Серафим Северняк

Самият аз не се познах в огледалото. А Алекси ме гледаше изумен и с някакво непонятно за мен преклонение галеше копринения халат, наметнат на гърба ми. Гледаше ме със завист и отвращение и повтаряше като смахнат:
- Знаеш ли какво е това? Знаеш ли какво притежаваш? Откъде го взе, а? Задигна ли го отнякъде?
В огледалото виждах разкривената си физиономия, стресната и позачудена навярно и затова, защото аз наистина не знаех как бях придобил копринения халат. Главата ми беше празна като изпита бутилка, но аз не се предавах и попитах уж за да дразня Алекси:
- Какво е това? Какво? Като знаеш много, като все знаеш много - кажи: какво е това?
- Няма да се учудя, ако те видя някоя нощ в костюма на индийски махараджа… - мърмореше ядно Алекси. - Откъде си взел това японско кимоно? - попита ме в упор той. - Откъде го взе, открадна ли го? А?
За пръв път чувах, че имам японско кимоно. Взирах се в огледалото и не вярвах на очите си: коприненият халат бе наистина някаква многоцветна дреха от лъскава и хладна коприна, живописна и блестяща с огнените езици на източните си цветове и контрасти. От малкия страничен джоб се показваше широк червен пояс, също така копринен и толкова фин, че изглеждаше като малко фишу. Нямах основание да не вярвам на Алекси: Алекси беше художник, при това който се занимава с платове и разни други приложни работи. Ние обикаляхме с моята кола Средна Европа вече втори месец и не бяхме се скарвали за нищо, освен дето си пилея парите за нощни заведения и го събуждам на разсъмване, макар че искрено се старая да си лягам тихо. Щом казва Алекси - това на гърба ми наистина е японско кимоно. Но откъде бях го взел - ето въпроса! По никой начин не можех да си спомня. Спомням си, че когато Алекси ми се кара, задето закъснявам, аз му отговарям винаги по един и същ начин:
- Аз съм журналист и трябва да изучавам живота. Всичко да видя, всичко да знам…
А Алекси извръщаше глава:
- Говедо си ти, не журналист. Разсипник, долен гуляйджия…
Така се оправдавам пред жена си, когато ме улови в някоя невинна извънбрачна връзка; и тя точно така ми отвръща, както и Алекси:
- Животно си ти, не журналист. Развратник и антиобществен тип.
Както и да е. Снощи обиколих поне десет от стотиците заведения на този весел и уютен град. Спокоен, че няма да ме спрат заради чуждия номер на колата, аз се носех с нея гордо и храбро от квартал на квартал, от бар в бар. Като всеки нетрезвен шофьор карах много внимателно, но все забравях да запаля габаритните светлини, защото регулировчиците махаха и викаха подире ми:
- Лампа, лампа…
И аз не можех да разбера: те ли знаеха български, или „лампа” имаше значение и на техния странен и самотен като остров език. Като си мислех за това, аз си спомних и как по едно време, изплашен, че мога да направя беля, стигнах до хотела и паркирах колата. Но ми се стори твърде рано за прибиране и отидох до хотелското барче в приземието. Аха - ето какво велико нещо е мисълта! Винаги е било така - замисля ли се, непременно стигам до нещо важно и ценно. Но аз не обичам да мисля още от малък. Някога майка ми казваше тъжно: „Ти, синко, не си глупав. Памет имаш, разсъдък нямаш!…”
Ами че - разбира се - в барчето на хотела аз се запознах с един японец. Той говореше руски, довери ми се, че е комунист и че е тръгнал да обикаля нашия свят, за да се убеди в правилността на идеите си. Аз му казах, че един марксист, ако е истински, трябва да познава хубаво това, което обича и в което вярва, и го попитах откъде има пари да прави околосветско пътешествие, като е комунист. На което той ми отвърна, че е комунист не заради себе си, защото той наистина си имал пари, а заради хората, защото те нямали…
Поръчвах „Карловски мискет” - в барчето имаше българско вино, колкото си поискаш - и му показах върху джобната карта на пътищата в България къде се намира градът, в който е произведено това чудо на природата, кой се е родил там и разни други подробности. Дори му изпях песента „Садила й мома край море лозе, край море лозе със бяло грозде…” и му обясних, че японците ще имат да вземат с тяхната прословута източна образност. Човекът клатеше учтиво глава. После аз му подарих едно пирографирано цигаре от ония, които продават на летищата, гарите и будките за сувенири.
Японецът се трогна и ме покани в стаята си. Като добър българин, аз купих още две бутилки, защото ние не обичаме да ходим на гости с празни ръце. Там съобщих на новия си приятел, че у нас много обичат японците, но за съжаление връзките ни са твърде слаби и ние малко знаем за тях. Японецът ми отговори, че съм бил най-симпатичният човек, който е срещал. Че той е щастлив със запознанството си с мен, че няма никога да ме забрави и аз да не го забравям…Че високохудожественото творение на стари народни майстори - сиреч пирографираното цигаре - ще бъде една от най-ценните вещи до края на живота му и че иска и той, с мое позволение, да ми направи един скромен подарък: старинно кимоно, спомен от дядо му. И че това е пожелание младата ни дружба да остарее, както и самото кимоно.
Така горе-долу се бяха развили събитията през нощта. Това е всичко, което можех да си спомня. Това и казах на Алекси, който си беше художник и при това се занимаваше не с друго, а с платове. Той свали от гърба ми кимоното и го загледа с очи на пленник.
