Михаил Тошков

(Есе за поезията на Анжела Димчева - “Предспомен”, 1989 г., “Температура на духа”, 1996 г., “Сезони на душата”, 2009 г.)

Трябва да се рискува - ако такава ти е нагласата - вид авантюризъм. От едната страна си ти (без да ти мигне окото), от другата - препатилите (не само мигат, а очите им са затворени). Авантюризмът е напредничавост, вклиняване в непознатото. В литературата рискът е трескави усилия да се излезе над застоялите пластове на наложеното класическо.

Да, рискът е стремеж да плуваш - под теб да е дълбокото - но ако не знаеш да плуваш? Рискът е този, който ще опипа гъвкавостта на интелектуалните ти възможности и ще ти каже: “До тук е набелязаната за теб граница, нататък е самоубийствено давене”.

Експериментът в изкуството (когато е възприет като метод) те кара да продължиш, докато стигнеш стената, която сам не можеш да прехвърлиш. “Сам!” - доста скучно. И се оглеждаш за оня, другият, на когото да предложиш раменете си, за да преодолее височината, или… да използваш неговите рамене, което е… Но оня, другият, ще дообясни какво е да живееш в “удоволствието на риска”.

И какво всъщност е “удоволствието” от експеримента, от импулсивния риск? То е “луди пръсти”, които докосват “невярващата голота” в литературната джунгла с нейните лиани, обвързали вековни дървета, сред тайнствеността на храстите да “замръкват клепките на червени, стенещи листа”. Да крещиш “Не мога! (всъщност мога)”. Удоволствието от риска “преди да изкачим върха, където вечен сняг ще ни покръсти”. Да виждаш пред себе си истинското избухване на взривената метафорична мисъл, да построиш стихотворението си по силата на метареализма - да съчетаеш формите на две (а и повече) изкуства, да ги прелееш, да извършиш мисловен и визуален синтез, както Анжела Димчева е изградила своя творба във вид на пясъчен часовник, построен от “Прозаични неща” (такова е заглавието), да наблюдаваш как словесните песъчинки се промъкват през теснотата на житейското гърло, от високото към ниското, и да забележиш проблесналата люспа слюда на метафоричното “всички божии езици се преплитат в любовта”. Този неин процес използвам като предисловие да подчертая, че не носиш ли в себе си този троп, тази мисловност като объркващ нещата поетичен ген, едва ли ще можеш да разместиш местата на същностите около теб.

“В момента става нещо. / Тревата стига до небето, / а облаците под земята скитат.”

Удоволствието от рисковото движение носи в себе си и заредено противодействие срещу пречките на всекидневието, срещу застоялостта, която спъва творческите крачки и те кара да заявиш:

“Понякога съм странно груба, / гордостта е тежка гилотина…”

Груба…, горделивост…, дали е така? Приканвам я да застане пред триножника и да нахвърлям портрета й.

***

С подобен род творци трябва да си постоянно нащрек, защото може да ти сервират нещо неочаквано, въпреки че общо взето са благи и спокойни по природа. Обичат да се противопоставят на общоприетото мнение. Меки и учтиви, но могат да предизвикат в насрещния късо съединение с изненадващите си изказвания и действия. Не се съобразяват с условностите. А тя? Нито преситена, нито наивна, нито възторжена, нито закоравяла. С мислите си е на светлинни години далеч. Погледът крие загадъчност, магическо излъчване, нестандартно познание, преграда, зад която трудно се прониква. Лешниково-кестеняви оттенъци, до изпепелено русоляво. Дълбае в чуждата душевност не толкова да опознае другия, а да провери себе си. Към категорията на свободолюбивите е: оригинална, независима, дипломатична, внимателна, но и дръзка, дръпната, отзивчива, но само срещу отзивчивост от другата страна. Несигурна себичност, затвореност за рисково оцеляване на индивидуалността, остра проницателност, мигновена и дълбока, открояваща я от околните.

