СУРОВ РЕАЛИЗЪМ

(За Румен Романов)

Георги Ангелов

Едва ли днес се срещат много писатели, на чиито произведения подхождат стиховете на Вапцаров: „Живот без маска и без грим - озъбено, свирепо куче”. Именно такива са разказите на Румен Романов - автор, широко известен в интернет, ако се съди по интереса и посещенията в неговия блог, но за съжаление, почти напълно непознат на професионалните издания и литературната критика.

За Романов се пише и говори трудно. Защото героите му могат да бъдат видени навсякъде около нас в цялата си трагична пъстрота и безизходица - дълбоко наранени и нараняващи, неразбрани и неразбиращи, дори бих казал - апокалиптични в своята самота и отчуждение.

Те се характеризират със свръхболезнената си реакция към света, с трудно поддаващото се на описание „отиване отвъд”, с мрачното си дистанциране от покварата и злото, но и с почти невъзможното му преодоляване в свят, потънал в себелюбие и меркантилност. В тази трагична, дори бих я нарекъл есхатологична по своему проза се долавя тътенът на една жертвена предопределеност, в която възмездието понякога се случва и тук, на земята.

Мнозина автори пишат така, че да предизвикат отвращение към злото, използвайки стряскащи, но и дразнещо-книжни ефекти. Романов няма нужда от тях, за да ни разтърси, да ни доведе до потрес - самата съвременност, от която черпи писателят, е достатъчно пошла, за да я разкрасяваме с хитро съшити умопостроения.

Четейки разказите му, като че ли губех понякога ясната представа кое за героите му е истинско и кое - не, кое е жалон и кое - път към падението. Но това може би е привидно. В самия избор, поставен пред читателя се крие уважението на писателя към него, а как той ще издържи този тест насаме, пред съвестта си, как ще допише разказа в съзнанието си, е въпрос на зрелост и добросъвестност. Може би тук, а не в склонността към популярния отворен финал трябва да се търси причината за някои като че ли неизведени като финално решение творби.

Но това се компенсира от умението на Романов да поддържа до края жив интереса на читателя, да заплита изключително интересни интриги в повествованията си, да ни изненадва най-често с категорични - неочаквани и убедителни финали.

След прочита на всеки нов разказ на Романов, си мисля, че на почти всички от постмодерните влъхви им липсва точно това сурово, неразкрасено „потапяне” в живота, за да бъдат възприети като сериозни писатели.

Липсва им Правдивост.

Скучните им, стерилни „текстове” (дори когато се опитват да минат за актуални и четивни) не могат да приковат задълго вниманието по редица причини, първата от която е липсата на автентичен социален и чисто човешки рефлекс към болката и страданието, пречупен през една отчетлива социална призма.

За разлика от тях, Румен Романов познава живота в многообразието му - и вижда света като изначално място на скръб, тъга и абурдност, особено - днешния и особено - сега. Героите му често пъти са хора от „дъното” - аутсайдери, проститутки, самоубийци, луди или просто нестандартни - при това описани с дълбоко познаване, от натура, без кокетиране, глумливост или романтизирано дистанциране. Много често те са в някаква гранична житейска ситуация, в която трябва да направят своя Избор и да понесат отговорността си, но винаги са живо доказателство колко много се е променило обществото ни към по-лошо, към безчовечност и вътрешна празнота, да не кажа оскотяване. Дори хуморът на писателя, там където го има, е пак „черен”, зареден с неутешимо предупреждение за последствията от нашата безнравственост и морална слепота.

Уви, съзнанието има удобния навик прекалено да опростява нещата или да се успокоява измамно. Затова може би Романов ни казва с цялото си творчество- живеем в ад, капитализмът се оказа чудовищна и нагла измама, която премазва ежедневно всичко човешко у нас, стъпква ни, осакатява ни до неузнаваемост, все едно дали го осъзнаваме или не, а ние самите потъваме в блатото на всекидневието - все по-деформирани, все по-ничии, все по-безпомощни пред размерите на това, което ни сполетя…

А след като е така, какво ни чака занапред?

Разпад на обществото, стремително самоизяждане и изяждане на това, което би трябвало да бъде твой ближен, палата № 6…

Впрочем всичко това вече е наше узаконено в лицемерието си ежедневие, от което благодарение на автори като Романов успяваме като че ли да се събудим. Поне за кратко. И да осъзнаем, че сме били инжектирани с вирусите на измама и грях, против волята си. Или мълчаливо сме се оставили да бъдем подчинени.

Не знам доколко един Зола например е успял да „пробуди” поне отчасти френското общество, но в нашата национална литература реалистичният социален критицизъм има богата и плодотворна традиция, в която се вписват и разказите на Романов.

Традиция, която, съвсем обяснимо защо, вече 20 години се опитват да подменят, заличат и омаловажат.

Романов е ярък пример, че народностните ни сетива не са притъпени, че от дълбините на народа ни продължават да извират сили, считани от окупаторите в литературата ни за успешно умъртвени.

И все пак ми се струва малко пресилено да говорим за Духовна Съпротива в творчеството на Романов, поне така както я разбират съвременните руски писатели-патриоти, например. Не, Романов не е школувал при тях - личи влиянието на западноевропейската и американска реалистична литература от 19 и 20 век. Осъждането на социалния строй е индиректно, приглушено, но достатъчно ясно изразено, без любезничене или „вратички за измъкване”.

И в тази връзка, ми се ще да отбележа и поведението на самия автор - нито веднъж за тези години той не мина на страната на „Победителите” в литературата, не се унижи да приглася в хора на „Отличниците”, не използва лакти в утвърждаването си като литератор.

Не зная какво ще покаже бъдещето, но ми се струва, че приспособленчеството няма да засегне писателя, независимо от развоя на литературния му път.

Защото чудесните му разкази са доказателство, че е имунизиран срещу съблазните на ласкателствата и горчилката на отхвърлянето.

А талантът, както знаем, е преди всичко характер.
Или поне би трябвало да бъде в една епоха, заменила нравствените ориентири с плашеща всепозволеност и потребителство.