ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО КАРАКОРУМ

Румен Воденичаров

28 юни 1986 год. Ходжата за пети път призовава вярващите на молитва. От автостанция Пир Видай в Равалпинди потегляме за Гилгит. Нощен рейс. Автобусът “Нисан” е нов, а шофьорът - виртуоз, който знае всеки завой на 700-километровия път. Ние седим на двете седалки до водача и изживяваме напълно пътуването срещу течението на 3300 километровата велика “лъвска” река Индус, по поречието на която са възникнали в миналото половин дузина цивилизации. Преминаваме с добра скорост сравнително ниски планини и продължаваме по Каракорумското шосе, което се определя като деветото чудо на света. То е двулентово, асфалтирано и пресича билото на Каракорум през т.н. Кървав превал (Кунджараб пас ) на 4600 метра - височината на базов лагер на осемхилядник. по време на прокарването му са загинали повече от 1000 строители. Паметници на много места напомнят за тях. Мостовете, които нямат чет са строени от Китай.Снимането им е забранено, пътят е стратегически. През 2006 г. е решено шосето да се разшири до 30 метра и дори да се прекара ж.п.линия през тунел както са направили алпийските страни в Европа. Спираме на 2-3 места за хапване и водопой. Шофьорът пуска касета след касета, музиката гърми и му действа като силно кафе. Докато се опитаме да подремнем, започва да се развиделява. Мътният Инд тече срещу нас, но видът му след бистрите реки на Кашмир не буди голям възтор. Минаваме Чилас. От това място са тръгвали експедициите за Нанга Парбат от към долината на река Рупал. Нашият шофьор като че ли познава всички други щофьори по пътя, защото много свойски ги поздравява, а и те него.Ето че шосето пресича Инд и минава на левия му бряг по Ракиотския мост. От тук пък започва трекингът до легендарната поляна на приказките. Какво разочарование! Поляната е на 3000 метра над нас, а Инд тече на едва 2500 м.. Заобикалят ни само напечени от жегата скали. Температурата е 40оС,нито капка вода за пиене, никаква сянка. Отблъскващо начало. В пътеводителя прочитаме, че по този трекинг мистериозно са изчезвали трекери, които са пътешествали поединично или дори по двама. Този факт ни респектира и продължаваме за Гилгит. Само след 10 минути шофьорът ни предлага екстра - спира автобуса и ни посочва назад. “Нанга Парбат - казва той. Снимайте сега!”.Зад гърба ни се издига огромна планина и маранята я прави нереална. “Върхът-убиец” няма класическите форми, но излъчва величие и недостижимост, защото е отделен от другите върхове подобно на Даулагири в Непал. Сбъдва се една моя детинска мечта - да видя началото на Хималаите и осемхилядника, погълнал Вили Меркл, Гюнтер Меснер и много други големи алпинисти.
Шосето се отдалечава от Инд и продължава срещу течението на притока му р.Гилгит. След 1 час навлизаме в широка долина, от двете страни на която се издигат бели върхове. Това вече са върховете на Каракорум - втората по височина планинска верига в света. Белият седемхилядник на изток е връх Харамош (7397). След още един час, заедно с изгрева на слънцето, влизаме триумфално в Гилгит - централното селище на Северната територия на Пакистан. Кратка справка в Туристическата информация и продължаваме с минибусче „Сузуки” още 117 км за долината на р. Хунза до „столицата”на хунзите Каримабад.
За хунзите се пише от време на време в популярните списания. За тях се знае, че са дълголетници, че отглеждат и похапват кайсии и че по издръжливост не отстъпват на шерпите в Непал. Но това, което ни завладя за няколко дни престой в Каримабад, беше странното чувство, че през тези долини сякаш действително са минали прабългарите. Изпечени простодушни лица сякаш излезли от описанията на Йовков и Елин Пелин, на главите с униформени навити вълнени шапки. На 2500 метра височина всред каменната пустиня те отглеждат кайсии и ………асми. Последното за страна със сух режим си е направо светотатство. От гроздето те, разбира се, правят вино, но вероятно за да не дразнят правоверните го наричат „hunsa water”. Те са вечно усмихнати и готови и за шега, и за услуга. Не на кайсиите, съдържащи калий, а според мене на ведрия им нрав се дължи прочутото им дълголетие. Съберат ли се двама-трима души да чакат превоз, изваждат от вътрешния джоб „Не се сърди човече” и започват сериозна игра. Гозбите им са съвсем нашенски - вкусни картофени яхнии с месо. Селцата им са оазиси, които се ограничават от хоризонталните канали, по които тече вода от ледниците. Под каналите е животът, над тях е каменната пустиня. На шосетата имат табели с надпис „Ние сме последователи на Ага Хан”. Някои от хунзите носят в ръкавите на техните камизи (широки ризи до коленете) рязана пушка. Свободни, независими хора. Когато американците нападнаха талибаните и бомбардираха пещерите Тора Бора 2000 доброволци се запътиха през долината Сват да им помагат. Дали се завърнаха не е ясно.
Сега тези добри хора страдат от нови нападения, този път от пакистанската армия, защото са набедени за помагачи на „терористите”.