Инстинктивно усеща, че старото е изживяло времето си и че светът се нуждае от промени, а изкуството от ново виждане. И за да не провали стратегията си, постъпва дипломатично и хитро - анализира ситуации, приятели и непознати. Темата за приятелството силно я занимава, но няма много интимни приятели - прецизира доверчивостта си. Странно е разбирането й за самота. Страх от самотата - декларира го в стиховете си. Страх, защото живее в бъдещето и усеща настоящето като временна спирка. Неспособността на другите да се движат в крак с нея не й дава повод да изчаква изостаналите - всеки сам трябва да се оправя в сложността на времето. Обича да наставлява, да анализира поведението на обкръжаващите я чрез критика - нещо деликатно, след като самата тя се стреми към висококачествена  литература. Вярва си: “мисля го и го правя днес, което другите ще го вършат след години”. Вярва в него и то упорито. Доколко е убедително, други ще кажат. “Какво ще кажат” не я интересува много. Тя е непредсказуема смесица от хладна практичност и ексцентрична лабилност. Прави опити да се разграничава от предразсъдъци. Ако прояви нетолерантност, то ще е случайно допуснато, внезапно вмъкнало се нещо.

Приятно й е да се обвързва с конкретни отговорности за известно време, но поеме ли ги, често съжалява, защото я откъсват от сюблимните специфични занимания. Държи на точността - за нея механизмът на часовника е гениалното човешко изобретение и, ако е необходим тотем за “нейното племе”, на върха му ще постави този механизъм с неумолимите му съдбоносни стрелки. Казва мнението си открито, без наклонност към диктат. Категорична е. Философията й е: всеки в своя си интимен свят да играе по собствената си свирка, в основата на което лежи тезата, че индивидуалността трябва да се уважава.

Експериментира (дори и да греши!) и счита, че ще стигне до положителни резултати. Склонна е към медитация, различна от източната, особено вглъбяване, не точно нирвана. Медитация, из равностите на която да се срещат и бъркотии, трапове на рациото. Настроена е за битки, което говори, че не се съобразява с морални постулати и наложени догми. Често избягва споровете, за да се съгласи с противника, да намали пречките по поетата посока.

Внимателният й подход често се отклонява към абстрактност, към непредсказуемост. Поради неприязънта си към конфликтите, загърбва представата си за истина. Много често се превръща в мишена, защото поведението й е пълно с изненади, но от прекалена гордост крие тази хартиена мишена от другите, за да не забелязват нанесените по нея поражения. Доверието към околните не избликва у нея спонтанно.

Анализите, които тя прави, впечатляват и притесняват някои с неблагоприятните си разкрития.

Високото напрежение, което съпътства творческата й дейност, пречи на обилна производителност. Разкъсаните логически звена в мисълта й дават отражение и в творчеството й - не много обилно, както е при други, отдадени на трупане на материал. При нея по-важно е количеството зърно да е по-малко, но да е хранително. Движението й е бавно, обмислено, подчинено на достолепно достойнство. Стихове като нейните, поднасящи идеите си с многопластова метафоричност, трудно се запаметяват и не са предназначени за площадни рецитации.

Поети като Анжела могат да водят спор, да се концентрират върху същественото. Потапя се в неизвестното, за да долови загадъчното и мистериозното, което води до особен род интуиция - видно и приложено в творчеството й. Не прави прибързани заключения, преди да е подложила фактите на проверка. Избягва вземането и даването на идеи назаем - в този смисъл е затворена комерсиално. Понякога дава такива отговори, свързани с оцеляването й на литературния фронт, че създава впечатление за хитроватост в борбата - дълбоко в себе си едва задържа скритото възмущение. Авторитети не я впечатляват - само до толкова, до колкото може да ги използва за прокарване на собствената си кауза. По същия начин се отнася и към традицията. Принадлежи на себе си, преди да се е замислила дали принадлежи на обществото…

“Стига си ме наблюдавал и проучвал - казва тя, вече поуморила се от позиране. - С този твърд молив НВ скицата няма да стане по мека. Боите в бурканчето ти са почти изсъхнали!”

И аз се отдалечавам от триножника, като хвърлям платно върху нарисуваното, за да се заема с нещо друго.

