ЗАКЪСНЕЛИ ДУМИ ЗА ВАСИЛ

Мария Бочева

С Васил Добрев сме връстници, раснали сме наблизо - той в Милковица, аз в Плевен.Учили сме по едно и също време на двата етажа на едно и също училище - в долния етаж на бившата мъжка гимназия, сега там е Висшият медицински институт, а тогава беше СПУ „Й. Сталин”, в което е учил той, а на горния етаж беше моето Първо единно училище. Запознахме се в Университета, в София, когато като първокурсничка във Филологическия факултет попаднах на един весел Васильовден на колега българист. Бях много притеснена, на другия ден имах изпит и именникът, хубаво невисоко чернокосо момче, чиято усмивка не слезе от лицето му цялата вечер, положи много усилия да ме развесели, главно с анекдоти на неизчерпаемата тема „студент и изпит”. Но истинското ни запознанство стана след няколко години в редакцията на плевенския окръжен вестник „Септемврийска победа”, където започнах работа в началото на 1968 г., той в ранната й пролет. Беше учителствал по разпределение в Силистра, очевидно успешно, защото после учениците му много настойчиво го каниха на абитуриентския си бал. Той си взе отпуск и пропътува половин България, за да сподели радостта им. Тогава се поучудих, че ще бие толкова път и ще губи от ценното си време на професионалния си старт за един ученически празник. Сега, след толкова години на познанство, съзнавам, че това е било типично за него - и добре да работи, да уважава хората и от сърце да се радва на празниците.
С идването си в редакцията Васко беше назначен в един от основните отдели - икономическия. Независимо от филологическото му образовение, любовта му към литературата и немалкото литературни отзиви и есета, които бе публикувал в силистренския вестник като млад учител. Така изведнъж се събрахме пет-шест филолози в редакцията. Тогавашният главен редактор Стойко Данчев още в началото ни предупреждаваше всеки от нас да си върши възложената работа и да не поглежда към дъното на коридора т.е. към любимия ни културен отдел в колоритната редакционна сграда на улица „Тодор Луканов”. Не знам дали е предупредил и Васко, но сякаш не беше необходимо, защото той просто се срасна с икономическия отдел. А отделът беше „майка плаче” - много работа и голяма отговорност.

Икономиката на окръга беше наистина много голяма, динамиката беше зашеметяваща. По това време започна изграждането на Нефтохимическия комбинат, модернизираха се големи заводи, многомашинничеството в текстилния комбинат „Асен Халачев” привлече вниманието на цялата страна. Може да се каже, че не само икономиката на града и окръга, но и в икономическия отдел на вестника работеха на пълни обороти. И Васко беше ту при машиностроителите в завод „Вапцаров”, ту в електрокарния или мебелния завод, при тъкачките многомашиннички, в новите внушителни червенобрежки предприятия или при сомовитските рибари. Той беше винаги където трябва и когато трябва, някак отведнъж опознал и предприятията и хората, работейки върху своята компетентност. Как го постигаше, какво му струваше това - той си знаеше. Аз мога да свидетелствам единствено за резултатите. За седемте години, през които бях отговорен секретар на вестника, не помня той да е провалил задача или да е забавил материал, което се случваше понякога и на най-амбициозните колеги, без да изключвам и себе си. Не си спомням също така и за някой гаф, груба грешка или недомислие в негов материал, докато в същото време за материали на някои колеги се водеха сериозни разговори и после кипеше редакционният фолклор. Не случайно в служебното му досие няма нито едно наказание, но има вписани 26 награди. А нашият шеф, Бог да го прости, умееше и обичаше да налага наказания. В моята богата и на това биография имам едно наказание, отпечатано във вестника - за „груба политическа грешка”: че съм написала началника на КАТ полковник Цанко Гълъбов, а той бил Цонко. Но не и Васко Добрев, при него това не можеше да се случи.
Натовареността му нарастна, когато беше определен и за регионален кореспондент на централния вестник „Нова светлина”, който излизаше три пъти в седмицата на български и на турски език. Васил Добрев и към това си задължение се отнасяше сериозно и отговорно и беше техен уважаван сътрудник до последно. Знам, че е колкото тежко, толкова и безполезно да се човъркат стари рани, но не мога да се отърся от един спомен. През паметната 1981 година при нас се завъртя една вихрушка и се стовари върху Васко. Тогава от редакцията на вестник „Нова светлина” пристигна завеждащият кореспондентския отдел, за да спре разправата с техния кореспондент. „Няма турците да ни учат какво да правим с нашите хора” - бе реагирал съответният секретар в окръжния комитет. Да, „турците” не предадоха Васко, а ние го направихме. Вярно, по нареждане „отгоре” в изключителна трудна и притискаща ситуация, и все пак… Все пак това беше нашият колега Васил Добрев - безупречен, работлив, съзнателен, пръв на бригадите и всевъзможните трудови акции, душа на всяка веселба. Човекът, когото ние 10 години избирахме за наш профпредседател, убедени, че той за всичко ще намери време и сили - от битовото устройване на хората, до неизменния Дядо Мраз за нашите деца. И този човек за десетина дни беше изхвърлен от редакцията, от партийната и профсъюзната организация.
А причината, според мене беше незначителна, просто смешна. В навечерието на дванадесетия конгрес на БКП всички бяхме под пара. Трябваше освен обичайната работа, още и да се срещнем с всеки делегат на конгреса и да го представим с около петнадесетина реда. Всички се разтичахме, всеки да си представи текста, а Васко както винаги, преизпълнен с енергия, поел да представи две делегатки. Първата, ударничка от завод „Мизия”, знаела как се приказва в такива случаи и той бързо си е свършил работата. Втората обаче, млада търговска работничка, се притеснила и станало нужда той да й задава подсещащи въпроси от рода на „Кой го издига това младо момиче?” с очаквания отговор - „Колективът, тъй като тя е трудолюбива и за изминалата година постигна….” Така се справил и с тази задача. Скиците на вестника излязоха една след друга, фалове нямаше и сигурно нямаше и да има, ако и главният редактор не беше се прикачил към нашата делегация на конгреса - като гост.

