ХУДОЖНИКЪТ УМРЯ КАТО КУЧЕ

Васил Добрев

Хора, живи ли сме?
Не беше звезда, но имаше свое скромно място в живота на този град. Вървеше по свой път, полезен главно за другите. Беше с открито сърце, с душа на творец и дете, с очи винаги отворени до наивност към доброто, безпомощен да поеме и най-леките кризисни лични и общи бури, неразбран и от най-близките си.
Умря като куче, дни преди това се е хранил с охлюви, събирал ги около ателието си, гладен, болен, объркан, изоставен - съвсем не като куче…
Този факт е жесток удар, възмущение и срам, нравствена плесница на гражданското ни общество, неспособно да решава конкретните си житейски проблеми, издигнал сякаш на обществен показ лицемерието и фалша, в които потъва едно семейство. Той можеше още да живее.
Можеше, ако обичахме достатъчно ближния си, ако обичахме повече обикновените смъртни люде, даряващи ни с любовта и таланта си…
Но ателието му остана празно, както беше студено месеци, години преди това, затопляно единствено от упорстващия му неспокоен дух.
Един човек умря като куче. А ние си носим новите дрехи!
Хора, запалете фенерите на съвестта и милосърдието си. Животът не е само пари, животът е име - докато зад него отекват живи стъпки, пулс на сърце, глас на разсъдък…
Хора, живи ли сме?

Текстът е написан по повод смъртта на художника Иван Обновенски


В. „Полемика”, брой 42, 1-7.11.1993 г.