Един ден поех покрай старата крепост от времето на Великите Могули нагоре към ледника спускащ се от връх Ултар (7388). Преминах долните напоителни канали, след това навлязох в тесен каньон, в който гърмеше „млечната ” ледникова вода. Нагоре по каньона налепени по скалите като ластовичи гнезда се отбиваха вади, които се изливаха към терасите на Каримабад като водопади. На отклонението на най-горната вада имаше извор, заграден с камъни съвсем по нашенски. Седнах да почина след боксуването по прашната ронлива пътека. В това време забелязах на 200-300 метра човек, който се придвижваше по камъните на вадата. Не можех да зная от къде беше се добрал до нея,може би да поправя вадата, но пред очите ми той извършваше траверс на стена от 4-та категория на трудност. Вадата беше широка 30 см, а камъните които я оформяха още толкова. Дядото, както се оказа през далекогледа, се подпираше само с една тояга, а в другата ръка балансираше с торба брашно. Дъхът ми спря. Не смеех да му викна, за да не го стресна. Дядото спокойно премина 200-метровия траверс, на който ние - алпинистите, бихме се осигурили с въже и клинове. После остави торбата незнайно за кого под един камък и продължи нагоре вероятно към своята овчарска колиба. „Какво пък, нещата отдалече в планината изглеждат по-страшни”- рекох си аз и се запътих накичен с фототехника по неговия път в обратна посока с намерение да заснема долината на хунзите от птичи поглед.
До към 30-я метър всичко вървеше добре. Мислех си „Ако загубя равновесие ще се пльосна във водата и после ще му мисля. Но по-нататък камъните започнаха предателски да се клатят и увереността ми се изпари. Наоколо нямаше жива душа. Погледнах надолу. Изворчето не се виждаше, значи отвесът беше почти пълен. Погледнах нагоре - даже надвес. По нататък не се колебах изобщо. Назад към природата. „Най-добрият алпинист е живият! - казваше незабравимият Евгени Христов. Това, което ние смятаме за геройство в България се оказа обикновено ежедневие за хунзите. Снимката на долината остана за следващия път.
Продължих нагоре към овчарската колиба. Над 3000 метра височина има достатъчно влага и трева за скотовъдство. А още по-нагоре тривърхият Ултар, един от многобройните седемхилядници на Каракорум се беше надвесил над мене и по черните му стени се спускаха белите облачета на прашни лавини. Страховити диви планини и за разлика от непалските - „върхове без богове”.
На следващия ден се разделихме с хунзите. До Гилгит пътувахме весело с открито микробусче „Сузуки”, фирмата на която се крепи целия транспорт в Пакистан. Жегата по долината беше голяма, затова с удоволствие се разхлаждахме при пресичане на потоците, спускащи се от величествения Ракапоши (7788 м.). Ние снимахме веселата компания, а хунзите черпеха с кайсии. Те събираха костилките и ги деляхме отново по равно за ядките им. Този път разгледахме Каракорумското шосе по-добре. Изсечено в ерозиралите скали то не винаги е най-сигурното място за пътуване. Шофьорите знаят от опит това и едното им око винаги гледа към склона. На едно място пред бусчето започнаха да се търкалят големи камънаци, всеки един от които можеше да го отклони към мътната река. Без паника водачът закова и даде заден ход. Момчетата без покана разчистиха пътя и продължихме. „ИшАллах - промълви Петко Панамски. Ако е рекъл Господ ще запалим свещ в Троянския манастир”.
Какъв ли характер е бил необходим на пътешественик като Марко Поло да премине Каракорум през Кървавия превал (там разбойници по-късно са причаквали керваните по Пътя на коприната ) за да достигне Поднебесната империя рискувайки живота си на всяка крачка? Коя ли е причината прабългарите да изберат именно този маршрут за да се установят по-късно в Балха, Афганистан? Защо в долината Сват, където днес свистят бомби, има скални барелефи, които напомнят Мадарския конник? Нашите сънародници все още не знаят, че учени от БАН (проф.Борис Атанасов, ИОХ на БАН) вече доказаха със голяма степен на достоверност, че 2/3 от хората населяващи Балканските страни са дошли по южното направление през днешните Афганистан, Иран и Турция. Разбира се това не намалява заслугата на Аспарух. Той е заселил нашите прадеди на най-хубавата земя и те са създали Велика България.
В Гилгит беше горещо, а отгоре на всичко се бяха събрали всички мухи на Каракорум. Изпихме като богаташи по една кана леден сок от манго на главната улица и продължихме направо на юг с голям бус „Нисан”. Обратният път за Исламабад ни беше вече познат. Слънцето бавно гаснеше за нас, но Харамош оставаше жълт. Даже след повече от час Нанга Парбат все още червенееше, изпращайки слънцето.
По течението на великата река Инд си отивахме от високите планини, от добрите, корави хора, които ги населяват. Приключваше едно дълго пътешествие, в което стъпихме в Хималаите, Тибет и Каракорум - на Покрива на света и което за съжаление нямаше никога да се повтори.