Йордан Нанчев

Първата значима проява на книгоиздателя Александър Паскалев е списанието му „Съвременна мисъл”. То е ярък израз на амбицията  да се намери  и отстоява собствена позиция в тогавашния обществен и литературен живот, да се постигне собствен облик и широка популярност сред жадната за информация и култура българска читателска публика и особено сред младата ни интелигенция. „Съвременна мисъл” смело си прокарва път, стреми се да е актуална, в крак със събитията и  времето. Един от най-характерните белези на списанието е бързата ориентация за потребностите на обществото, непосредственият отзвук на всичко значимо и интересно несамо у нас, но и в чужбина. Голяма част от сътрудниците са българи, следващи в европейски университети и това е още един плюс при отразяването на световните събития в техния български ракурс.

Освен от всичко друго, интересът на читателите се засилва и от публикации с продължение от брой в брой, със задълбочени изследвания, студии, анкети, литературно-публицистични материали, любопитни факти, книгопис. За провокиране на вниманието помага и следващата без прекъсване номерация на страниците от първата до последната книжка, които в края на годината оформят един обемист том от над петстотин и повече страници. Освен, че основно отразява и популяризира главно идейните тенденции на европейската и българската социалдемокрация, „Съвременна мисъл” е с демократична и плуралистична нагласа. Страниците на списанието са открита трибуна и за автори с друга политическа ориентация, представители на широки кръгове от интелигенцията. Главната тенденция при списвaнето му е за хуманизъм, за просвета и култура, за социална справедливост.

 Макар в „Съвременна мисъл” да няма и намек за намерението да се превърне в естествен  продължител на прекратилото съществуванието си през 1907 година списание „Мисъл” на д-р Кръстьо Кръстев, Паскалев не може да не е имал предвид нещо такова, не може да не е търсил подобна приемственост.Най-малкото заради връзките си със знаменитата четворка д-р Кръстев, П.Славейков, П.Яворов и П.Тодоров, пък и заради факта, че сам се е заел с издаването и разпространението на двата  едноименни сборника, отпечатани след спиране на списанието. Може би причината да не го обявява публично е само това, че новото списание официално се афишира като трибуна на обединената Българска работническа социалдемократическа партия, от нейните среди са редакторите и най-редовните сътрудници, а вероятно и известна част от финансирането е било за нейна сметка. И все пак въпреки „социалдемократическата си насоченост”, въпреки че някои левичарски настроени догматици го определят като „идеен представител на буржоазния демократизъм в българската социална демокрация”, в „Съвременна мисъл” и най-вече на литературните й страници са намерили място произведенията на почти всички известни български писатели.

         Първата годишнина на списанието започва на 1 януари 1910 и завършва през февр.1911 година. Издадени са десет книжки. През първото полугодие Паскалев е само издател, а след това поема и всички останали разходи, включително заплащането на редовни хонорари на сътрудниците независимо от печалбата. За това научаваме от писмото му до Иван Карановски от 31 юли 1910 година. Впрочем подобно писмо, вероятно са получили и останалите редовни сътрудници:

         „Известно Ви е, че сп.”Съвременна мисъл” бе поставено на следните основи:издател му ставаше Ал.Паскалев и на сътрудниците щеше да се плаща в зависимост от печалбата, която би дало списанието след покриването на техническите и административни разходи. Ето защо, считаме се задължени да Ви съобщим, както състоянието на сметките през първото полугодие на списанието(1-5 книжка включително), така също и за решението, което земахме за полагане списанието на други основи.

І.

         Списанието е имало до 10 май (І полугодие) 1320 абоната, от които 210 гратис и в замяна, а 1110 абонаменти платени за ІІ полугодие(без никакъв недобор), които са дали netto приходи 3552 лева.

Спестена настоятелска отстъпка от направо заплатили абонати - 133 лева. Общо 3685 лева.

         Срещу това е имало разход:

         За хартия - 998 лева

         За печат - 1515 лева

         Рекламиране списанието -237.30 лева

         Експедиция, кореспонденция, наем и др. - 735.20 лева

         За администрация и корекция - 200 лева

 Общо 3685.50 лева

         Недостиг за покриване техническия и административен разход - 0.50 лева

ІІ.

         Пред вид на това:

         1/Че списанието, положено на досегашните основи не ще може на първо време да дава печалба за възнаграждение трудовете на сътрудниците си, което решително би убило неговото бъдеще, и

         2/Че разпространението на списанието постепенно се увеличава, та има сметка да се вложат в него повече пари за подобрението му, първото условие за което е възнаграждавани сътрудници - решихме по взаимно споразумение да оставим изданието на списанието всецяло на Ал.Паскалев, който пое задължението да плаща за в бъдеще на всички сътрудници за поместваните им трудове, независимо от това в какво състояние са сметките на списанието.

         С поздрав.

         За сътрудниците:Хараламби Христов

                                        Кирил Коларов

           Издател:          Александър Паскалев”

         Втората годишнина започва от 28 февруари и свършва до 30 декември 1911 година, а от 31 януари 1912 до декември 1913 година са отпечатани още два пъти по десет книжки. През 1914 година от януари до май излизат пет книжки, а от 27 септември 1914 до 26 юни 1915 година те са заменени с по-малки по обем седмични приложения под редакцията на Хараламби Христов.През юни 1915 година,след като са отпечатани 39 броя, е обявено, че поради „непреодолими пречки” списанието няма да излиза до края на годината. През петата си и последна годишнина  от 5 февруари 1919 до 5 януари 1920 година  „Съвременна мисъл” излиза по два пъти месечно.

Някои от книжките са двойни. В една от тях - 4/5 от април/май 1912 година Паскалев е съобщил, че „с тая книжка на списанието се свършва първото му полугодие. 6-та книжка ще излезе през август. От ІІ-то полугодие редактирането „Съвременна мисъл” предавам на комитет, изходящ из средата на Обединената социалистическа партия, тъй като за бъдеще поради претрупана издателска работа, ми е невъзможно да бъда уредник на списанието. Издателството на списанието си остава мое.Ал.Паскалев”.

Освен споменатият Хараламби Христов в комитета са още д-р Петър Джидров, Асен Цанков, Янко Сакъзов, Д.Т.Бурилков, Илия Янулов, Григор Чешмеджиев и др. известни социалдемократи, чиито имена невинаги са специално изписани.

Тук е мястото да се спомене и за писмото на Стоян Михайловски от 8 юни 1911 година, който също е държал името му да не се отбелязва на корицата.

„Уважаеми Господин Паскалев,

 Държа много щото никакви сбирки и списания да не отбелязват името ми в списъците на своите сътрудници.

Ще Ви обадя, когато се срещнеме негде - какво ме заставя да постъпвам така.

Моля Ви, прочее, да премахнете моето име от номенклатурата на вашите дописници или сътрудници - тъй както тая номенклатура фигурира върху кориците на „Съвременна мисъл”.

Моля Ви да направите това заличаване още от идущата книжка;в случай, че кориците Ви са напечатани вече - ще имате добрината да ги препечатате, без името ми; - и това, разбира се, ще стане на мои разноски. С приятелски поздрав - Стоян Михайловски”.

Подобно изискване може да изглежда и странно, но то е напълно в духа и характера на „българския Ювенал”, а освен това е и в унисон със статута му на един от привилегированите сътрудници. Той е един от първите, към които Паскалев писмено се е обърнал още в началото на 1910 година с молба да участват със свои работи в „Съвременна мисъл”:

„Уважаеми г-н Ст. Михайловски,

Ценейки твърде много Вашето сътрудничество в едно списание, осмелявам се, макар и да не ме познавате, да се обърна към Вас и да Ви поканя да сътрудничите в издаваната от мене „Съвременна мисъл”.