***

С удоволствие открих рисунка-текст, изобразяваща сърце, в което криволиците на изреченията изразяваха човешко лице, вгледано загадъчно към света. Автор на това произведение, попаднало в орбитата на метаестетиката, когато за нея изобщо не е ставало дума, е Симеон Полоцки (1629-1680), белоруски и руски обществен и църковен деятел. Писател, чиито стихове привличат вниманието със своята външна необичайност, която ни пренася към системата на барока по това време, обхванал и руската литература. Стихотворението е написано като възхвала  на княз Алексей, най-големият син на цар Алексей Михайлович. Графика-текст, която отразявала развълнуваното сърце на писателя. Попаднах на нея случайно , ровейки в книгата “Барокко в славянских культурах”, издание на “Наука” (Москва, 1982).

Симеон Полоцки ме препрати към много по-късните прояви в това отношение на Гийом Аполинер, който прави фурор със своите графики-текстове, където сред думите са изхвърлени всякакви препинателни знаци:

 
Няма да се спирам върху творчеството на Аполинер в тази област - за този поет, оказал огромно влияние за развитието на модерността, е писано много. Тук правя съпоставка между несравнимостта на един световен поет и непознатостта на младата българска поетеса Анжела Димчева ( ще уточня - “непозната” за мен). Още преди петнайсетина години във втората си книга “Температура на духа” тя помества цикъл от подобни творчески експерименти. Възможно е и тя да е рисувала ръкописно стихотворения, преди те да са добивали своя шрифтов облик. Още в първата й книга “Предспомен” срещаме визуализацията на пясъчния часовник  (”Прозаичните неща”), а в стихотворението “Въже” са преплетени редица символи - въже, по което надеждата ще се изкачва от по-малкия и тесен балкон на детството, към големия, просторен и тежък на старостта, който всеки миг може да се срути.

След 6 години този процес на метасливането между структурните форми на две изкуства срещаме във втората стихосбирка “Температура на духа”, но вече по-широко разгърнат и по-настоятелно: стихотворението “Ноmo”, в което самотна вселена - материя, огън и звук - вселена, в която пясъкът изтича надолу (не към висините) и напластява своя кръговрат на властта, а “с властта си човекът търгува, / революция идва, след нея - пари , а след тях - диктатура…” На следващата страница горната част на клепсидрата се изпразва от съдържание за сметка на долната, препълваща се, наедряла от зло и ненавист, където “зеленясали погледи мушкаха тялото / и го тласкаха с кикот към ямите кал. / Да премери душата си в тинята, / да не бъде тъй горд и издигнат…”. Препълнената долна част на изцеждащия се вече часовник на живота е стигнала мига на своето пръсване. Оказваме се пред неумолимото лого, че “настоящето става История, / но животът не става с теории”.

Не е необходимо по-нататък да преразказвам съдържанието, изпълнило тези поетично-рисунъчни фигури, а ще измъквам от книгата най-ярките метафорични построения.

На стр. 19 графично е изобразен гроб: 

Нашите  н а д е ж д и днес

тези                              нима

черни                           остава

капещи                        друго

листа                            нещо

освен гробовете ни да покрият

с илюзорната си красота.

На следващата страница поетесата си играе с определението “триединство”:

нищо     нищо                                вяра    надежда

                                   като

        нищо                                            любов

Колко близки били Комунизмът и Светата религия -

                               Триединство - но въпросът е: на какво?!

Символи, извечни, наложени с годините в човешката цивилизация и смачкани в настоящето с унищожаващото “нищо нищо нищо” - възприемам графиката като везна, на която надделява ту доброто, ту злото, без да могат да се уравновесят. Прави впечатление и чашата , по-скоро потир, а защо не кивот (нали разностранното асоциране е богатството на метафората), съсъд, пълен с “мисъл, порив, жест и стон - сигнали с мощно електричество…”.

