Димитър Васин

АЗ

Казах туй, което исках да ви кажа.
Другото - неказаното - не е важно.

Дадох колкото поисках да ви дам.
Много пъти и сред вас оставах сам.

Любих до насита. Неродени галих.
И родени, дето ме тешаха калян.

Думата си за добрия не пестих.
Вярвах. Вярвайте и вие в моя стих.

Разни хора. Разни и гробове вдигат
и животът е изчезнал, хора, мигом.

Аз съм колкото поисках да съм аз.
Другия във гроба си ще отнеса…

ЛЕГЕНДА

Извървяна, сянката остана, но вградена.
За последния стопанин. С него и изстена.

С него камъкът ще издържи и на водата.
Вест ще потече нататък, за да ме изпрати.

Кратък ще ми е престоят на земята жадна.
На кръвовъртежа на сърцето се поддадох.

И преди да се завърна в сянката вградена.
И преди с окото на стопанин да погледна.

И преди… От първите си неспестени думи
до спестените последни много огън лумва.

Много жажда утолявах… утолявам още -
днес вградената си сянка искам да отложа.

За човека, минал покрай мене, извървяна
сянката ми да е… утре - утре да ме няма.

Жив стопанин по водата да ми праща обич
с болката и радостта си, че до мен отскочи.

ГОРЕЩА КРЪВ

Недоизпита лудост ехо доразплита.
И пада трезвият за края й да пита.

Разкрачена и вярна възрастта събира
ръце и устни; пътят е и през баира.

И през сърце човешко се извива пътят,
през моето сърце. И как да го изпъдя?

Безпътен глас насреща ми и зло извива
- да ме захапе писва. И се люшва криво.

И плисва лудостта, посреща и отеква -
разплисква най-горещото и сито ехо.

От трезви воеводи вечерите глъхнат -
със песните им вечерта е много кръгла.

Каквото ми остана, за ехо ще го хвърля.
Със лудостта си пия в края си разгърден.

ЗАСЛУЖЕНО

По стъпканата си усмивка ще премина
с немирника си, който носи свято име.

Спестете ми окото си да не удавя -
да си остана сам, без обич неоставен.

Спестете ми страха за хляба да забравя.
И сянката дори , спестете ми, от брадва.

Спестете ми обратно пътя да не хвана -
животът ми и утре да е свят за двама.

Да се събуждам рано сутрин, но да мина
през прага на запалена с любов камина.

Със бъдника в камината да не угасвам -
единствено от любовта си… ненаказван.

Песен пръстта доразравя и мъртвия вдига.
Стига ме жив - във товара ми слага мотика.

Нося от кръстника воля, че мъж да си бъда,
път да измина - нататък да викна по пътя.

Лесно се песен извиква и с песен замръквам
дето не свършва разровена в пътя ми мъка.

Пътят до гроба ми стига живота да грабне
с мъжка ръка и по гръб го обърне по пладне.

Глътка по глътка дъха на поляна поглъщам.
Обич със песен изпълва най-празната къща.

Пълно-препълно сърцето ранено си пазя -
още го уча до гроб да кърви без омраза.

Узрели сочни устни - пусти опустели!
В постелята и спомените си са взели.

Прегърнатите пият скрито самотата,
която в белотата на гръдта ме мята .

И аз осъден пия. Мятам се свободен.
За мъртвия си спомен няма да говоря.

Нощта ще си остане във деня ми сита.
Животът за смъртта си никога не пита.

И жив до болка, влюбен без насита още
безбожния си грях до тебе ще отложа…

ЗАВИНАГИ

Расна - порасна и хляба разчупи за двама.
Няма какво да я стопли. И мене ме няма.

Бясна светкавица ляга в окото й влажно.
А и светът продължава на светло да ражда.

Звездна е мъката - пада следата й стръмна -
дните предрича; смъртта й обратно не върна.

Дума прегърна - за дума нощта й е гладна -
в окото, сърцето и в двора звездата й падна.

Къшей от хляба остана непипнат пред нея -
мене ме няма… И само в звездата я грея…

ФРОНТ

Флангът, приятелю, удар избягна -
днес с победителя влиза през прага.

Падам в жаравата, в нея и зъзна.
Зная - победата идва и късно.

Гледай - отворих вратата да влезеш,
ти да си бъдеш, а аз да съм грешен.

Смърт на земята през живи минава -
жив не остава без собствена слава.

Флангът, приятелю, удар избягна -
днес с победителя влиза през прага.