Густаво Валкарсел

превод: Георги Ангелов

Хавиер, ти стоиш пред мен
в Москва, на площад „Маяковски”,
и отметнал глава,
нежно се усмихваш на небето.

Гледам те отблизо
и почти предчувствам фаталната река,
в която ти е писано да потънеш,
задавен от куршумената струя.

В дълг съм пред твоя дъх:
не съм изравнил резултата
с куршума, който го прекъсна.
В дълг съм пред душата ти,
кървяща от разстреляните стихове.

И затова, Хавиер, ти казвам
без високопарна елегичност:
няма го вече дома,
където ми идваше на гости
и където вдигахме чаши
за слава и здраве.
Тътря се по земята, където дървета,
където дървета - дървета! - ме водят за ръка
към твоята пролята кръв.

Впрочем, Артуро заминава за Европа,
а Сесар все така се присмива над всичко,
а аз - аз се опитвам да продължа да живея,
за да продължи да живее с мен
паметта за теб.

И знаеш ли, Хавиер?
Може би е странно,
но смерчът на твоята смърт
вкорени навсякъде живота ти:
ти врастна в корените на Перу
и никой не може да те убие отново.

Хавиер, мълчаливо преглъщам сълзите си,
и всеки ред усещам в мен
като вчерашно наше ръкостискане.

И все пак ще надделея:
безкрайната ти младост
изпълва гръдта ми с въздуха на надеждата
и ти отново стоиш пред мен -
в Москва, на площад „Маяковски”.