С надежда, че не ще откажете на поканата ми и очаквайки отговора Ви, оставам с дълбоко към Вас почитание: Ал. Паскалев

П.П.Ако е потребно да се срещнем лично с Вас, моля бъдете добри да означите и ми съобщите времето, а също и точния си адрес

На сътрудниците на списанието за труда им се плаща следуемия им се хонорар при излазянето на съответните книжки”.

Срещата очевидно се е състояла и Паскалев е получил съгласието на Михайловски. Малко след нея издателят му изпраща следната бележка:

„Уважаеми г. Михайловски,

Ако е възможно, моля, предайте днес ръкописа за ІV кн. на списанието на приносящия записката ми, а също и І кн. „Демократически преглед”, ако Ви е непотребна вече”.

Исканият ръкопис е изпратен, даден за набор и върнат на автора с нова бележка:

„Уважаеми г-н Михайловски,

Това е първата коректура - направо на страници, защото материала на списанието е вече набран и нареден на страници.

Аз коригирах, но коригирайте и Вие, а втората корекция - при ревизията, оставете, моля, аз да направя като бъдете уверени, че не ще пропусна никоя Ваша корекционна бележка. С уважение - Ал.Паскалев”.

 Става дума за откъс от „Людокос” на Стоян Михайловски, който се появява в 4 книжка през първата годишнина. Духът на сатирично отрицание към неуредиците в българския обществен живот е характерен за тези стихове, диалози, епиграми и басни, които писателят започва да публикува още от края на ХІХ век. В случая имаме един диалог между Деспот и Философ, посветен „На моите другари антимонархистите”, който свидетелствува, че и след като е получил персонална пенсия, Михайловски не е променил отношението си към монархията.

Веднага след публикацията на този диалог, на 13 април 1910 година, Паскалев му пише ново писмо:

„Уважаеми г-н Михайловски,

Моля, бъдете добри да ми определите кой от тия дни мога да дода у Вас, за да ми дадете някоя работа за идущата V книжка от списанието, която ще почне да се реди след Великден.

Кога дода ще Ви се издължа и за хонорара от ІV книжка. С уважение -Ал.Паскалев”.

Още в първата си годишнина редакцията на „Съвременна мисъл” провежда „Анкета по македонския и балканския въпроси” с известни писатели и общественици, които са поканени да отговорят на пет, свързани с темата въпроси. Анкетата е отпечатана в девета книжка и в нея участват двадесетина души, сред които професорите Любомир Милетич, Димитър Михалчев  и Георги Кацаров, д-р Васил Радославов, д-р Кръстьо Раковски, д-р Никола Генадиев, д-р Христо Татарчев, д-р Стоян Данев, д-р Петър Джидров, Григор Василев, Михаил Маджаров, Димитър Мишайков, Янко Сакъзов, Христо Матов, както и писателите Пенчо Славейков, Пейо Яврово, Петко Тодоров…

В личния архивен фонд на  Стоян Михайловски в НБКМ-БИА е запазено писмото, с което и той е бил поканен да се включи в анкетата. То е с дата 17 септември 1910 година:

„Уважаеми г-н Михайловски,

Пред вид безспорно голямата важност на македонския и балканския въпроси за нашия обществен живот, сп.”Съвременна мисъл” желае да изнесе, както пред своите, така и пред един по-широк круг четци, една анкета по тия въпроси, от която да се видят мненията у отделните политически течения и на боравещите с въпросите лица. Смеем да се обърнем и към Вас с надежда, че ще се отзовете на инициативата ни, като ни изпратите - по възможност не по-късно от 20 т.м. -Вашето мнение, повече ясно и категорично, отколкото подробно, по следните въпроси:

1.Как оценявате юлския преврат в Турция?,

2.Как цените младотурския режим?,

3.Где води според Вас младотурската политика?,

4.Какви задачи трябва да преследва България в близкото бъдеще спрямо Турция?

5.Какво е вероятното и какво желателното бъдеще на Балканите според Вас?”

С уважение:

За сп. “Съвременна мисъл”: Ал.Паскалев”.

По една или друга причина обаче, Михайловски не се отзовава. В книжка 10 обаче той публикува „Кои стават министри в България”- стихотворението в проза все в свойствения си критичен и сатиричен тон. От това време ще да е и писмото му до издателя, в което споделя:

„Уважаемий Господин Паскалев,

Имате право: у дома имало вече една книжка от последния номер на Съвременна мисъл. Връщам Ви книжката, която ми дадохте вчера.

Сприказахме се - не помня кога беше - за някои мои литературни трудове - неиздадени още.

Когато дойдете при мене, някоя вечер - на чай - ще поговорим отново за тия работи. Нали?

С поздрав - Стоян Михайловски

Post scriptum -Повторно Ви моля да кажете на Г.Ил.Янулова - когато се срещнете с него- че сега за сега не ще мога да се отзова бързо и прилежно на поканата да държа лекции: здравето ми е скверно, па страдам и от преумора”.

В първата книжка на втората годишнина излиза втори откъс от „Людокос” и още един текст на Михайловски с антимонархическа насоченост под заглавие „Въпросът на въпросите (Откръшлеци от моя паметопис)”. Сътрудничеството на този забележителен автор продължава и по-нататък, но личните му контакти с книгоиздателя изглежда са станали по редки, та на 15 юни 1912 година, той му изпраща следното напомнително писмо:

„Уважаемий Господин Паскалев,

Няколко мои книжовни произведения - публикувани във Вашето списание -(една студия в проза, разни стихотворения) - останаха досега нехонорирани.

Зная, че сте твърде редовен в хоноруването на сътрудниците си, та вярвам, че и с мене ще побързате да изравните сметките си.

За нищо на света не бих се решил - в друго време - да Ви пиша подобно писмо; ала в този период на годината имам винаги потреба от фондове - та счетох за уместно да ви побезпокоя немножко.

С приятелски поздрав - Стоян Михайловски

Post scriptum Може би ще имаме пак случай да работиме заедно;догдето има книгоиздатели - ще има и книжовници”…

Не закъснява и отговорът на Паскалев. Той е от 20 юни 1912 година:

„Многоуважавани Г. Михайловски,

Получих уместното Ви от 15 т.м. писмо. През юли ще прегледам и изпратя сметката и сумата. Извинете ме, моля, за закъснението. Тая година бях улисан в много работи, а сега до 15 юли има да преглеждам маса сметки и ги приключа - та ще мога да се издължа както Вам, така и на много други - се незначителни, та и закъснели.

С уважение и поздрав - Ал.Паскалев

П.П.Се масовата ми работа е причина, че късно отговарям и на писмото Ви. Извинете ме и за това”.

Това може би е и последното запазено свидетелство за участието на Стоян Михайловски в „Съвременна мисъл”.

На гърба на една от  книжките през първата годишнина като сътрудници са посочени още П.К.Яворов, Елин Пелин, Г.П.Стаматов, Ст.Минчев, П.Ю.Тодоров, Гр.Лютаков,  Ив.Т.Карановски, Ал.Божинов, д-р Кр.Раковски, Димитър Подвързачов, Т.Траянов, Кръстьо Пастухов, Янко Сакъзов, Кр.Станчев, К.Т.Бозвелиев, д-р П.Джидров, Илия Янулов, Ана Карима, Ив.Ст.Андрейчин, Кирил Г.Попов, Вл.Василев, Н.Хр.Габровски, Кирил Коларов, Гр.Василев, Д.П.Даскалов, д-р Асен Златаров, д-рХр.Ст.Негенцов, Асен Цанков, Н.Михайлов,  Г.П.Минчев, д-р В.Ив.Ненов, Боян Пенев, Иван Площаков, Хар.Христов, Ив.Коларов, Хр.Ганев, Кр.Конова, д-р П.Брънеков, Ст.Манов, П.Алеков и др. 

