НОЩТА НА ИЗБОРИТЕ
НОЩТА НА ИЗБОРИТЕ
“След избори и след сватба
рядко получаваш това, което си искал!”
Уил Роджърс
Ни президентът е моят президент,
нито мъжът ми е моят мъж.
Само синът ми е мой син -
поне в това съм сигурна.
Но какво да прави една неделна жена
в нощта на безполовия екзитпол, oсвен
да пере ризите на простосмъртните -
те може да са случайни пътници,
те може да са случайни спътници.
Има ли жена околовръст -
пере, готви, гласува,
гласува тайно за опозицията
и на сина си дума:
- Сине, ако имаш избор,
недей да избираш пикльовците.
На мене може и да ми отива,
даяня на срам,
но ти си мъж.
КЪДЕТО СЕ СЪБИРАТ ПОЕТЕСИТЕ
Където се събират поетесите
и рецитират напористо и високо -
на мене ми е тегаво и стреснато
и ми се свръщат в думите посоките.
Уж ходя от любов и от разбиране
на техните вечерни рецитали,
а все едно съм без петак - дори за сирене -
и социалните пред мен са ги раздали.
Более бледото ми самочувствие,
докато плача нашироко между думите.
Какво изкуство, Боже мой, какво изкуство,
когато всички са ни взели чумите?
Ала не слушайте, четете - да ви слушам.
Добре че Господ ни създава между другите.
На мене просто ми дойде до гуша
от многото съпрузи и съпругите им.
ПРЕД ИКОНАТА НА ТЕЛЕВИЗОРА
Вечер оглеждам се в медийното огледало -
българка, циганка ли съм?
Американка?
Мир на деня ми -
забравям какво съм пощяла.
Дума след дума в ухото ми се таралянка.
Що не съм дива, до крайните долни предели?
Пък да забравя езика си, върло отечествен?
Вечер съм вечно виновна за капката смелост,
че съм избрала и днеска да бъда човечна.
Ни по света, ни у нас съм.
Аз съм илюзия?
Ех, новина, ти си втората моя лъжа.
Първата е, че живея,
а не се изхлузвам,
между възторга и правото да тъжа.
СЪСЕДИ
I
Спомням си всичките твои съседи,
които изобщо не ме познават:
добрия арменец, момичето бледо,
чието куче те обожава.
Чувам ги само как се завръщат -
и по походката познавам кой кой е.
Сякаш заспивам в твоята къща,
а сутрин се чудя коя е моята.
Така ми се иска, щом хлопна вратата,
и право надолу по стълбите хукна -
почти да се сблъскам със непознатите,
които ще знаят, че и аз съм от тука.
II
А на съседа ми кучето вие.
Не съм го виждала, само съм чувала.
Било родено да бъде ловджия,
ала едва ли ще половува.
И всяка вечер ми става чоглаво,
иде ми кучешки да си приказваме -
с това мъниче, което не смогват
да го разходят, и го наказват
с нелепи претенции, с мераци опасни,
че, вижте, какви сме напети сайбии
на нещо с порода, пък даже и властваме.
Ах власт ти, човешка! Как да те превия?
ОПТИМИЗЪМ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
I.
Сега не е часът за мислене:
режи си лука, моркова; усмихвай се.
Изстисквай си не мозъка - скилидките.
По дяволите сметките! Не ти ли писна?
Включи котлона и пусни Вангелис.
Веднъж презри дълбоко телевизора.
Бъди възвишена край мивката - и смела.
Не ти ли писна от отчети и ревизии?
Не си поглеждай в портмонето -
пълно е с бележки - само спомени!
За утре не мисли - далеч е утрото: до дето
картофите се задушат и замирише на насита,
до дето и последният Вангелис се отрони,
докато къщата се оглуши и бавно стихне,
докато и най-късите уши
върху стените се изгладят като стихове…
Бъди добра и се опитай да не умориш
красивите си мисли на манежа.
А после?
Най-накрая - току виж
заспиш под думата
на своята надежда.
II.
Ако ме видише как режа целина,
леко залисана ти се усмихвам,
в твоите думи съм се преселила,
в звъна на тембъра ти ми се притихва,
щеше да видиш колко си приказен,
как по домашному те обожавам,
а пък смехът ти ме доразлиства
и после гальовно ме приютява.
Сега се сгушвам - също момиченце -
в една, голяма за мене, кухня.
Виж как се радвам - ето, затичвам се …
С първата пара към теб ще духна.
III.
И какво? Изглежда, че излиза -
готвенето, от инерция досадно,
можело да вдъхва оптимизъм
можело през сълзи и да радва?
Има там невкусена магия,
от която съм щастлива и потресена:
как пропадам, за да се открия -
там - сред чубрицата, ригана и чесъна.
Може би мъжете го усещат?
Спомням си онази мъдра мисъл.
Тя е груба. Друго, друго нещо е -
чудото, което ме ориса.
ЦЕЛУВКА
Безсловесно те гледам и мълча до забрава.
Тази тиха беседа сладък миг обещава.
И полека се спускам - като пух от глухарче -
върху твоите устни … и замирам, макар че
да вилнея ми иде - лятна буря, стихия -
докато ме разпридаш, аз пък тебе да пия.
Да те вдишвам дълбоко, докато те запомня -
като вярна посока по земята огромна,
за да знам, че те има докато още дишам,
или стана незрима, или ти си отишъл
в най-дълбокото мене и на дух те посея -
моя обич неземна, слънчева Одисея.
