Никола Инджов

Сбъдна се мечтата на графомана - Съюзът на българските писатели бе лишен от обиталище. Сбъдна се и мечтата на спекуланта - реституцията му върна здание, одържавено по Закона против спекулата и Закона за едрата градска собственост. В нотариалния акт обаче сякаш става дума за друга сграда. Сега предоволните наследници получават бащиния си имот надстроен, ремонтиран основно няколко пъти, с представителна фасада - както подобава на столичен център. Вместо мрачно мазе без отдушник - уютен ресторант със забележително пано на цяла стена, сътворено от Борислав Стоев; с изумителна металопластика, дело на Галин Малакчиев. Вместо безстилни партерни помещения - кафене на две нива, кинозала и книжарница! Спомням си, че на това равнище на сградата имаше шивашка работилница. Колкото пъти енергичният Георги Джагаров уреждаше преместването й на друго място, толкова пъти деликатният Димитър Димов удължаваше фаталния срок. Една делегация на трудещите се излизаше от кабинета на партийни секретар с разискрени очи и готова да отстъпи всички помещения на света за българските писатели, друга делегация на същите трудещи се настройваше милозливия председател на Съюза да направи същото за българските шивачи…
Навярно от тези времена е и следната знаменита епиграма:

Бяла, спретната къщурка -
“Ангел Кънчев”, 5,
тука всяка мижитурка
станала поет!

Може би, но който искаше да стане член на Съюза на българските писатели, ставаше именно в белия писателски дом. Каквото и да говорят сега някои герои със задна дата за своята никому неизвестна съпротива срещу “тоталитарния” творчески съюз, в СБП се влизаше доброволно. Със собственоръчно написана молба, обясняваща и мотивите за членство. Няма в архивите нито едно заявление с такъв примерно текст: “Аз, долуподписаният…не искам да стана член на СБП, защото ненавиждам колективните писателски формации, защото искам да се боря с комунистическия режим, защото мразя социалистическия реализъм, защото…(ненужното да се зачертае)…Не знам колко мижитурки влязоха в Съюза и по този начин получиха относителен писателски атестат за пред обществото, но знам, че нито един талантлив човек не остана извън организацията, основана през 1913 година. Другата днешна писателска формация - Сдружение на български писатели, е създадена от членове на СБП, приети по неизбежна уставна процедура.
Всъщност отнемането на сградата на улица “Ангел Кънчев” 5 от Съюза на българските писатели започна отдавна. Когато бе приватизиран вестникът на организацията “Литературен фронт”. Когато политическите сили започнаха да парцелират и интелектуалното пространство. Когато държавата предостави на чуждестранни фондации да прилагат йерархичния списък, според който едни от културните институции се обричат на изчезване, а други получават финансова подкрепа. Когато по времето на министър-председателите Филип Димитров, Жан Виденов и Иван Костов СБП се отказа поради липса на средства от списанията си “Съвременник”, “Летописи” (”Септември”), “Картинна галерия”, “Славейче”. Издания, в които десетилетия наред работеха като редактори Елисавета Багряна, Георги Караславов, Стоян Загорчинов, Илия Волен, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, Веселин Андреев, Емил Манов, Николай Марангозов, Павел Вежинов, Цветан Стоянов, Васил Попов, Емилиян Станев, Веселин Йосифов, Веселин Ханчев, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Серафим Северняк, Петър Незнакомов…
И когато - според Кавафис - разпознахме варварите. Тези, които в уж новия прочит на българската литература започнаха да разчистват исторически класови взаимоотношения и да изтръгват от националното книжовно наследство страници на Христо Ботев, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Димитър Димов, Емилиян Станев. Тези, които получиха недвусмислено внушение да отстранят от актуалния литературен процес няколко активни поколения български писатели. (За справка - “Речник по нова българска литература”, от който са изключени почти 150 съвременни творци на книжовността). Тези, на които се плаща да подредят днешната българска библиотека с едни книги за сметка на други книги. (За справка - учебниците по българска литература, написани от колективи - глутници)
Жал ми е, че още една културна институция изчезва от класическа София! И то тъкмо когато архитект Станислав Константинов я предвиди като опорна точка в своя проект за превръщането на площад “Славейков” в книжовен ареал на столицата. Мъчно ми е, че един обещаващ поет като Светослав Лучников оставя името си само като автор на закона, според който СБП се лишава от обиталище. И ми е непоносимо тъжно, че един безспорен паметник на културата отива при наследници, които отдавна вече имат навярно щастлив и навярно охолен небългарски живот.
Да, белият дом на “Ангел Кънчев” 5 е изключителен паметник на културата, сътворен пред очите ни. В него са вградени сенките на Елин Пелин и Димитър Талев, на Константин Константинов и Дора Габе, на Ангел Каралийчев и Владимир Полянов, на Александър Геров и Светослав Минков, на Атанас Далчев и Димитър Пантелеев, на Борис Делчев и Иван Давидков, на Иван Радоев и Андрей Германов, на Владимир Башев и Михаил Берберов…Тук бяха техните приятелски и колегиални кръгове, които навремето защитиха романа “Тютюн” и отдадоха заслуженото на романа “Железният светилник”. Да, тук заради непреодолими лични амбиции бе подготвено изключването от БКП на Валери Петров, Гочо Гочев и Христо Ганев, но именно тук те бяха възстановени в своята партия! И именно тук бе съпротивата срещу непостижимото лакейско намерение - да се предложело на Тодор Живков да приемел да станел член на Съюза на българските писатели…И още една популярна епиграма бе породена тук от присмеха по време на амбициозните “априлски” дискусии:

