КАКЪВ ГЛУПАК СЪМ БИЛ ТОГАВА

Aнатолий Васерман

превод: Литературен свят  

Само преди две десетилетия аз - както и немалка част от тогавашните пролетарии на умствения труд, включително практически всички мои познати - трескаво поглъщах публикациите на прогресивни издания като “Огоньок”, бурно се възмущавах от разкриващите се пред мен картини на въпиюща аморалност от нашата история. В частност, поразяваше ме престъпното разделение на източноевропейските страни между две еднакво кървави диктатури - интернационалната комунистическа и национал-социалистическата. Макар че не разбирах много добре с какво това съглашение е по-добро от мюнхенския подарък, когато Великобритания и Франция подариха на Германия цяла Чехословакия с един от най-големите и най-добри в Европа военнопромишлени комплекси, но бях готов да повярвам, че за комунистите - за разлика от капиталистите - няма и не може да има оправдание.

Но постепенно започнаха да ми попадат и издания, убедително опровергаващи всичко, на което съм се покланял от 1961-та, когато прочетох материалите от XXII конгрес на КПСС (през пролетта на 1956-та, когато се състоя XX конгрес, още не можех да чета, а възприех само малка част от казаното).

Започна се с книгите на Алексей Валериевич Исаев (една негова книга е издадена на български през 2007 г. от изд. “Прозорец” - бел. прев). По онова време вече чувствах някои вътрешни противоречия в трудовете на Владимир Богданович Резун. (Виктор Суворов, почти всичките му книги са издадени на български език - бел. прев). Но именно Исаев първи от прочетените от мен автори не просто показа природата на тези противоречия, но и доказа съзнателния им целенасочен характер.

После трудовете на Виктор Николаевич Земсков (не е издаван на български - бел. прев) приключиха с легендата за десетките милиони репресирани, а след публикациите на групата на Григорий Федотович Кривошеев (също неиздаван на български - бел. прев.) стана неприлично да се говори за засипване на немците със съветски трупове.

Преди няколко години ме шокира книгата на Юрий Николаевич Жуков (неиздаван на български - бел. прев.) “Другият Сталин”. Но след като я допълниха изследванията на  Владимир Михайлович Чунихин (поредният автор, неиздаван в България - бел. прев.), трябваше да призная: Йосиф Висарионович Джугашвили не само не е бил главният злодей в нашата истории, но според големите си сили и способности е противодействал на истинските злодеи. А Елена Анатолиевна Прудникова (неиздавана в България - бел. прев.) свали аналогичните обвинения от Лаврентий Павлович Берия. Всички тези материали аз, разбира се, посрещах с голяма вътрешна съпротива, но така и не можах да ги опровергая. Нещо повече, в тяхната светлина целият масив от достъпни ми документи придоби вътрешна стройност и непротиворечивост, а документите, по-рано струващи ми се просто странни и невписващи се в общия ред, се оказаха несъмнено подправени.

Дълбоко антипатичният ми - и с прекалената си рязкост, и с множеството си странни представи за света и обществото, и с очевидната си дори за мен некомпетентност по много аспекти на военното дело - Юрий Игнатиевич Мухин (не е издаван на български език - бел. прев.) се оказа въпреки това неоспорим в опровержението си на легендата за разстрела на полските военнопленници от съветската власт през 1940-та. Цялата последвала критика на неговите публикации на тази тема представляват непрекъснато отстъпление на опонентите му под натиска на очевидните факти, отстъпление, затъмнявано от многобройни порочни кръгове (когато опонентите му един от друг използват като доказателства няколко недоказани твърдения).

Накрая, поредното звено от тази верига, изтегляща нашата история от клеветническата дупка, изкова Алексей Анатолиевич Кунгуров (неиздаван в България. бел. прев.) Разбира се, в книгата му “Секретните протоколи, или Кой фалшифицира пакта Молотов-Рибентроп” (М.: Алгоритм: Эксмо, 2009) не се съдържа пълната стенограма от преговорите в Москва на 23. 08. 1939: дори и тя да се е водила, едва ли в обозримото бъдеще ще я публикуват официално (а даже да я публикуват - едва ли всички веднага безусловно ще повярват в достоверността й). Нещо повече, в книгата несъмнено има и недоизпипани неща, и грешки (най-вече - грешки при оптическото разпознаване на текстовете на сканираните документи). Но както обичат да казват поклонниците на Резун, “в главното той е прав!” След прочита на книгата вече е невъзможно да има съмнения: по време на преговорите не е било казано нищо - и още повече написано - нито с една дума или знак, отнасящо се до разделяне на територии; секретното допълнение към договора за ненападение е фалшификат, създаден от американците през 1946-та; всички следващи официални публикации на тази тема също са фалшификати, съчинени под откровен външен натиск, насочен към делегитимацията на нашата страна като цяло. Нещо повече, посочените от Кунгуров признаци за фалшифициране са толкова очевидни, че след прочита на книгата ми остана само да се засрамя за някогашната си невнимателност, породена от престъпно лекомислено лековерие.

Малко утешава едно обстоятелство. Стихът от блатната песничка, избрана за заглавие, която има и версия “какъв рядък глупак съм бил”, в този случай е напълно неизползваем. Същите глупаци като мен тогава бяха наистина много. И ако аз (макар и по малко, и със значителна чужда помощ) се отървах от тогавашните си илюзии - има надежда, че и други, заразени от същите пропагандни вируси като мен, също постепенно ще оздравеят.


http://awas1952.livejournal.com/ 26. 01.2010