По-нататък, следейки графиката от думи, поетесата визира “плачещ сняг над София”, който потъва в една “огромна кофа”. Или отвесът увиснал над нашия омерзен живот:

Без храна, без въздух и вода, без почести и титли, без рекорди,

 без клетви, идоли, измами, без бързане и бавене, и блъскане,

  без ножове отвън и вътре, без смърт, без хепиенд и песни,

   без сто години имане и нямане, дори и без молитвеници,

     без гълъб на мира, без барове, без порно и ченгета,

      без черно и червено, без кули, статуи и пантеони,

       без Сталин, Хитлер или някой друг тиранин-шут,

         без поводи и без причини, без купища пари….

                                      …..

                                      …..

                                      ….

                                  на всички

                                   езици -

                                   любов

Но аз бързам да стигна до своето заключение. Не е ли това “екзистенциалното”, “екзистенцминимумът” на Сартр, символите на едно младо европейско поколение, което биваше премивано и му бе внушавано, че в някогашния (затворен наш) свят не съществувало недоволство, а само едно, рисувано по стените, илюзорно, плакатно щастие?

Движа се сред поетичния свят на Анжела и си съставям стели, както някога египтяните и маите са дълбаели мислите си по издигнати каменни плочи. Стели. Изправям ги край себе си - жалони за пътя ми за търсенията ми из тази поезия.

***

Стела  ЖИВОТ

“…Понякога съм странно груба, гордостта е тежка гилотина…Първото излитане и нищо освен самият смисъл на живота…Гнездата посивяват, сякаш след умора сънува всеки своя непотъващ кораб…. И все едно е дали си буболечка, птица или лъв, пак в тленност ще се въплътиш… Красотата би спасила света, но защо ми е любов, без ревност, отмъщение и суета?… Душата ми е вече разпечатана, тя няма своя лична власт… Завистта - форма на човекоядство, поднесена с усмивка в купата на приятелството… Бързай, слънце, че пръстта не чака!… Пролет, моя закъсняла пролет… А някога аз чувах мъничкото семе нагоре с нокти да прокарва път… Най-топлата зима се ражда от свещ… Където екстазът се кланя на мъката, където човекът облича метафора “сам”… А мислите, капещи в градския леден пейзаж, събира в обувки на мрачно усмихнати хора…”

Искреността (прозрачността) е нож с две остриета. Димчева се движи по средата, като въображението й ги превръща в “острие на доброто” и “острие на злото”. Движи се между едното и другото, внимавайки да не се подхлъзне, да не залитне нито към ляво, нито към дясно.

В днешния нереален човешки свят изглежда че само фантастичното (изпълнило въображението ни) ще се окаже действителност.

Хората са кълбо от връзки със себеподобните си, с което никоя друга жива твар не се отличава. Понякога преждата на това кълбо е тънка и се къса - и поетесата придърпва краищата на нишката, прави възли-болки, които се оказват разнообразието на живота й.

Освен света, който обитаваме, има и други светове. Човек сам си ги създава, като се усети притеснен - превръща се в “пътешественик”, който пътува из глъбините на душата си, из въртопите на въображението си: “Камъни, камъни, камъни, / някъде камъни плачат - / режат телата си бели…”. Човек е космическо тяло в умален вид, но подчинено на едни и същи физически закони - свива се и се разпуска, кръжи около някое “слънце”, но и около него кръжат. Съставен е от същите елементи, както тревата, водата, пръстта. Съсредоточиш се и се оказваш там, където не господстват пространството и времето, отказваш се от свободата да си сред другите, преминаваш в света на съновиденията, в нищото, докато те подгони страхът и с викове побегнеш към ада на живота: “В прозорците на клетките си гледам, / през кожата, косата и кръвта си, / и всичко в себе си повтарям…” Завръща се към себе си поетесата, за да кове литературната си биография.