Като съдържание списанието е добре известно на литературната история. Най-пълно и детайлно то е описано от Пенка Ватова в „Периодика и литература”⁸⁰ и от Стефан Коларов в книгата му „Александър Паскалев и модерното българско книгоиздаване”⁸¹. Тук само ще си позволя да акцентирам върху най-важното от съдържанието и главно от литературната му част, която е изпълнена със знакови имена и заглавия.

По-важните рубрики в „Съвременна мисъл”, пак според цитираното обявление на сътрудниците за първата годишнина са:”Литература и критика”, „Изкуство”, „Театър”, „Философия”, „Биология”, „Психология”, „Педагогия”, „Социология”, „Политическа икономия”,  „Статистика”, „Общинска политика”, „Държавна политика”, „Социална политика”, „Аграрна политика”, „Финансова политика”, „Военна политика” „Медицина и социална хигиена”, „Учебно дело”, „Женско движение”, „Професионално и синдикално движение”, „Кооперативно движение”, „Социалистическо движение”, „Движение на държавните служащи”, „Преглед”, „Книжнина”, „Книгопис”… Някои от рубриките с годините престават, други се видоизменят…

Интересно е да се отбележи участието на Александър Паскалев в една от тях и като автор със статията „Изгледите на българското кооперативно движение”. В нея той изтъква ползата от съюзяването на кооперациите, разглежда видовете кооперации, условията за техния просперитет и опасностите, които се крият в тяхното разединяване. Той ратува за здрав съюз между селските и градските кооперации, за откриването на кооперативни магазини, за подпомагането на кооперативното производство. Освен, че описва състоянието на българското кооперативно движение към момента, авторът сочи и много примери от чужбина.

„Най-целесъобразното е - пише той по повод на кооперативните федерации  - да има федеративен магазин със своите работилници. За него членовете-кооперации внасят дялове и членски вноски, а те и клиентите- кооперации купуват на пазарни цени. В края на годината чистата печалба, след отделянето на резервен фонд, се разпределя съразмерно с консумацията като се прави малка или голяма разлика между членовете и клиентите”.

И по-нататък:

„Ако за дълго идеята за федериране на потребителните кооперации остане само една идея без никакво практическо значение в нашия живот, то вън от всяко съмнение е, че у нас за един много дълъг период ще бъдем свидетели на едно немощно, хилаво кооперативно движение; ще имаме потребителни кооперации само колкото да можем да говорим за тях, кооперации, които ще бъдат само товар за членовете си и ръководителите си…Напротив, реализирането на идеята за федериране кооперациите ще бъде едно необходимо условие за тяхното по-нататъшно нормално развитие”.

Освен това в „Съвременна мисъл”  Паскалев представя книгата на Пенчо Славейков „На острова на блажените” и съобщава, че Кирил Христов е преработил стихотворенията си, които предстои да излязат в нов том, заедно с „Боян магесникът”, че Елин Пелин подготвя нова книга, че Иван Кирилов е написал нова пиеса - „Към игото”. Наред с това той съобщава и любопитни случки от живота на Лев Толстой и на Леонид Андреев.

Освен дето кани лично някои от писателите за сътрудници на списанието, Паскалев използва и познанствата им, за да разширява колкото е възможно повече кръга на авторите. Такъв е например случаят с Димитър Подвързачов, който в специално писмо от 12 юни 1910 година кани Николай Лилиев, по това време в Париж, непременно да изпрати нещо.

„Някои хубави стихчета ми проводи за Паскалевата „Съвременна мисъл”. Прати ми, ако имаш, цял цикъл от 5-10 парченца, но такива, с които да дебютираш един вид напълно сериозно пред литературната публика. Списанието е широко разпространено и ти трябва да се покажеш вече именно в такова издание”…

Не след дълго Лилиев дебютира в списанието с цикъла „Многоцветник”, състоящ се от пет стихотворения - „Утринна”, „Духът на презрение”, „Мозайка”, „Пред първий акт на Лоенгрин” и „Томление”.

Преди това в „Съвременна мисъл” е дебютирал и Теодор Траянов с три стихотворения- „Далек гората чезне”, „Задрямват дълбоки усои” и „Като престъпник минах”. Но това си остава и единственото му участие в списанието. Той не е и сред преводачите във „Всемирна библиотека”, макар да се е готвел да предложи нещо, както се вижда от писмото му, написано във Виена на 6 април 1912 година:

„Г-н Паскалев,

Имам извънредна голяма нужда за пари. Приготовлявам превода на „Четвъртата заповед” от Л.Анценгрубер и една антология разкази на немски поети, които ще предам след един месец на Вашето издателство, но за което Ви моля сега да ме улесните и изпратите телеграфически 250 лева.

Имам освен това един малък том преводи на Хофмановите разкази, но сам съм недоволен;една основна стилизация е нужна.

Вярвам ще ми услужите сега, особно на мене, единствен от писателите ни, комуто не сте услужвали парично още в голям мащаб. Благодаря Ви предварително!

С поздрав - Теодор Траянов

Р.S.Едно тазгодишно течение на „Съвременна мисъл” би ме зарадвало, особено на чужбина”.

От 15 ноември 1910 година пък е писмото на Антон Страшимиров до Александър Паскалев, в което писателят благодари за получената покана за сътрудничество  и продължава:

„…През идната година бих превел нещо. Сега съм намислил да издам сборник социални етюди (разкази) с надслов „Там долу”. Ще излезе около 14 коли френски формат, цицер и ще съдържа отдавна печатани работи, достойни за провинциалния интелигент, четени по утра, вечеринки. Аз си оставам идейник. Ако бихте искали да издадете тоя ми сборник, съобщете какво можете плати. С поздрав-А.Страшимиров”.

Познанството между баща ми и Страшимиров - разказва Христо Паскалев - започнало по времето, когато писателят искал да разпространява списанието си „Единство” чрез Сдружението на вестникарските настоятели, но без особен успех. По-късно, след края на Първата световна война, Паскалев сключил договор с Антон Страшимиров за издаване на съчиненията му, но след излизането на първия том отношенията им се влошили и идеята пропаднала.

Би могло тук да се добави още, че от самото начало на „Съвременна мисъл”, в списанието се печатат множество рекламни съобщения и положителни отзиви за Яворов като драматург и за пиесите му, а един от техните отявлени критици и отрицатели по това време е Страшимиров. Това няма как да не е оказало своето влияние върху емоционалната природа на писателя, който вероятно се настройва негативно и към самия издател. Така или иначе неговото име не се появява на страниците на „Съвременна мисъл” като автор. Нещо повече - в списанието е отпечатана обширна информация за неуспеха и лошото посрещане на играната в Загреб Страшимирова драма „Свекърва”, както и унищожителната критика „Един нов документ за драматургическото труженичество на г.А.Страшимиров”, които допълнително наливат „масло в огъня”. В „Съвременна мисъл” със свои разкази сътрудничи обаче братът на Антон Страшимиров - Тодор.

