ДА КАЖЕШ ИСТИНА

Йордан Янков

ДА КАЖЕШ ИСТИНА

Следобедната светлина ще се окаже лесна за събличане - оградата разполовява цялото пространство и отгърнатата страница ще се загърне.

Ще тръгнеш опипом след залеза - свалената му риза ще се парцалоса по следите ти - съзвездието лъв ще обикаля окованата си клетка.

Да съблечеш, е все едно да кажеш истина - не е за пипане, не е за носене на рамо - спряла е, изправена пред тебе,

за да те хване за ръка и да ти каже: хайде.


БЕЗМЪЛВНОТО ПРОСТРАНСТВО

Безмълвното пространство проговаря - думите са бели, по-големи от самите себе си -­ в слуха се блъскат.

Декември - водосточните тръби са онемели и комините до колене нагазват в снежна перушина.

Лице в лице с това, което ни е търсило - какво ще види то? - сланата върху клепките ни се задържа.

И затова ли снеговете бягат на високо?


ГОРО ЛЕ ЗЕЛЕНА

Гората се изкачва по прозореца - пейзаж без хоризонт - ­ и утринният вятър зеленее.

Дърветата - на разстояние от мен - дистанцията е до толкова, доколкото да се огледаме взаимно.

Напира тежката вълна отвън и стаята е в нетърпение - лице или стена ще бъде вълноломът?

А аз те чаках на вратата да потропаш, горо ле зелена.


ШЕПОТ

Нещо, измислено от устните.


ДРУГОТО ЛЯТО

Вратата се отваря с тропот по чакъла - блъскаш тежкото й тяло.

И крачката, която ще направиш тук, е на излизане - там грее друго слънце.

Стените са одрани с ноктите на друго лято - дълго, сгорещено време,

опряло гръб в гърба на следващия изход.


РОНЛИВО ВРЕМЕ

На урва ­ отстъплението е в единствена посока.

И ще се съгласиш, че камънакът е скала с разтропани копита.

Когато връщането те отдалечава от целта, те приближава до самия тебе.

Вратите се отварят зад гърба ти - и отворени остават.


GREEN

Тревата идва да те види, докато не си загърбил планината.

Внимателно пристъпва да не сгази сянката си и простира хлорофилната си черга под съня ти.

Зеленият й говор ще остави върху тебе белег, който няма да се вижда.

Но ще се вижда в утрото издишаният въздух - при това ще зеленее.