завърнали се тук след оранта,
защото червеят на мисълта
и във съня съмнението влачи.

Не сте проклети и над ничий гроб
не грачите… О, мълчаливи птици
на грижата! Аз виждам златен сноп
като искра във вашите зеници.

Над грижата набедени, вървите
към мене. И ме гледате в очите.

ПРИВЕЧЕР

Съседът ми със двата вола слиза
по хълма на здрачените треви,
от светлина е неговата риза,
защото между ангели върви.

Но е далече. И не се разбира
във този час какво говори той
на ангелите, докато извира
от стъпките му звездният покой.

Ще спре под обгореното дърво
на залеза съседът ми спокоен
и може би ще разбера какво
е разговарял с ангелите свои?

Към моята врата върви съседът.
И ангелите ласкаво ме гледат.

ЗИМНИНА

Зимнината свърши. Отлетя
ангелът на зимата със своя
ослепяващ сняг - близнак на зноя.
Голата градина опустя.

В клоните потайно спят листа.
Времето сега е колебливо.
Само сляпо куче търпеливо
пак повдига с тайна цел пръстта.

Скритият орач предупреждава,
че се вижда място не за страх,
а за оран. Шепота разбрах
на пръстта повдигната… Тогава

време е, щом свърши зимнината,
да простра ръка над семената.

ПЕПЕРУДА

Летеше пеперуда и се молеше:
„Всевишни Боже, дъжд ни изпрати…”
Душата ми летеше и се молеше,
и знаеше, че ще я видиш Ти.

Летеше пеперуда и обглеждаше
съсухрения посевен саван.
Душата ми летеше и обглеждаше
пукнатини, където ври катран.

Летеше пеперуда и проронваше
сълза над кръгозора изгорял.
Душата ми летеше и проронваше
поличбата на своята печал…

Душата-пеперуда пак лети.
И знае пак, че ще я видиш Ти…

ВРАНА

Като мрачна мисъл надвисва
небето. Иде нощта.
Закъсняла врана изписва
знаците на есента.

Кръг подир кръг - тънки примки,
кого ли ще удушат?
Блед и подплашен призрак -
ще отлети денят.

Сякаш пак ще ни затрупа
тази нощ, за да заспим
в нейната тясна хралупа.
Но с утрото ще избуим.

Проклета неканена врано,
махни се! Още е рано.

СВЕТЛИНКА

Сред мрака - светлинка. И тя се движи.
Човече непознати, накъде
помъкнал си угасналите грижи?
Нощта при нови ще те отведе.
Сърцето ми към тебе се обръща.
О, нишката разкъсана свържи!
Свърни насам, към селската ми къща,
при мойте грижи твойте положи!

ЕСЕННА ОКТАВА

Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение.
В неживата природа виждаш ти
живота - бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.