         За сметка на Страшимиров, един друг от значимите ни белетристи по онова време - Г.П.Стаматов - е сред редовните и постоянни сътрудници. По това време той изживява тежка морална и финансова криза в Кюстендил и хонорарите от публикациите му в списанието са „глътка въздух” в трудните дни на битова нищета и душевни терзания. Неговото участие в „Съвременна мисъл” започва още от самото начало на списанието и е резултат от посредничеството на Иван Карановски, който е говорил с него и пише на Паскалев, че е съгласен да сътрудничи. Книгоиздателят благодари с писмо от 24 януари 1910 година:

         „Драги Тодоров,

         Ей-сега получих писмото ти от 20 т.м.Благодаря ти за Стаматова.Аз му пиша сега, ако може още сега да ми съобщи заглавието на разказа си, за да го обявя на кориците на ІІ книжка, които във вторник-сряда се печатат.Пиша му, че до 10 февруари трябва да ми изпрати за ІІІ книжка и че веднага ще му изпратя следуемото се.Срещни се с него и го увери в последното, моля.

         С поздрав:Ал.Паскалев”

         На 29 януари следва ново писмо:

         „Драги Тодоров,

         В отговор на писмото ти от 28 т.м. ти съобщавам. Изпратените от теб „Същност на поезията”, както и отзивите за Домусчиева (2) получих. Получих своевременно от г. Стаматова телеграмата му, с която съобщаваше, че ще прати разказ „Киранов”.Днес получих разказа му заедно с още три негови работи. Получих и писмото му.Ще му отговоря утре у други ден и ще му пратя следуемия се хонорар.

         Здравей: Ал.Паскалев”.

В „Съвременна мисъл” Стаматов е публикувал сатиричната поема „Провинциални сенки”, разказите „Киранов”, „Семейство Лиянови”, „Брилянти”, „Вила край морето”, „Ерма”, „Задгробници”, „Странички от дневник”, „Пред своя гроб” и драматическия фарс „Лигурийци”, който едновременно с това е издаден и като отделна книга от Александър Паскалев.

Във всяка от тези работи личат както неподражаемия критическо-сатиричен почерк на белетриста, така и характерното му умение да се самоидентифицира във всеки от своите герои. Особено внимание заслужава „Задгробници”, където е разкрита участта на българската интелигенция, както и „Странички от дневник” с антимилитаристическата си насоченост.

„Живейте!? Пейте химни на войната! Служете в едно и също време молебени и панахиди. Носете траури и кръстове за храброст. Засявайте полета, оросени и наторени с човешка кръв и трупове…Тъпчете земята, дето са погребани толкова стремежи и надежди…

Живейте!

Аз не мога.

…Намразих жената, която в друго време от безпределна любов или безкраен егоизъм, не ни пуща за миг от себе си - сега без ропот ни изпраща с букети на явна смърт.

…Не вярвам в изкуството. То загуби магическата си сила, щом не завладява, а млъква пред най-грубите инстинкти.

Страх ме е от себе си.

Целият живот се мислех за човек, а се оказах обикновено животно, което с ум създава красиви лъжи, че не е такова”…

Може би именно в дните, когато самотен и изоставен, писателят е изживявал своята дълбока нравствена и социална трагедия са написани и няколкото му писъмца без дати до издателя на „Съвременна мисъл”, в които гордият дух отчаяно напомня за бедността и житейската си неприспособимост.

„Уважаеми г-н Паскалев,

Получих писмото Ви, парите и книжките. Вие ми пишете, че хонорара за отделното издание на Лигурийците - 50 лв. - ще ми пратите после, а ръкописа „Лилкови”⁸² ще се печата в 9 или 10 книжка. Всичко това е прекрасно и аз бих чакал, ако към края на този месец да нямах належаща нужда от пари.

Аз дори смятах тогава да Ви пиша и разчитах да ми пратите моя дял от отделното издание на Лигурийците и хонорара от „Лилкови”- нещо, което в общем прави стотина лева. Пиша Ви не в сила на задължение между нас, а просто, защото към края на този месец годеницата ми заминава за Швейцария и обезателно ми трябват 100 лева.

Вярвам, разбирате какво значение има да ми изпратите тези пари към края на този месец, а не след месец или два. Вярвам, че като постоянен сътрудник на списанието Ви, аз никога не ще остана Ваш длъжник и зарад туй разчитам да изпълните молбата ми като пратите най-късно до края на този месец 100 лв.

Относително Лигурийците както в списанието, така и в отделната книжка - в общем при нашите печатници - е задоволително, няма много грешки.

Но в всеки случай(ако ще има такова) при второ издание, съобщете ми, за да прегледам още веднъж пиесата.

С поздрав - Г.Стаматов

П.С.Моля, кажете ми де е Яворов? Писах му две писма да ми върне една пиеса, която бях му дал - той нищо не ми отговори.Кажете му да ми я прати, защото ми трябва”.

А след това:

„Уважаеми г-н Паскалев,

Получих книжката, а така също и  „На острова на блажените”.Бъдете тъй добри да ми пратите хонорара за „Лилкови”.Понеже нямате вече мои разкази у Вас, пращам Ви едно разказче.

Щом няма да ми изпратите коректурите, нека бъдат там по-внимателни.

С поздрав - Г.Стаматов

П.С. Пратихне ли книжката на г-жица Александрова в Женева?”.

И пак:

„Драги Паскалев,

Останах съвсем без пари, а пенсията закъсня с месеци. Ще я получа към края на декември.

Моля, прати по приносящия хонорара за „Стълпотворение”.

С поздрав - Г.Стаматов”.

Освен от Стаматов, антивоенната тема в белетристиката ни по онова време е представена в „Съвременна мисъл” и от Георги Райчев с единствения му публикуван тук разказ „Картал тепе”, и от Людмил Стоянов с разказите  „Отмъщението на Рафаил Давидов”, „Чайлд Харолд.Изповед в окопа” и „Смъртта”. Те са отпечатани в последните книжки, а в началото  Стоянов е публикувал свои символистични стихотворения и разказчето „Сън на любовта”. На 29 февруари 1911 година той е в Белград и очевидно има нужда от пари, та бърза да си получи хонорара за тях като пише:

„Любезни Паскалев!

Чаках с едно нетърпение, мъчително до болка;не напразно е казано: „за отсъствующия никой не се грижи”. Но това е ужасно. Ако аз остана длъжен в нещо, ще се отплатя по начин най-достоен. И услугата, която ще ми направиш, ще бъде тъй голяма, щото всички други чувства бледнеят. Изключителни са обстоятелствата - ето що! Да можеше да побързаш!”.

Кореспонденцията - все на същата „финансова тема” продължава и по-късно във връзка с преводите на Людмил Стоянов за „Всемирна библиотека”, а и десетилетия след нея, когато семейството на този писател е временно интернирано в Пазарджик, за което вече стана дума.

Важно е да се отбележи и участието на Константин Константинов в „Съвременна мисъл”. Тук той публикува интересни спомени за предвоенна София.Сравнявайки я със съвременното състояние на града, бъдещият блестящ стилист прави изводи за негативните промени в психиката и морала на неговите жители, но все още дълбоко в себе си остава оптимист за бъдещето на столицата. Може би тези му есеистични размисли са един вид прелюдия към по-късната му мемоарна книга „Път през годините”, която ги съдържа и дообогатява.

В белетристичния раздел на „Съвременна мисъл” са представени още  Иван Ст.Андрейчин, Цанко Церковски, Михаил Кремен, Николай Райнов, Ненчо Илиев-Сириус, Григор Чешмеджиев, Стоян Загорчинов и др.