Гарван гарвану око не вади,
гарван гарвану чете доклади.

Народът и нея приписа на Радой Ралин, но тук си знаехме, че не е от него…
В белия дом на улица “Ангел Кънчев” 5 бяха посрещани Пабло Неруда и Назъм Хикмет, Янис Рицос и Джон Чийвър, Константин Симонов и Уйлям Сароян, Марин Сореску и Мирослав Валек, Норберт Рандоф и Ласло Наги, Ижито Гонсалвиш и Камило Хосе Села, Николас Гийен и Марио Бенедети, Чарлз Сноу и Валентин Распутин, Ернесто Карденал и Жоржи Амаду, Ърскин Колдуел и Чингиз Айтматов. Тук Александър Твардовски говори за личността и творчеството на Александър Солженицин. Тук академик Дмитрий Лихачов повтори знаменитата си мисъл за Кирило-Методиевата Държава на духа - единствената България, неподвластна на робство! Стотици писатели с едното си присъствие превръщаха дома в паметник на културата. Вместо мемориални надписи с техните имена сега на световноизвестния адрес ще останат студени бездуховни пространства.
Тук бе и своеобразната стена на спонтанното посмъртно признание, защото тук се поставяха некролозите за нашите колеги, извървели пътя си преди нас. Ето, през тези дни като последен спомен за предишните обитатели тъмнеят некролозите на Ефрем Каранфилов, Александър Геров, Добри Жотев, Костадин Кюлюмов…
Никога няма да забравя, че тук бе огласено най-напред възванието за свикване на митинга на 18 ноември 1989 година пред храм-паметника “Александър Невски”. Прочете го Стефан Продев на заседание на Управителния съвет на Съюза на българските писатели и аз го публикувах във вестник “Литературен фронт” като негов тогавашен главен редактор. Позволявам си този личен спомен заради една друга случка. Веднъж в същата сграда разговарях със славния партизански командир Славчо Трънски. “Какво правеше този при тебе?” - попита ме с величествен гняв един новодемократ. “Осведоми ме, че отрядът му още е на разположение в името на народа” - казах шеговито, но оня май не го прие на шега. Впрочем, от чие име на Съюза на българските писатели се отнема сградата, в която той се е намирал четиридесет и три от всичките си осемдесет и пет години съществувание?
За историята на нашите политически нрави трябва да остане разпореждането на софийския областен управител в изпълнение на закона “Лучников”. Както е известно, Конституционният съд обяви за противоконституционни разпоредбите, според които тази сграда се връща на наследниците, но в юридическия казус бе приложен византийски похват. Защото законът бе в чисто действие около половин година, а решенията на Конституционния съд не се прилагат със задна дата. И случайно ли при близо две хиляди подобни казуса своевременно заповеди за “въвод” на реститутите бяха издадени само за двадесетина? Случайно ли най-първата, най-належащата, най-неотменната заповед, заповед номер 1, е за зданието на Съюза на българските писатели? Номер 1 (едно)! Нямало е нищо по-важно, нищо по-срочно за демокрацията от изпреварването на решението на Конституционния съд! Нищо по-съдбоносно от лишаването на най-старата българска творческа организация от покрив!
…Сбогом, “Ангел Кънчев” 5! От тебе си отива и Съюзът на независимите писатели. Отива си редакцията на вестник “Български писател”. Отива си книжарница “Български писател”. Гонят от реституираното място добрия дух на българската литература.
Но не виждате ли, че си отива и страната на четящите хора? Не чувствате ли, че се задава време, което не изглежда нито ваше, нито наше, колеги писатели от всякакви съюзи, сдружения, общества и кръгове…

април 1998