СИРИЙСКАTA ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК

 Анна Долинина

превод: Литературен свят

Сирия, благодарение на големия брой християнско население (в някои области то надвишавало 50% от цялото население), имала древни връзки с Италия и Франция. Печатарската дейност тук възникнала век преди Египет. В XIX век с нарастването на интереса на Запада към страните от Средиземноморието, се активизира дейността на християнските мисионери, особено йезуитските (от Франция) и протестантските (от САЩ). Мисионерските школи, въпреки, че били оръдия на капиталистическата експанзия, изиграли обективна и полезна роля в разпространението на съвременното образование и просветителските идеи. Мисионерите публикували много учебна литература и способствали за преводаческата дейност. Основният контингент на сирийската интелигенция през XIX в. се състоял от випускници на мисионерските училища или националните училища, създадени по европейски образец.

През 1847 г. било създадено просветното «Общество за усвояване на науката и изкуството», поставило си за цел «изучаването на науката и изкуството по пътя на дискусии, кореспонденция, устни изказвания и съобщения», «ликвидиране на духа на разединението и фанатизма чрез слово и перо», «пробуждане на всеобщ стремеж към придобиване на знания и полза». Обществото провеждало заседания с публични доклади, популярни лекции, издавало «Трудове», включващи материали от различни области на знанието, оказвало подкрепа на новите културни начинания, събрало голяма библиотека. Ратувайки за активно усвояване на постиженията на науката и културата на Запада, дейците на Обществото наред с това се отнасяли с огромно уважение и почит към класическото наследство, занимавали се издаване на литературни паметници.

Към активните членове на Обществото принадлежали: Насиф ал-Язиджи (1800-1871), секретар на ливанския емир Башир II Шихаб, филолог-пурист, считан дори в мюсюлманска среда за най-добрия познавач на арабски език, съставил редица ръководства по граматика и стилистика, които били признати по негово време за най-авторитетни; Бутрус ал Бустани (1818-1883), основател на първото сирийско Национално училище (1863), създадено на неконфесионална, а на национална основа, автор на големия арабски речник «Океан около океана» («Мухит ал Мухит», 1866-1869), отразил промените в езика, организатор и редактор на първата арабска енциклопедия - «Кръг от знания» («Даират ал маариф»), по европейски образец (излизала от 1876 г.).

Научните знания, съвременните достижения на европейската цивилизация, просветителските идеи се популяризирали и в пресата, като в редактирането на вестници и списания активно участие вземали членовете на същото Общество. Освен официалните издания на правителството в Дамаск, Халеб (Алепо) и Бейрут, от 1850-те г. излизат вестниците «Хадикат ал ахбар» («Градина на новини»), «Ал Джанна» («Градина») и др. Някои вестници се издавали в емиграция - в Париж, в Истанбул и в Лондон. Освен чисто информационния материал, в сирийската просветителска преса се печатали много научно-популярни статии на разнообразни теми, както и повести и разкази, сюжетите на които на първо време най-често били заимствани от европейски източници и нерядко арабизирани до неузнаваемост.

Процесът на обновление на литературния език се развивал паралелно с аналогичния процес в Египет, но ако там той се отнасял най-напред до естествено-научната и техническата лексика, тук в по-голяма степен той засягал езиковите пластове, които били свързани с обществения живот, хуманитарните науки, философията.

Както и в Египет, се обновило съдържанието на произведенията от жанра рихля. Сред тях особено се откроявало пълното с битови и житейски подробности описание на пътешествието в Париж «Крачка след крачка подир Фарияк» («Сак ала сак фима хува Фарияк», Париж, 1855) на ливанеца Ахмед Фарис аш-Шидияк (1804-1887), наречен от А. Е. Кримски «барон Брамбеус на новоарабската литература». Поет, публицист, филолог, направил много и за възраждането на класиката, и за развитието на новата литература, Шидияк, сменил християнството с исляма, станал ярък защитник на турското владичество. С това се обясняват критичните му изказвания и насмешки над някои страни от европейския живот, обичаи, дори над грешки на френските професори по арабски език. Самият той демонстрира на читателите прекрасно владеене на украсения класически стил с използване на рими, стихотворни цитати, словесни и звукови повторения. Интересно е да се отбележи, че «Крачка след крачка» е не просто записки на пътните впечатления на автора, но и опит за създаването на роман-пътешествие с измислени герои, ярки, сатирични сценки, в които си изпатили не само французите, но и арабските любители на консервативните порядки.