Специално следва да се изтъкне участието и на Елин Пелин и Йордан Йовков с  разказите „Есен”, „Самодива”, „Мечтатели” и „Гост” и  съответно „Надежди”, „Един спомен”, „Пирин” и „Балкан”. Любопитно е да се отбележи още, че с името на Йовков е свързан дебютът на Елисавета Багряна като поетеса именно в списание „Съвременна мисъл”. Той лично отнася стихотворенията й в редакцията и две от тях, подписани с името Л.Белчева,  се появяват в „Седмичното приложение” през 1915 година-„Вечерна песен”(бр.33) и „Защо”(бр.36). Тогава бъдещата известна българска поетеса е само на 22 години и все още й липсва необходимото творческо самочувствие. Следващата й публикация е след още пет години във „Вестник на жената”.

Освен стиховете на Багряна в Паскалевото списание се появяват и стихотворения  от други три известни български поетеси - Екатерина Ненчева, Ружа Тенева-Северина  и Дора Габе.

Въобще поезията в „Съвременна мисъл” е сравнително широко представена. Заедно с вече споменатите Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Теодор Траянов, с Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Иван Вазов и Кирил Христов, за които специално ще  стане дума в съответните раздели по-нататък, тук свои работи е печатал и Димчо Дебелянов - сонета „Грижа”, стихотворния цикъл „Под тъмни небеса” и стихотворението в проза “L’irreparable”.

На 27 май 1910 година той пише на Николай Лилиев по този повод:

„…В „Съвременна мисъл” се промъкнахме и ние. Печатахме един сонетец „Грижата”, който за някои бил хубав(казаха ми 4-5 души), но за самия мене е твърде далеч от „хубав”. Както и да е”…

Преди това пък му е съобщил, че „излезе първа книжка от „Съвременна мисъл” със стихотворението „Сафо” от Яворов и „Самодива” - разказ от Елин Пелин”…

Освен като есеист Константин Константинов се изявява и като поет  на страниците на списанието. Същото се отнася и за Михаил Кремен. Неговите стихотворения в проза са обединени под общото заглавие „Прозрения”. Със стихотворение в проза дебютират още Сирак Скитник и Гьончо Белев. Друг по-известен от „младите” по онова време е  Димитър Бояджиев. Само няколко месеца преди смъртта си той печата стихотворенията „Елегия”, „Нощен блян”, “Tempi passati”, „Сподавен вик” и „Вечерен трепет”, което според П.Ватова било „последното стихотворение на Д.Бояджиев”.

Струва си да бъде отбелязано и сътрудничеството на Ник.Вас.Ракитин, Минко Неволин, Цанко Церковски, Христо Цанков - Дерижан, Григор Лютаков, както и на споменатия в началото Иван Карановски. По това време Паскалев кумува на сватбата на последния, който е с три години по-малък от него и двамата поддържат дългогодишна дружба, най-вече с писма, голяма част от които са предадени в Централния държавен исторически архив в София. Карановски бил учител в Русе, Ямбол и Кюстендил, социалист по убеждения и двамата се запознали още в началото на века като делегати на конгреса на Българския учителски съюз. Освен един от постоянните автори в „Съвременна мисъл”, Карановски е и разпространител на списанието, на изданията на Ал.Паскалев и на други книги, които получава чрез него. Все във връзка с това на 14 януари 1910 година Паскалев му пише:

„Драги Тодоров,

Получих двете ти писма, а също и изпратения ръкопис - за легендите. Зимах бележка от писмата ти. Наскоро ще мога да ти пратя Домусчиевите стихотворения в проза, Р.Стояновите разкази, А.Страшимировите пиеси и сбирката на Н.Вас.Ракитин.

Списанието има изглед на отлично разпространение. Досега бях занят с търсене по-точна и по-чиста печатница.

Здравей!”.

А ето и още едно подобно писъмце година по-късно: „Драги Тодоров,

Получих ти последното писмо. Зимах си бележка за непоместването „На Алпите”. Получавам много твои писма, но бях занят така много, бях болен, стачката тая година ни бе ударила така зле, че на 1/10 част от писмата не отговарях. Тия дни ще се редактират новите томове из родната литература. Ще получиш и ти излезлите. А що стана „Изповедта”. Аз я тъкмях за до десетата, но не ми остана време да ти пиша по-рано, та ще остане да я печатам кога я получа…

Поздрави на кумицата!”.

Датата е 23 август 1911 година.

Особено задълбочено и обхватно в „Съвременна мисъл” присъства литературната критика. Страниците на списанието са изпъстрени с  информации и отзиви за новоизлезли книги, както и с по-задълбочени  рецензии и статии, със „силуети”, очерци и портрети, биографични и библиографски сведения за наши и чужди писатели. За да се прецени културно-историческата им стойност, достатъчно е да се споменат само част от имената на авторите - д-рКръстьо Кръстев, Боян Пенев, Иван Радославов, Михаил Арнаудов, Д.Б.Митов…

Със свой самобитен критически стил, особено в оперативната критика, се изявява и редакторът Хараламби Христов(псевд.Георги Аркатов), който струва ми се, съвсем незаслужено днес е останал в забвение като литераутрен критик. А това се отнася и за Божан Ангелов, Никола Атанасов,  Йордан Маринополски…

В списанието са подложени на анализ състоянието на българската и чуждестранната литература с акценти върху творчеството на Яворов , Вазов и Пенчо Славейков, на Толстой, Достоевски, Пушкин, Куприн, Кнут Хамсун, Оскар Уайлд, Ги дьо Мопасан, М.Метерлинк, Ст.Пшибишевски, Бьорнстерне Бьорнсон, както и отношението на писателите към държавата, условията, при които те живеят и работят,  …

Струва си да се споменат и заглавията на рецензираните новоизлезли книги - български или в превод. Тава са драмите на Яворов „В полите на Витоша” и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, „На острова на блажените” и „Кървава песен” на Пенчо Славейков, „Разкази” на Елин Пелин, „Депутатът Стоянов” и „Хай лайф” на Димитър Шишманов, „С перо и меч” на Стамен Панчев, „Разкази” на Добри Немиров, „Схлупени стрехи” на Михаил Кремен, „Мъжемразки” на Ст.Л.Костов, „Старият воин” на Кирил Христов, „Под цъфналите вишни” и „Размирни години” на Ник.Вас.Ракитин, „Лунна нощ” на Евгения Марс, „Без шум листата капят” на Мара Белчева, „Цветя за него” на Асен Златаров, „Изповеди” на Сирак Скитник, „Мъничък свят” на Георги Райчев, „Змейова сватба” на Петко Тодоров, „Русалка” на Андрей Протич , “De profundis” на Ст.Пшибишевски, „Философия на изкуството” на Иполит Тен, „Мраморната воденица” на Херман Хесе, „Мистерии” на Кнут Хамсун, „Санин” на Н.Арцибашев…

В списанието плахо присъстват и литературноисторически статии от Григор Василев за братя Миладинови, от Константин Константинов за Христо Ботев - „Забравеният безсмъртник”, от Никола Атанасов за Алеко Константинов - „Щастливецът”, от Екатерина Каравелова за Пенчо Славейков, от Боян Пенев за д-р.Кръстев…

Освен своето научно и художествено значение, списанието има важна роля и за широкото популяризиране на българската, руската и западноевропейската литература чрез публикуваните в него преводни стихотворения, разкази, статии, спомени и пр. Техните преводачи често остават необявени или скрити зад неразгаданите си псевдоними, но имаме всички основания да смятаме, че поне част от тях са и сред по-горе изредените известни имена.

