Архимандрит Серафим (Алексиев)

НЕПОСТИЖИМИЯТ

Отвека, Боже, Ти си тъй велик,
и Твойте тайни – тъй непостижими!
Човеците незримия Ти лик
в божествените на всемира рими
долавяха, а нашият език
безсилен бе да каже Твойто име.

Но ето, Ти откакто се смири,
съблече Своята предвечна слава,
и Младенец във ясли се роди,
и участта ни сподели корава,
Ти по-велика тайна ни разкри
и по-непостижим си оттогава!

КЪМ БОГА

Аз бавно, бавно Те обиквам
Теб, Смисъл мой и мой Живот!
Макар и трудно – с Тебе свиквам
и знам – от мен Ти чакаш плод!

Щастлив съм, че ме слънце грее.
Аз бях за него сляп преди.
Сега любов – усещам – зрее
към Тебе в моите гърди.

Минават неусетно дните,
но смисъл в тях е скрит сега.
Аз радостен съм и в бедите,
и кротък в тихата тъга!

И вятър ли ме нежно милва,
или роси ме росен дъжд,
туй всичко моя блян подсилва –
да дам плода желан веднъж!

Аз не скърбя, че пролетта е
отдавна отсънуван сън,
че лятото клони към края,
че чака есента навън.

О, стига плодове да има
по мойте клонки да тежат,
тогава нека дойде зима,
и аз се прибера отвъд!

ПОПРИЩЕТО КРАТКО

О, Господи, животът ни какво е?
Стремеж към власт, борба за трон нетвърд!
Лъжи, измами, грохот неспокоен,
летеж към суети!… Накрая – смърт!

Пази ме Ти от устрем към успехи,
догонвани по пътя на греха!
Не ща отличия, не ща утехи,
които са петно за съвестта!

Ако на други даваш власт и сила,
на мен по-скромен жребий отреди –
да бъда като птичка лекокрила
щастлив и прост, със обич във гърди!

Не ща известност, нито чест, която
събужда завист, мъст и злъчен смях.
Дай твърд да съм в решението свято –
да не купувам щастие със грях!

Аз предпочитам тук да съм последен,
ала по Тебе да усещам глад,
и слънцето над моя покрив беден
да грее с мир, да сипе благодат!

Та щом завърша попрището кратко,
излязъл от измамната мъгла,
с мир да помоля: “Приеми ме, Татко!”
и Ти с любов да ми речеш: “Ела!”

Октомври 1975 г.

РАННА ПРОЛЕТ

По тез места е зима зла вилняла,
тя всичко е сковала с леден дъх
и тичала, воал от сняг развяла,
да сее смърт в треви, цветя и мъх.

И ето, още виждат се следите
от нейната безмилостна игра.
Безлистни тръпнат до сега брезите
и храстите в безмълвната гора.

Отсреща по рида стърчат печални
високи стръкове от сух лопен,
цъфтял тъдява. Но сега тъй жални
са стръковете в сумрачния ден.

Аз виждам сякаш гробища страхотни.
Цветя безброй погребани са тук.
Лопените са кръстове самотни
над гробове безкрай един до друг.

Пред тая тъжна гледка скръб парлива
полазва ме. О, де е младостта?
Уплашено, сърцето ми се свива…
И ние вехнем като вас, цветя!

Но що е туй? Под всеки стрък изсъхнал
израства нов… Така ще е и с нас!
Ще дойде ден, от всеки гроб заглъхнал
Христос ще ни пробуди в оня час!

4 юли 1971 г.

ШИПКАТА

Един мъдрец в прекрасен майски ден
вървеше очарован из полята
и гледаше със поглед вдъхновен
дърветата, тревите и цветята.

Очите му на цъфнал храст се спряха –
бе шипка с нежни рози украсена.
Мъдрецът ахна. Радост го огря –
нищожен храст, а във каква премена!

До шипката се приближи за миг.
Тя в дрехата му вкопчи нокти здрави,
издраска му ръката. Той със вик
назад понечи крачка да направи.

Но тя държеше го във свойта власт.
Какво да прави? Да се дърпа силом,
ще го окъса тя. С такава страст
бе в дрехата му шиповете впила!

Тогава мъдро той съобрази –
пред нейната нелепа злост отстъпи,
напред към нея мъничко пристъпи,
и дрехата му тя освободи.

И той си рече: Тъй е и в живота.
Когато те нападне някой враг,
със кротост отстъпи му! Тонът благ
ще победи у него бързо злото!

18 май 1969 г.

ЛИСТА И ПТИЧКИ

Дърво порасло беше край нивята.
То сенчица на пътник уморен
предлагаше и радваше сърцата
със своя хубав дъждобран зелен.

А птичките по клоните му гъсти
подскачаха немирни и чевръсти,
отлитаха, долитаха и пак
подемаха игрите чак до мрак.

Листата трепкащи им завидяха
и към небето свойта жалба плаха
отправиха: “О, Боже, дай ни Ти
крилца, и ний да можем да летим!”

Мечта и сýетна, и своеволна!
При тая необмислена молба
Бог рече им: “Защо сте недоволни
от тая отредена вам съдба?

Добре! Да бъде според вашта воля!
Ще литнете под Моя небосвод!
Но знайте, че във тоз ден по неволя
ще свърши скръбно вашият живот!”

До есента посърнаха листата
от лих копнеж да хвръкнат по света.
Един дъждовен ден ги духна вятър.
Те литнаха, но паднаха в калта!…

Тъй Бог, кога роптаем, ни смирява
за бунта против нашите съдби
с това, че правосъдно изпълнява
понякога и глупави молби.

2 октомври 1973 г.