ЗВЕЗДНА ВОДЕНИЦА

Димитър Ценов

ЗВЕЗДНА ВОДЕНИЦА

Забравените стари воденици
обрасли са с папрати и храсти,
но те сънуват люшнати пшеници
и във гредите още мътят лястовици.

Като душа водата шепне бяла
в подмолите и процепите чезне.
Тук всичко обитава оцеляла
и аз във нея виждам нещо звездно.

Завъртат се съзвездия над мене,
като скриптящи воденични камъни
и пада прах от часовете смлени,
пилее вятъра на дните сламата.

И между тях попаднало, узряло
като зърно пшенично, овършано
се стрива краткотрайното ми тяло,
докато шепа звездна пепел стане.


ЦЪФТЕЖЪТ НА ТРЕВАТА

Със златни стъпки слънцето обхожда
дъхтяща на светулки младата трева.
И пеперудата с крилата ножица
крои от въздух рокля без слова.

Лови тревата във зелена мрежа
дочути думи, багри, гласове.
Най-щедрият й миг е във цъфтежа,
когато се раздава и зове.

От сенките на птиците запалена
крепи в дланта си цялата земя.
Понякога дими самоподпалена,
както гори душата ми сама.

Тя вечната и кратката не иска
корона от рубин и диамант,
а предпочита да остане в риска
незабелязана като талант.

Цъфтежът на тревите ли дочувам
да шепне в лятното море от мак?
На тревен лист аз мога да доплувам
до някой непознат отвъден бряг.

Обречена, безсилна и безгласна
събрала тайни, не противоречи.
Тя, стъпканата, с всичко е съгласна
и без да знаеме кога цъфти.


СЕДМИЦА

Кълбото размотават сиви делници,
отварят се врати и се затварят.
Изплитам паяжината на мойта седмица
във своя ъгъл на света забравен.

От облаци небето е варосано,
по стълбата на въздуха се качват птици.
И обущарят подковава троснато
подметките на дните ми наивници.

Дървото на живота разклонява
и радва ни със птичите си сватби.
Миг от мига. И после пожълтява…
Откъснати пера и листи капят.

Живее всичко краткото си време
и на подаръка преди да се нарадваш
приключва празника и върху тебе
тревата вдига острата си брадва.

Не можеш да излезеш извън рамката,
като портрет провесен на стената.
Животът ми люлее се зад рамото,
подобно свещ запалена под вятъра.


ВНЕЗАПНО

Изчезва лятото със дните си последни
като трохи, които слънцето кълве с лъчите.
И клоните лъщят - тромпети медни
засвирили пред сребърните ноти на звездите.

Минават хората понесли свойте сенки
с лица като листа ответи, полусмачкани.
И ходим върху спомени по стелки,
които под нозете ни въздишат в здрача.

Преваляме следобеда като в платна на Рьорих
и гонга на мига внезапно откънтява.
Нюанси сме от багрите, които си говорят
и всеки следващ път палитрата сменяват.

На залеза реката в душата се обажда
и вятърът гадае дланта на есенните клончета.
А облаците докосват със муцуни влажни
гърба на хълмовете като малки кончета.