А ето авторите и заглавията на по-важните преводи в „Съвременна мисъл”. Френската литература например е представена със стихотворения от Анри Рение, от Сюли Прюдом, Шарл Бодлер, с разказите на Анатол Франс „Свети Сатир” и „Невинната къща” и със спомените за „Интимния живот на Гюи дьо Мопасан”, немската със стихове на Николай Ленау, Георг Хауптман, Хайнрих Хайне, Петер Алтенберг,”Мнаис” на Херман Ман,  руската с Николай Некрасов, Константин Балмонт, Валери Брюсов, Зинаида Гипиус, „Записките на един луд”, „Хаджи Мурат” и „Ягоди” на Лев Толстой, „Кралският парк” на Александър Куприн, „Вир” на Максим Горки…

Специално трябва да се отбележат и произведенията на  Рабиндранат Тагор, както и  преводите на Георги Михайлов от „прокълнатите” поети. Достатъчно добре „Съвременна мисъл” представя и театралния живот в София. Особено през първите си довоенни години списанието печата драматургични творби, обзорни статии за театъра, рецензии за отделни постановки.

Водещ театрален коментатор през първата годишнина е артистът от Народния театър и близък приятел на Паскалев Атанас Кирчев. Още в първата книжка той публикува „Перипетии в сценичното изкуство”, а след това „Криза в драматическите театри” и „Нов театър”, в които разглежда в исторически план  нашето и европейското сценично изкуство, неговите принципи и школи, навлиза в същността и моделите на сценичното поведение и пледира против сляпото подражателство, за национален облик на съвременния български театър. Изкуството, според него, е призвано да възпитава и образова, а не само да развлича.

„Не пишете пиесите си a la Метерлинк, Ибсен, Леонид Андреев” -  обръща се той към българските автори и призовава - „Нека нашата сцена стане тълкувател и на идеи, и на настроения”. Но това според него се постига с истинско творчество и богата ерудиция, а не с подражателство и безпринципност. Зрителят, казва Атанас Кирчев, не трябва да отива в театъра само, за да прекара свободното си време или да си почине като след вкусна храна, а за да мисли, да анализира и тълкува всяка драматургична ситуация или идея.

Интересна и в този дух е полемиката между Янко Сакъзов и Петко Тодоров-автори на статиите „Нашият театър и нашата драма(бележки на един публицист)” и  „Около въпроса за нашата драма”. По повод Вазовата драматургия  първият поддържа тезата, че „без каква да е връзка с настоящето няма творение”, а според втория широката популярност на един автор, добрият прием, който публиката оказва на пиесите му, не е в пряка зависимост с художествените достойнства на неговото творчество.

Статии върху историята и съвременното състояние на нашия театър са писали още Страшимир Кринчев и Константин Константинов, режисьорът Хрисан Цанков, д-рМихаил Арнаудов, д-р Михаил Тихов, д-рНикола Сакаров, както и актрисата Адриана Будевска. Андрей Протич прави портрети на артистите Васил Кирков, Атанас Кирчев, Иван Попов и Христо Ганчев. Обособена е и специалната рубрика „Театър”, където редовно се рецензират отделни постановки. Автори тук са редакторът Хараламби Христов - „Когато гръм удари” на Яворов, „Мъжемразка” на Ст. Л. Костов, „Дамата с камелиите” на Ал. Дюма, „Хамлет” на Шекспир и   Наум Томалевски - „Нора” на Ибсен, „Вишнева градина” на Чехов, „Живият труп” на Толстой, „Над зида” на Ана Карима, „Сафо” на Грилпарцер, „Юда” на К. Мутафов… Томалевски рецензира и оперните спектакли „Аида”, „Травиата”, „Кавалерия Рустикана”, „Продадена невеста”, а Генчо Негенцов(Ран Босилек) пише статията „Вещателят, що отново се ражда.Вагнеровият „Парсифал” на брюкселска сцена”.

Списанието дава отзиви за художествените изложби на Константин Щъркелов, Стоян Райнов, Никола Танев, Борис Денев, Елисавета Консулова- Вазова, Петър Морозов, Димитър Гюдженов и Александър Божинов. Последният сам пише статии върху изкуството и рецензира представянето на свои колеги. Други автори по темата са Стефан Б.Митов, Андрей Протич, Хараламби Христов, Д.П.Даскалов…

Любопитни и с познавателен характер  са двете статии на д-р Димитър Гаврийски за историята и устройството на Народната библиотека в София.

Интересна е и научно-популярната статия  на д-р Асен Златаров, озаглавена „Морал и наука” и представляваща полемичен коментар на възгледите на френския професор Ж.Грасе от статията му „Научният и евангелският морал пред социологията”. Тя започва с мото от Сюли Прудом - „Щастието се дължи на усилието” и от М.Гюйо - „Аз не принадлежа, защото всяко същество е нищо без всички, нищо чрез само себе си; но цялата природа звучи във всяко същество и върху нейните широки гърди ние всички сме съединени, равни и солидарни”.

Човек на новото време и социалист с европейски облик, Златаров не приема схоластиката и религиозния догматизъм и вдъхновено се противопоставя на „всеки фанатизъм, теснящина и сектанство”, които в много случаи ограничават полета на духа и свободата на мисълта и творчеството.

Освен „Морал и наука”, бъдещият професор публикува и статиите „Физиологията и нейният метод” и „Исторически материализъм и емпириокритицизъм”, както и „Терорът в Русия”.

Като „обществено-културно” списание „Съвременна мисъл” дава трибуна  на множество статии за политика, икономика и социология. Още първата книжка започва с рубриката „Държавна политика” и статията на Янко Сакъзов „Предстоящите фази на развитието”. В тази рубрика след това публикуват д-р Петър Джидров, д-р Кръстьо Раковски, Кръстьо Пастухов, Кирил Коларов. Статии на социално-икономически пишат Григор Чешмеджиев, Иван Пастухов, д-р Никола Сакаров, Асен Цанков, Никола Смилов, Никола Габровски, Илия Янулов, Григор Василев.

Последният е един от близките приятели на Александър Паскалев. Роден е на 24 юни 1883 година в село Радово, Трънско. Учи в родното си село и в Първа мъжка гимназия в София. Още като ученик участва активно в дейността на БРСДП и става неин член. През 1900 година е учител в село Драганово, Горнооряховско, а на следващата година е приет за студент по право в Софийския университет. Избран е в ръководството на Софийската студентска социалдемократичка група.След разцеплението на партията на Русенския конгрес през 1903 година, заедно с Александър Цанков и Асен Цанков, също студенти по това време, остава на страната на Янко Сакъзов. На негова страна е и младият Александър Паскалев. Василев е един от основателите на Свободния синдикален съюз през 1904 година. През 1905 година е изключен от Университета и довършва образованието си в Женева. По-късно е известен столичен адвокат, министър, народен представител и виден публицист, общественик и държавник. Двамата с Александър Паскалев вероятно се познават още от началото на века, но първият познат ми документ за дружбата помежду им е една снимка на Григор Василев подарена на 8 януари 1908 година с посвещението: „На хасковеца, който от Давида иска да достигне Зингера”. Василев е и сред авторите в „Кооперативен сборник”.     Естествено е при това той да е един от първите постоянни сътрудници на „Съвременна мисъл”, макар по това време да е в Мюнхен. Какви са били отношенията му с издателя може да се съди от следното писмо на Александър Паскалев, писано на  22 ноември 1909 година:

„Пленителний мошенико над мошениците,

И Коларов ти писал, и Ламбо ти писал, но считам, че не ще бъде излишно и аз да ти пиша. За твоето обещание да бъдеш сътрудник в „Съвременна мисъл” зная. Четох и за твоите претенции в известно отношение - претенции, диктувани, във всеки случай не от алчност за пари.

