МЪЖКА НЕЖНОСТ

Маргарита Зидарова

МЪЖКА НЕЖНОСТ

Прекрачи лятото в небитието,
целуна слънцето за сбогом,
прегърна за последен път морето,
помаха с вятърна ръка на хората,
успя да се усмихне през мъглите,
и да изтрие сълзите дъждовни,
прошепна нещо смешно на тревите,
погледна пожълтелите листа виновно,
на птиците напътствия предаде
къде, кога и как да се завърнат,
на есента остави за награда
чадърените спомени по мръкнало…
И двете с нея, като две старици,
на прага пуст унило ще приседнем
и ще се взираме в последните искрици
угасваща любов и мъжка нежност…


ЧАКАМ ТЕ

Сега стоя като празна стая
след отишлите си скъпи гости-
тиха и тъжна. Но опознала
и гняв, и радост, и прошка.
Звучеше музика между стените
и смях, закачки, и песни.
Сега е пусто. Мълчат ъглите.
Сега започва нелесното:
мръсни чинии, шепа огризки
и недопита бутилка вино…
…И оня спомен, който не искам,
едва докоснал ме, да отмине!
Двата прозореца все там ще гледат,
дето остави си стъпките.
Спря и часовникът. Не мери времето,
нужно ми за самоизкърпване.
А и вратата, отвън заключена,
все ще мълчи в очакване,
чакайки нещото пак да се случи,
както родилката детско проплакване…


НЕСПОЛУЧЛИВ ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ

Ти виждал ли си смачкана кутия,
която вятърът безмилостно подмята?
Това бях аз, преди да ме откриеш
и да ме стоплиш в своите обятия.
На кръстопът стоял ли си объркан,
изгубил усета за вярната посока?
Така стоях, преди да ме потърсиш-
неискрена, коварна до жестокост.
Но ти ме взе. На завет приюти ме,
до пулса на сърцето си ме сложи -
да се опитвам да те вместя в рими
и да откривам, че не е възможно.


***

Как бих искала да ти кажа
онова, което дълго таих,
теб и себе си да накажа
с този всичко прощаващ стих,
да отворя врата, през която
същността ми да изкрещи
и, забравила за вината,
да не питам:”Какво си ти?”,
да не търся отровни струни
във омайните ти слова,
без да искам да те целуна
и да тръгна в нощта сама.
А целувката ми да грее
на челото ти като знак,
та никой в света да не смее
да те целуне пак.