- Това е перла! - казваше Алекси. - Ти никога няма да оцениш какво имаш… Пияна работа - кой знае колко съжалява сега онзи ахмак…
На което аз се обидих, защото си спомнях добре, че японецът ми подари кимоното в знак на внезапно избликнало приятелско чувство, трогнат от моя подарък, който той щеше да има като най-ценна вещ до края на живота си.
Алекси махна с ръка и рече,че ако се обърнат в пари, разликата между двата подаръка е едно срещу хиляди…
Това не му харесвах на Алекси: всичко преобръщаше в пари. И по-точно във вещи, които могат да се купят с парите, дадени за вход в някой бар или за шотландско уиски, или за ракия от праскови. Той правеше сметка на малкото пари, с които разполагахме, почти всяка сутрин и по цели часове обикаляше магазините да избира вещи за купуване така, че с малко пари да вземе много нещо. Наричаше ме „разсипник” и навярно предвкусваше онзи миг, когато ще се върнем в родината и аз ще разказвам случки от нощни програми и приключения с жени, които никога няма да мога да докажа, а той ще показва пред смаяните очи на близките си прекрасните предмети, които е придобил благодарение на това, че не скита и че умее да харчи парите си. И ето че сега най-внезапно се оказа, че аз притежавам нещо, което той не би могъл да си купи дори да ядеше само от копърката и кашкавала, които си носеше в изобилие, по простата причина, че никъде в Европа не продаваха истински старовремски японски кимона с червени пояси.
Аз легнах да спя, защото следобеда имах среща в едно чудесно малко кафененце край така наречената рибарска крепост „Свети Стефан” и вечерта щях да ходя пак по заведенията, кръстени кой знае защо „Мила”, „Напрежение” или „Малкият разбойник”. Алекси ме изгледа завистливо, докато прибирах кимоното на дъното на куфара си, махна с ръка, изцъка и излезе ядосан.
- Внимавай да не се минеш някъде из магазините! - не му простих аз, прехвърлих завивката над главата си и … заспах.
В кафененцето бях точно на уречения час. Момичето с чудното име Жока ме предупреди още в началото да не се влюбвам в нея, защото нищо няма да излезе. Без да ми обясни защо, тя сподели с мен клетвата си да не се свързва с чужденец. Но това е друга - дълга и много интересна история, която ще разкажа при случай. Прекарахме добре, защото Жока беше хубава, танцуваше великолепно и понякога ми казваше стихове на своя напевен и чудноват език.
- Това е за любовта, а това за изневярата - обясняваше ми след всяко стихотворение тя и ме поглеждаше хитро и проницателно, от което аз изтръпвах, защото се страхувах да не би Жока да е научила, че съм женен.
Жока беше студентка и не можеше да закъснява много и преди полунощ аз я изпратих. Но когато влязох в хола на хотела, разбрах, че няма да издържа, и се упътих към барчето в подземието. В този среднощен час в барчето имаше само няколко души и нито една жена и аз бях вече готов да си легна, когато видях седнали зад тезгяха японецът и …Алекси. Алекси, който броеше парите като капки кръв, седеше на столче с висок никелиран крак и се наливаше с „Карловски мискет”. И беше пиян. Очите му бяха кръвясали, веждите надвиснали страховито, носът червен, челото и брадичката побелели. Алекси беше почти въздържател и виното трябва да го е ударило в сърцето.
- Заведи ме в стаята - рече той и политна.
Ядосах се, защото ми се оставаше малко с японеца, който ме посрещна със сдържана и както ми се стори, малко виновна усмивка.
- Вашият приятел е много странен човек… - успя да ми прошушне той. - Сам ми предложи да се запознаем, прекарахме много добре и после изведнъж се разсърди и млъкна. Страхувам се да не съм го обидил…
- Няма нищо - казах. - Не се притеснявайте. Аз ще разбера тази работа. - И се заех с обряда, наречен на човечеството от най-древни времена под името „Изнасяне на тялото”.
Алекси проговори едва в стаята. Измих му главата със студена вода, дадох му чаша с гъст разтвор от гликоза и го сложих да легне.
- Всички пияници сте животни! - извика той. - Без логика, без морал…
Гледах го и мълчах. Чаках сам да ми каже как е стигнал до този извод. Алекси поиска да му дам сакото и извади от джоба нещо, увито в тънка и многоцветна амбалажна книга.
- Аз му подарих родопска черга - рече с мъка той. - От ония, които носех за мостра в европейския приложен център и които струват колкото сто кимона, а той се подиграва с мен! - Алекси изпсува и хвърли с широк замах на пода предмета, който извади от джоба на сакото си. Амбалажната книга изхвърча и върху килима се разпери едно ветрило. Обикновено ветрило от сандалово дърво, каквито носят за подаръци всички, които са ходили в Китай или Виетнам. Защото, доколкото знам, те се продават по гарите, летищата и магазините за сувенири, както у нас се продават пепелниците с троянска шарка и пирографираните цигарета.
И всичко ми стана ясно. Не казах нищо. Завих Алекси презглава да спи и тръгнах към барчето на хотела. Тайно се молех да заваря там японеца и да го почерпя едно хубаво. След случката с ветрилото от сандалово дърво ми беше станал още по-симпатичен.