Аз очаквах тия дни да получа от теб статията за първата книжка, но това още не е станало. Прочее, побързай и гледай тя на всяка цена да се получи тук преди края на месеца. Шейлок ти е, струва ми се, писал, че се нещо ще ти се изпраща при изпращането от теб на статии. След получаването на статията ти още за първата книжка - през декември ще ти пратя нещо - какво ще бъде то - ще зависи от успеха на списанието. Във всеки случай аз очаквам и съм сигурен, че то ще намери възможно най-широко разпространение при нашите условия. А щом е така сътрудниците могат да бъдат спокойни. Разбира се, за да се оправдаят очакванията ми, необходимо е щото мошеникът над мошениците да се появява редовно в първите книжки. Това считам за много важно, макар и да е излишно да го казвам. С поздрав - Ал.Паскалев”

Григор Василев почти веднага изпраща статията си „Споразумения и недоразумения на Балканите”, а Паскалев бърза да му благодари:

„Драги Василев,

Днес имах рядкото щастие да получа твоята статия „Споразумения и недоразумения на Балканите” за І книжка на „Съвременна мисъл”, статия дошла твърде навреме во всяко отношение.

Благодаря.

Като реален израз в понеделник ти изпращам срещу сметката на хонорара, макар твърде скромната сума 20(двадесет) лева.

Всичко досега говори, че списанието ще бъде добре разпространено, от което следва, че ще мога да се отплатя на милите сътрудници както трябва. Здравей:твой А.Паскалев”.

Следващото писмо на Паскалев е от декември 1910 година и в него пак става дума за нова статия, наред с другите новини от партията и общите познати:

„Драги Григоре,

Първата книжка на „Съвременна мисъл” тия дни се изпича. Повече съм от уверен, че не ще бъда излъган в очакванията си - да получа статия и за ІІ книжка - февруарската, която статия трябва да получа тук не по-късно от 10 януари. Гроздан ме пита за дисертацията на д-р Кулев - нямам я. Тук има 4 големи събития в партията:Любо като инспектирал хизбата на книжарницата, паднал и си счупи пръста. Шейлок замина за Карнобат. Либералите имаха конференция.Харлаковистите не слушали твърде Харлакова. Искат във всеки момент да имат на разположение 1 страница, което са наклонни да не им отрекат. На „Камбана” обявиха стачка. Типографското работническо дружество позовава всички работници да бойкотират… Местният комитет вече предложил или е вече изключил Кр. Станчев из организацията. Твой Ал. Паскалев”.

На 6 януари 1910 година следва ново писмо, от което се вижда колко цени издателят сътрудничеството на своя приятел и с какво нетърпение очаква статиите му:

„Драги Григоре,

Писах ти преди няколко дни, но като взимах, че е възможно да си се преместил - зер това е най-обикновеното у тебе - и узнах, че предположението ми е верно, счетох за неизлишно да повторя поканата си за даване статия за втора книжка на списанието- за който отдел си избереш, разбира се. Писах ти , че статията трябва да я имам до 15 т. м. най-късно.

Говорил ли си с Михалчева за негово участие в „Съвременна мисъл”. Всички наши хора желаят това.Ще направим още един опит да склоним старотурчина.Съобщи ми адреса на Михалчева, за да му изпратя гратис книжките на списанието.

Хиляди приветствия

От София, от апашите, от мене.

С нетърпение чакам получаването на статията ти и не допущам, че ще забравиш: тогаз устройвам скандал - спирам печатането на книжката и ти бия телеграма подир телеграма. Ти остроумно би допълнил „и ще ги мина телеграмите на сметка на хонорара”.

Твой Ал. Паскалев

Шейлок не ти пише, кажи ми - ще го подсещам.- Магаросва се, тоя заместник на Шейлока да го не вярваш, че ще подканва. И ако остане на него!…

Днес се експедира І кн. от „С.М.”

От началото на 1910 година са запазени още две писма на Александър Паскалев до Григор Василев. Първото е от 6 февруари:

„Драги Григоре,

Ламбовата статия не се касае до Турция, както си допуснал.Тя е за работническото движение в България. Получих сега твоето писмо тъкмо, когато трима ти пратихме едно и когато аз сам щях да ти пиша за статия в списанието. Прочее, прати по-скоро „Г-н Д-р Данев за българо-турските отношения”. Ако я мога получи до 12-13 т.м., ще може да се помести в ІІІ книжка.- Ще се потрудя да намеря и веднага ти пратя Кулевия труд и исканите календари. Здравей - твой Ал. Паскалев”.

А второто от 4 март:

„Драги Григоре,

Мисля, че и без да ти казвам ти ще побързаш да напишеш и към 10-12 т.м. изпратиш статия относно разходките до Санкт Петербург и Цариград и международната политика около тия разходки. По тоя въпрос други не ще пише. Питам Кр.Пастухова, но предполагам, че и той не ще. Разбира се, ако ти смяташ, че има по-важен някой въпрос, върху който би могъл да пишеш, нямам нищо против. Задържах ти сметката за 120 лева(за 15 абонамента цяла година по 10 лева = 150 - 20% - 30 лева).

Случайно стана: заговорих Михалчеву, че ще ти пиша. Помоли ме да добавя, че паричния въпрос щял да се разреши утре-другиден. Узнах, че сумата не била голяма - 20 марки, те правели 25 лева, та му казах, че аз ще ти ги изпратя днес, което и направих, с пощенски запис ти изпратих 25 лева - със задължение, че той в края на месеца ще ми си ги повърне.

Здравей - твой Ал. Паскалев”.

Очевидно Паскалев е толкова запален с издаването на „Съвременна мисъл” и получаване на желаното сътрудничество, та не се колебае да рискува и парите си. Василев без съмнение е оценил това и във втора и трета книжка се появяват изпратените от него статии - съответно „Какво става в Турция? И „Д-р Ст. Данев за турско-българските отношения”. Заедно с това на 9 март 1910 година той изпраща картичка „На неуморимия оптимист на хубавата литература и на непоправимия приятел на нещастните литератори и публицисти Александър Паскалев”.

По-нататък Григор Василев участва и Анкетата по македонския въпрос, за което вече стана дума, сътрудничи с политически статии и в следващите годишнини на „Съвременна мисъл”. Впрочем, редакцията често организира анкети по политически въпроси и провокира полемики, в които наред с видните ни политици участват и културни дейци. Д-р Кр.Кръстев например тревожно отбелязва през 1915 година, че „ако бъдем неспособни и в този последен час да се отърсим от нашата престъпна индиферентност спрямо съдбините на нашето отечество, ако бъдем неспособни да пожертваме пред неговия олтар лични и партийни вражди и интереси”,  съвсем скоро ще бъдем принудени да изживеем неговия крах и национална разруха. Петко Тодоров пък поставя въпроса „Възможна ли е една революция в Германия” и мотивира отрицателния отговор на този въпрос.

Целта на редакцията с всичко това е да държа своите читатели в руслото на текущите обществено-политически събития, да обяснява европейската и в частност Балканската политика, да откроява ролята на България в нея, да поставя и отстоява националните интереси.