Какво значи биография и можеш ли да имаш такава, ако животът ти не гъмжи от събития? А биографията се преплита в миналото, в съдбата на близки по кръв и душевност хора. Миналото е немалозначно  за Анжела, защото там са жалоните: прадядото Йордан Захариев, първият академик от Кюстендилския край, който е и братовчед на Емануил Попдимитров и личен приятел на акад. Михаил Арнаудов; най-голямата дъщеря на Захариев се омъжва за завършилия във Виена лекар-хирург Ангел Григоров, дядо на поетесата, баща на майка й, аристократ, благороден човек, притежавал успешна частна практика през 40-те години, ликвидирана по време на “народната власт”; майката на поетесата е фармацевт, бащата - юрист, завършил Американския колеж в София през 1937 г., привърженик на Демократическия сговор преди социалистическата революция, криел от новата власт, че знае английски, за да не попадне в лагерите; неговият баща - Христо Димчев (от Дупница) е адвокат, близък на Андрей Ляпчев, във фотографиите е сред генерали по време на Първата световна война… Стаите на жилището в София е препълнено с книги от тези именити хора и … “точно аз - споделя поетесата, -  по необясними вътрешни причини, започнах да пълня лавиците с поезия през 80-те години”.

Стартът с първата книга е модерен език, необичаен и недолюбван за времето си. И настъпва мълчание след “промяната” (уж демокрация!), една бездуховност - петнайсет години.

Биография, отразена в стихове: “Вятърът избутва сутрин старците пред парламента. / Вътре някой ръкопляска - заделил си е процента./ Още ли остана въздух - незаключен, непродаден…”

Всеки има такъв живот, какъвто заслужава, и потъва в духовна сфера, каквато сам изгражда в себе си. Неистови са усилията на твореца, на потопилия се в изкуството, да ни внушава, че има смисъл съществуването, въпреки че един ден ще се превърнем в почва: “Жадната земя ни чака, тя е милостива фея. / Взема всичко, само в стих възкръсвам и живея…”

За Анжела  оптимизмът е надут балон, който всеки миг може да се спука от най-дребното трънче на битието. Оптимизмът е неделим от фанфарите, възвестяващи края на всеки “победен поход”. Но в живота нещата не се движат еднозначно и спокойно - той е непрестанно вълнение, което ни държи будни: “Страшно е. / Сякаш дяволът все ни изпитва. / Страшно е. / Само докато го разбере…”

В тази поезия попадаме в разкрепостеност, в модерен свят, в който индивидът намира свое място за усамотение, без да досажда на другите. Болката и мъката, които придружават човека (много повече от краткотрайната радост), присъстват и в тези творби. По време на трудните житейски периоди на хората, които “съзиждаха” илюзорните основи на някакво “светло бъдеще”, се беше родило и “бодрячеството” в изкуството - подигравка, изкуствено заместваща искрените душевни преживявания. Образността на разглежданата поезия е сгъстена и е напуснала мащабността на една “реалност”, чиято всеобхватност беше подход за изтъкване на грандиозното. Рисуваше се един огромен хляб, който не водеше към засищане.

Истинската човешка мъка е тиха. При радостта изживяването се разпилява на много страни - търси споделяне, защото е мимолетно състояние, а мъката е непрестанно бодящо ни острие. И на едното, и на другото поетесата се поддава несъзнателно, интуитивно. В героизма не съществува човешка добронамереност и скромност - той е измислено патологично състояние, налудничавост, вкаменена напрегнатост, използвана най-вече в паметниците. Патос, който превръща стиховете на някои поети в триумфални арки.

“Откъде ли са минали живите - все от любов, все към умиране, / и защо ли се молеха ничком на този, когото презираха?”

Тези внушения ме въвличат в един свят на дълбоки вътрешни душевни протести.

***

Стела  ПРОТЕСТЪТ КАТО ПЛАЧ

“…Защо ни глътна празнодумие, защо над всеки дом мирише на свидетели… Да учиш трудното изкуство да не си съгласен… Отричам постижимостта на свободата, защото всеки жест под нейната дъга обрича другите на послушание… И най-могъщият на този свят осъден е на смърт без мириса на хляб… Площадите ухаят на омраза… Защо новото слънце изгрява, за да освети една нова омраза?… Кръговрат на властта, а с властта си човекът търгува, революция идва, след нея - пари, а след тях - диктатура… Сгромолясва се слънцето от високата стълба… Все едно откъде ще изгрява, щом тълпата засенчва го с врява… Зеленясал кръст се чуди има ли към бога вход… Борове издигат клада сред гора от млъкнали поети… Шумно е. Никой не помни какво е било… И пак ще приковат човек на кръста, а свободата ще е с ново име…”