Творчеството на поетите от този период най-вече продължили традициите на средновековната придворна поезия. Особено ярък кръг от поети се събрал при двора на ливанския емир Башир II. Сред тях бил и Никола Турк (1763-1828), възприеман като остър език, известен не само с панегириците си, но и със сатиричните си шеговити стихотворения, понякога на достатъчно «ниски» теми, като например, спор с иконома на емира, дал по-малко пари на поета за стиховете му и др. Той си спечелил известност и като историк, писал за нахлуването на Наполеон в Египет, и маками, изобразяващи в хумористичен тон, с битови подробности нравите при двора на Башир II. По-младият му съвременник - Бутрус Караме (1774-1851), поет и дипломат, се прославил като панегирист с по-маниерен стил. Образец на поетична изисканост в творчеството му и виртуозност на класическия език е така наречената «ал-Касида ал-халийя», в която всички 23 стиха се римуват с една и съща дума «хал» в нейните 23 значения.

Най-големият от панегиристите на Башир II се счита споменатият вече Насиф ал-Язиджи, описан с похвала от Ламартин в дневника му за пътешествието му в Изтока. Освен филологически трудове, той оставил няколко дивана в старинен маниер, съдържащи и пълни с пищни сравнения касиди, и елегии с назидателни сентенции, превърнали се в пословици, и хитроумни хронограми, в които, например, необходимата дата можела да се състои едновременно от цифровата сума от буквите на всеки полустих, в акростих, в цифровата сума от буквите с точките, цифровата сума от буквите без точки и т. н. Автор е на сборник с маками «Сливане на две морета» (Маджма ал-бахрайн, 1856), съставен, както сам той пише, с цел да даде на читателя колкото може повече полезни правила на класическата употреба на думите.

XIX век ознаменувал раждането на драматургията, която почти нямала национални традиции. В средните векове в целия арабски свят бил известен само народният театър на сенките - Карагьоз. Запознанството с театралните представления от европейски тип започнало в Сирия вероятно през XVIII в. и минало през мисионерските училища, където по празници с усилията на учениците се разигравали спектакли. Пиесите - обикновено с историческо и нравоучително съдържание - се превеждали или адаптирали от самите учители.

Баща на арабската драматургия се счита Марун ан-Наккаш (1817-1855), бейрутски търговец, който по време на свое делово пътуване в Италия се запознал с европейския театър и се запалил да създаде арабски театър. Организирайки любителски кръжок, Наккаш превел и обработил комедията на Молиер «Скъперникът» и през 1848 г. я поставил на домашна сцена; след нея последвали още две комедии: «Безгрижният Абул-Хасан», която някои считат за обработка на комедията на Молиер «Заплес», и «Завистникът», водеща към «Еснафът дворянин». Спектаклите се съпровождали с музика и пеене. Действието на всички комедии ставало в арабска среда; имената, реалиите, конкретните ситуации - всичко било арабизирано.

Наред с преработки на европейски произведени и пиеси по заимствани исторически сюжети (най-вече по сюжети, свързани с Александър Македонски), се появяват и пиеси, чисто арабски по съдържание. Професионалният арабски театър със своя репертоар се появил едва през 70-те г. и е свързан със следващия етап от развитието на просветителската мисъл и художествената култура на арабските страни.


Бележка:

1. В XIX в. в Сирия влизали също така териториите на Ливан и Палестина.