В крайна сметка би могло да се заключи, че в основаното от Александър Паскалев списание „Съвременна мисъл” българският читател по онова време е можел да открие всичко интересно и значимо от съвременния му културен и политически живот не само у нас, но и по света. Изданието без съмнение влияе върху изграждането и формирането на правилна гражданска и естетическа позиция у тогавашната българска интелигенция, налага собствен стил и модел на издателска политика.

И понеже в самото начало посочих имената на двама уважавани автори, които са посветили немалко усилия за изследването и описването на „Съвременна мисъл”, да се обърнем вместо заключение отново към писаното от тях.

Ето как Пенка Ватова е обобщила своята окончателна оценка за „Съвременна мисъл”:

 „Времето на войните Г.Бакалов определя като „позорно мъртва ивица в нашата литература”. По този начин критикът неволно заличава от литературата ни не само множество произведения, но и множество имена на творци, работили в периода 1912-1918 г. - Й.Йовков, Г.Райчев, Н.Лилиев, Д.Дебелянов, Л.Стоянов, С.Панчев,М.Кремен, Вл.Мусаков, Н.В.Ракитин, а и по-старите С.Михайловски, Г.П.Стаматов. Дори и тези, които написват най-много военно-патриотични творби - Ив.Вазов, К.Христов и други по-незначителни поети, - в повечето свои стихове не представят войната „като един вечен празник на българина”.

„Съвременна мисъл”, което излиза, макар и с прекъсване, през второто десетилетие на века, е красноречиво опровержение, без да бъде единствено на подобни оценки. От страниците на неговите пет годишнини читателят може да добие известна представа в какво състояние войните сварват българската литература, как се развива тя между 1912 и 1918 г., с какви мисли, надежди и творби писателите посрещат мира. Възможност за такава картина на литературния живот, каквато представя списанието, дава неговият еклектизъм в областта на литературата. Не за първи път едно широкосоциалистическо издание предоставя своите страници на творци и критици с различни естетически позиции. Така споровете на времете могат до голяма степен да се проследят само в едно списание. Обликът на „Съвременна мисъл” не е безспорно показателен за състоянието на българската литература по време на войните, но от него могат да се правят изводи с твърде голяма истинност в няколко посоки.

Ясно е, че индивидуализмът в българската литература след спирането на сп.”Мисъл”, а по-късно и със смъртта на П. Яворов, П.П.Славейков и П.Тодоров е изживял времето си. От друга страна в редовете на символистите по време на войните настъпва идейно-естетическа криза. Тя довежда до прелом в тяхното творчество. От публикуваните в „Съвременна мисъл” творби на поети символисти е видно, че това е бавен и мъчителен за тях процес, преминаващ през съмнения, колебания, творчески лутания и неуспехи. Реалистическият метод встъпва в своята зрелост. Засилва се критико-изобличителната струя в него, появява се психологическият реализъм. Началото му в тези години поставят Йордан Йовков и Георги Райчев. Реалистичното изкуство намира своите привърженици и защитници в лицето на литературните критици, талантливи или нетолкова талантливи сътрудници на списанието. Преходен за литературното ни развитие, периодът 1912-1918 година поставя основите на новаторското изкуство на 20-те години.

Значението на изданието се определя  още от състава на неговите сътрудници и мястото, което то заема в творческите им съдби. Тук завършват поетическия си творчески път П.Яворов и Д.Бояджиев. Тук за първи път се представят на читателската аудитория Лиза Белчева (бъдещата Е. Багряна) и младият критик Д. Б. Митов. В „Съвременна мисъл” имат сериозно отношение към преводаческата работа. Тук се печатат високохудожествени образци на руската, западноевропейската и други литератури. Изданието предлага богат материал за изследване на литературните жанрове, за проследяване на творческия път на редица български поети, писатели, критици и преводачи.

Освен това списанието оформя до голяма степен представата на днешния читател за състоянието и тенденциите в развитието на другите изкуства- театър, живопис, музика, т.е. за цялостния културен живот в България от онова време.

„Съвременна мисъл” не само е играло важна роля в литературния развой и творческите биографии на редица творци през второто десетилетие на века, но е и ценно свидетелство за състоянието на българската литература и култура и за процесите в нея през периода”.

Стефан Коларов пък пише:

„Въпреки похвалните усилия на редакцията да продължи излизането на списанието, дори когато то е цензурирано и виждаме бели полета по неговите страници, то едва издържа до петата си годишнина като издаваните броеве намаляват и носят отпечатъка на жестоката криза - материална и духовна. „Съвременна мисъл” обаче оставя трайна бразда в периодиката до 20-те години на ХХ век. Бележито е това, че големите имена от модерното развитие на нашата литература са сред неговите автори. С това списание се открива пътя на едно друго ярко издание, което също е свързано с далновидността и усърдието на Ал.Паскалев и неговото книгоиздателство - сп.”Златорог”. Знаменателно е, че той подкрепя Владимир Василев, Николай Лилиев, Сирак Скитник, за да продължат едно дело, над което витае несъмнено Яворовия дух.

В своята знаменита книга „Път през годините”, доста по-късно като се връща чрез спомените си назад във времето, Константин Константинов описва своите първи стъпки в столичния литературен живот:”Постепенно кръгът на участието ми в списания и вестници се разширяваше. От 1910 г. бях вече сътрудник на „Съвременна мисъл”(по това време, струва ми се, в редакцията на списанието участваше Яворов), на „Наблюдател” и на „Демократически преглед”. Не знам как е било с другите по-млади и по-стари писатели тогава, но за всички неща - стихове, проза, статии, рецензии, - които печатах почти във всеки брой на изданията, дето сътрудничех, не получавах никакъв хонорар”.

В тази вълнуваща документална изповед са „хроникирани” не малко литературни и културни събития, наред с военните катастрофи и обществени беди. За неспокойните месеци след Първата световна война, поощреният от Паскалев талантлив автор си спомня проникновено и развълнувано: „Първото нещо от интелектуалния живот, което се хвърляше в очи през това още неуталожено време, беше големият брой на литературни списания. Някои от старите, които бяха спрели, бързо възобновяваха редовното си излизане, а множество други - месечни, двуседмични и седмични - бяха дигнали байряци, развявани от  нови идейни и естетически ветрове…В тия тежки месеци, когато купоните за хляб, за захар, за обуща и за шаечен плат бяха най-важният елемент от бита, когато в страната върлуваха епидемии, когато крайните квартали на София нямаха никакво осветление, съществуването на тия периодични издания, макар и ефимерно, свидетелствуваше очевидно, че някаква остра потребност за изказване, за приобщаване с другите търсеше да се осъществи чрез печатното слово. Всеки бързаше да даде съвет или мнение, да внуши някоя идея или да посочи някакъв нов път. В същото време известното книгоиздателство „Ал. Паскалев и С-ие”, което още от 1910 година се беше оформило като издателство за художествена литература, подготвяше отбор от най-добрите писатели и поети за една бъдеща издателска дейност в голям мащаб. Издателството имаше своя дом на ъгъла на улиците „Гурко” и „6-ти септември”, срещу тогавашното Министерство на железниците, и за известен период беше нещо като творчески център на българската книжнина”.

„Творчески център на българската книжнина” - това високо признание, дадено във време, когато Ал.Паскалев е в забвение, има своята стойност и не може да бъде отминато. Един от нашите най-големи мемоаристи и есеисти го е казал без куртоазия, а с яркото съзнание, че тази оценка е нужна, защото приносът на Паскалев е безспорен и неговата памет заслужава тази почит”.