ГРЯХ
Завъртяха се годините. Понякога като нежен валс, понесъл безметежно двойката по лакирания паркет. Друг път - същински воденичен камък, готов всеки момент да смели последните зрънца на надеждата им, но спрял се миг преди да го стори. Погрешно, но толкова на място. За да продължат и двамата. Все напред.
Годините се въртяха, те побеляха. Изпратиха дъщерята да се учи в чужбина, а тя така и забрави. Забрави да им се обажда. Забрави да се върне. Добре, че по празници идваше малка картичка. Почти всички бяха еднакви:
„Мамо Пепа, тате Вичко!
Честит (следваше празникът)! Да сте живи и здрави.
Благодаря ви!
Десита”
Така бе променила красивото си царствено име, но нали е здрава? И им благодари. Какво повече да искат? Те, пенсиите, все им стигаха, че и оставаха.
Вичко Тодоров бе военен. Пенсионира се рано и добри парици събра. А жена му Пепа, достойно останала домакиня на дома им, все му трепереше. Сутрин ставаше още в пет - закуска обилна ще му приготви, ароматни билки на чай ще му свари, че пустите застави стомаха му изгризаха - две язви дебнеха да се перфорират, та съвсем да му загорчи в устата. Вечер пък, когато виждаше сбръчканото му като стафида лице, знаеше, че някаква болежка го е налегнала. Тогава ще налее блага ракия, паница пилешка чорбица - от млад я обичаше, - ще му сипе. После от стария грамофон валс от Макс Кюсса ще се чуе. Някога, като момиче, Пепа свиреше на виола и оттогава се лекуваше с музика. Тя ще мълчи, ще мълчи, докато той не се засмее, пък току я прихване през все така останалото тънко кръстче, ще се вгледа в големите й кафяви очи - „кошутата на батко”, се шегуваше от млад та до днес, - пък ще я завърти по винаги идеално почистения паркет и накрая, задъхани, не седнат на масата и с неизменното: „А, да сме живи и здрави!” не посрещнат нощта с шеги и смях. Тогава бръчките му се опъваха, големите жълти зъби заприличваха на късчета злато, а малките му пъстри очи е й обещаваха всичко, което пожелае.
Една вечер, обаче, Кюсса не помогна. Закапаха сълзи по мъжкото лице и Пепа се изплаши. Спря грамофона, седна на облегалката на любимия му фотьойл, хвана твърдата ръка и зачака. Знаеше, че нейният Вичко ще й каже какво му тежи. И не се излъга.
Първо, мъжът се закашля, почти до задавяне. „Пустият му тютюн,” - помисли си Пепа, но нищо не каза. Знаеше, че няма да пребори навика му. Вместо нея, Вичко взе думата:
- Пепо, не мога повече да мълча. Отвътре ме яде и мира не ми дава. Изслушай ме, па ако можеш, прости! Ако не, да знаеш, че винаги тебе съм обичал.
Бе преди двайсе годин’. Помниш, когат ме пратиха у Х, а ти остана при наш’та първолачка. „Не може и тя чергар да става. Ти иди, па ще се върнеш”. Така ми рече тогаз, помниш ли? (Пепа кимна) А така! Тогаз у това село имаше една мома. Гана й викаха. Гърдите й кат любеници, а кръстчето - ще се скърши. Косата й руса, пшеничена, а очите - две езера планински. Цялото село бе луднало от нея - мъжете будни я сънуват, жените по нощите я кълнат.
Една летна нощ бех на пост. Скука ти казвам! Ску-ка! А едни щурци запели! Замечтах се ти да си до мене. Представих си как те любим. Тогаз, не щеш ли, една ръка по бедрото си усещам. „Стой! Ще стрелям!” - викам, като си мислим, че некой от другарите майтап си прави. Тогава, какво да видя?! Гана гола пред мен на колене стои и с очи ме пие. Не издържах, Пепо, нахвърлих й се. Тя и дума не каза, а си тръгна така, както бе дошла - все едно сянка е минала. На сутринта ми бе като махмурлук след младо вино пито. Залисах се по служба, та да не мисля.
Два дена по-късно, селото гъмжи. Баш подпалено гнездо на оси. Бре! Питам какво е станало, а един момък, през сълзи ми вика: „Гана къщата си подпалила, а от нея и следа нема.” Ма кат секо чудо - три дни бръмчаха, па на четвъртия се кротнаха. И кротко, тихо, времето мина бръже и си додох при тебе и Десислава.
Полека лека, спомените за греха ми минаха и никога немаше да си помислим за друга жена, освен тебе, ако един ден - малко преди пенсия, вече бех у Министерството, - на портала що да видя? Гана. Гърдите й поувиснали, косата й се прошарила. Само очите й същите. Вика: „Да идем на сладкарница, малко да се подсладим, че бая горчилка съм ти приготвила.”
И отидохме. Там тя почна да говори. Заченала била, ама сина, който родила, недъгав бил. Дала го у един дом за болни ора и сека седмица одила да го види. Сега, обаче, заминавала за Гръция - слугинка да става. Та аз да я сменим и да одим при сина. Дръпнах се и я питам що е решила, че аз съм бащата. А тя вика: „Никой у мене семето не си е фърлял. Па и иди го виж - досущ като тебе е. Сал дет не оди и не говори.” Така и не ядох от пастата, дет поръчахме, така и до бозата не се докоснах. Ами отидох направо синето да видим.
От тогаз, Пепо, когат ти викам, че играем белот с другари, се съм там. Гледам момчето, а сърцето в кръв се дави. Днеска дигна онез ми ти очи, у мене ги заби. И вика: „А-а-а!” Не можем вече да мълчим. Затуй, рекох да ти кажем. Ако можеш, прости!
Пепа седеше, вперила поглед в тази силна ръка, която никога не бе се вдигнала срещу нея. Да беше замахнала и през лицето да я удари, нямаше толкова да я заболи! Жената нищо не каза. Нищо не направи. Седя така около час и накрая, през сълзи, си изля мъката:
- Слушай, Вичко! Аз таз ръка съм я държала и за добро, и за лошо. Болно ми е, че докат очите ми изтичаха да гледам дали не си идеш, ти друга си любил. Сирота е детенцето, което в грех сте заченали. То ли да плаща вместо вас? Ама станалото - станало. Още утре да ме водиш да го вида.
- Добре, Пепо - смирено наведе глава Вичко.
- Айде да легаме!
На сутринта Пепа погледна часовника с надеждата, че има поне петнадесет минути да полежи още малко, че трудно заспа през нощта. Стресна се - той показваше 6:15, а Вичко го нямаше в леглото. Изми си лицето, среса си косата и изтича в кухнята.
На масата я чакаха билков чай, филии, намазани с масло и конфитюр и пъстрите очи на нейния мъж. Малко смутени, но пълни с толкова обич. Тя го целуна по челото, а час по-късно тръгнаха към един дом, в който грехът на Вичко гледаше в една точка. Без да може да помръдне. Без да каже и дума.