Цяла седмица са траели конгресните събития и една от вечерите първият секретар на окръжния партиен комитет от Плевен попитал защо най-младата делегатка е без настроение, на което тя отговорила:”Моето място не е тук, мене един журналист ме попита, кой ме е издигнал”. Първият смръщил вежди и наредил: „Този журналист да се маха от редакцията!” И главният редактор сякаш това и чакал, се задвижил. Онзи невинен въпрос беше тълкуван като намек за съмняване в стила и метода на работата на общинския комитет. Така се тълкуваше не само от главния, но и от представител на партийния комитет, дошъл на редакционното събрание като прокурор и се държеше като Гьоринг на Лайпцигския процес - едно дребно и злобно човече - тогава фанатичен защитник на „стила и метода”, а днес почтен бизнесмен. Така разделиха Васко с редакцията, която той обичаше и на която беше предан 13 години. Защо? Аз и до сега продължавам да се питам и нямам категоричен отговор.
С журналистиката обаче не можаха да го разделят. Столичният вестник запази кореспондента си. Васил се върна към учителската работа и отново си спечели обичта и уважението на много плевенски младежи.
Когато след година централният комитет не призна окръжното решение за наказването на журналиста Васил Добрев, всеки би си помислил, че справедливостта възтържествува. Би могло да е така, но не беше. Защото Васко се поболя. Той работеше все така съвестно и добре, лекуваше се дисциплинирано, но болестта не го оставяше. Докато през лятото на 1995 година чух по градския радиовъзел, че се търси кръв за Васко. Отидох веднага, но не се оказах подходяща и се разплаках от мъка и от отчаяние. „Какъв човек е този журналист Васил Добрев - ме попита лаборантката в Кръвна банка - толкова много хора се обадиха, искат да дадат кръв”. - „Добър журналист и много, много добър човек!”
Кръв се намери, от колежка, както ми казаха. Позакрепиха го още малко, но в един мъглив есенен ден на същата година той почина. Беше трудно време, гладно, нервно, злобно; но смъртта му развълнува десетки хора, които и днес го споменават със симпатия и уважение.

С моя колега, съратник и приятел Васил Добрев през изминалите (Боже, колко много) години си говорихме предимно по три теми: за работата си, която много обичахме, за децата си, които обожавахме, и за книгите, тази наша вечна любов. И никога не сме си правили комплименти. И никога не съм му казвала, че е добър човек. А трябваше. И после много, много съжалявах. Затова го казвам сега, с тези закъснели думи за Васко.


Предговор към книгата на Васил Добрев „Очите да не заспиват” (2011)