Васил Иванов

Слънцето клонеше към залез. Тънък ветрец бръснеше изсушените треви и довяваше едва доловимата печал на настъпващата есен.
Старецът се бе привел над ралото, жилестите му ръце натискаха здраво, а ризата му, въпреки хладното време, се бе залепила от пот на гърба му. Бай Коста Фантазията, както го наричаха съселяните му, заради небивалиците, които разказваше вечер в кръчмата, ореше. Беше човек около седемдесетте, облъскан от живота, трудил се неуморно и почтено, за да изкарва едва за насъщния. Той се бореше с тежкото за него рало и подготвяше, върнатата му от реституцията нивица, за сеитба.
Конят Спиро, на когото вече не помнеше годините, напрягаше последни сили и бавно пристъпяше напред. Картина характерна за нашите земи в началото на двадесет и първи век.
Старецът тъкмо се канеше да спре за кратка почивка,когато плугът се закачи за нещо. Спиро преплете крака и се строполи върху буците пръст. После с мъка се изправи и обърна укорителен поглед към стопанина си. Бай Коста се опита да измъкне ралото, но то здраво се бе заклещило в нещо. Той коленичи и разрови пръстта. Ръцете му трескаво разхвърляха буците и след малко ноктите му застъргаха по нещо твърдо. Откри се метална скоба, на която се бе заклещил палешникът. Той го освободи, продължи да разравя и пред смаяния му поглед започна да се разкрива огромен кръгъл съд.
- Господи, имане! Злато, пендари…
През главата му преминаха какви ли не картини. Докато ровеше, онова там се откриваше все по-голямо и развихряше и без това развинтеното му въображение. Какво ли можеше да направи с такова огромно богатство? Ще заведе бабичката в града и ще й купи…ще й купи…
Ами каквото си поиска. Да, и ще направи нова кочина за прасето. Абе, какво прасе! За две, не - за три прасета ще направи кочина. И ще черпи всички в кръчмата. И ще…
Да, но ако разберат?! Сега времената са страшни. Из страната шетат какви ли не хайдуци. Ако го надушат, спукана му е работата. Не, ще си трае. Ще харчи по малко, за да не го усетят.
Иначе…
Последните слънчеви лъчи обагряха в червено лъскавия корпус. Някакъв, невидим до тогава капак, със свистене се отлепи, бавно се отвори и бай Коста от изненада седна на земята. От образувалия се отвор, се показа някакво създание и впери любопитен поглед в окаменелия старец. Той не смееше да клепне, дишаше на пресекулки и само адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу. Съществото накрая излезе, разкърши се и взе да обикаля в кръг около двамата земляни, които онемели, само го следяха с поглед, като Спиро от време на време изпръхтяваше тревожно.
Според данните на апаратурата бе прекарал в анабиоза две хиляди петстотин и тридесет години. Бяха го оставили тук, на тази планета, за да осъществи, когато му дойде времето, контакт с местните жители. Тъй като по времето, когато пристигнаха, те бяха още изостанали, се надяваха след време тази цивилизация да се развие достатъчно, за да са горе-долу на равна нога, а не да ги обявяват за богове.
Капсулата, в която бе стоял в анабиоза, бе заровена дълбоко. Тя бавно се бе изкачвала към Повърхността и трябваше, според прогнозите им, след толкова време да се покаже и той да се свърже с представителите на вече достатъчно напредналите планетяни.
Само че това,което виждаше, съвсем не го изпълваше с еуфория. Някакъв дрипав туземец и хилавото му добиче обработваха земята по същия начин както и тогава, когато пристигнаха.
Явно тук се развиваха като на забавен кадър. Погрешни изчисления?! Няма що… Жалко, много жалко! Извънземният въздъхна тежко и без да каже и дума, влезе обратно в капсулата, хлопна капака и след малко апаратът с вибриране се изгуби като къртица някъде надолу.