Наведеш ли се над празния лист, виждаш един светъл кладенец, който те привлича да се удавиш и да откриеш на дъното му спокойно заспалите песъчинки не само на твоя език, с който да се противопоставиш на света. Там е и построеният от поетесата стил, който провокира и възбужда идеологическо противодействие, стил-антихрист, противопоставен на властничеството и на каквито и да са литературни правила и възбрани.

Всяка власт топи главите ни в кашата на енкратическия език, с който си служи тя, език на повторението, на изровените из разрушенията на миналото тежки “сакрални плочи”, по чиито издълбани “напътствени” слова пълзи мъх и зеленясала патина. В тези текстове (кодекс на труда, кодекс на семейството, кодекс на героизма) не може да бъде открито новото. Вестници, кина, телевизии, песни, витрини, тротоари, фланелки… всичко е впрегнато (впримчено) в рекламата - свят, опрял патериците си в нашето съзнание, което сме обинтовали, за да не стигат до него крясъците на масовката - “площадите ухаят на омраза”.

Много често демокрацията се появява с лъжливата маска на свободолюбието. И в разгара на политическите страсти се пръква нехуманната избирателност “наш - ненаш”, “верен - неверен” и така изчезва индивидуалността. Гилотината “обществено мнение” е много по-страшна от секирата на палача, който те обезглавява мигновено.

Не съществуват прогресивни или регресивни идеи, както няма и възвишени инстинкти. “И най-могъщият на този свят осъден е на смърт без мириса на хляб.” Нито един философ не е разсъждавал с празен стомах. Нито един от великите писатели не се е валял в дрипите на бедността (все са били графове или барони, или съветници на високопоставени управители).

Поетесата разгъва творчеството си, прескачайки от една политическа система в друга. За това е нужно балансиране за оцеляване.

Къде го намира тя?

“Радой Ралин - споделя ми Анжела, - гуруто на няколко поколения съвременни писатели. Дължах му поне едно посвещение. Човекът, който винаги беше несъгласен, който намери сили да критикува и “сините”, щом дойдоха на власт. Той бе единственият поет, който търпеливо изслушваше стиховете на начинаещи поети и за всеки намираше добри думи. Това никой друг не го правеше. Радой с радост помагаше със съвети. Посещавала съм интелектуалните сбирки в дома му десетки пъти - няма да забравя там срещите ми с Димитър Аврамов, Норберт Рандоф, Екатерина Томова, Божидар Кунчев, Жельо Желев ( Радой ми беше дал книгата му “Фашизмът” в ръкопис още през 1981 г.), там се запознах с Мирела Иванова, Вихрен Чернокожев, Валентина Радинска и други писатели, художници, философи…”

И стиховете на поетесата се изпълват с напрежение, с острота, с противодействена насоченост срещу ретроградността. “С опърлени мечти поезията мисли - / не е богатство да мълчиш притиснат…/ С разпукнато сърце поезията вярва - / не е духът й тук, сред тази врява…”

Поетесата се отказва от много неща, отвратена от арогантността на политиката, разграничава се от антихуманитарния “ред”. Не й се иска да й внушават, че горчилката е също сладка. Отказва сътрудничество на онези, които потискат духа. Но… отказът е също ангажираност към антидействието. Мълчанието е също политика - позиция на необвързаността.

Когато не се изражда в гибелни крайности, когато не се превръща в античовещина, в политиката може да се провиди и някакво добро. Но общо взето това не се случва. И политиката си остава инструмент за събаряне на нещо готово и върху него се строи друго - една игра на безсмислието. Това поне ми внушават напрегнатите стихове на Анжела, родени във време, към което прикачваме определението “бездуховност”: “Просяк спи блажено пред централата на партия / и сънува как го хранят с модни еврообещания”.

 Може ли една жена, на която й е предопределено продължение на живота да застане на страната на силата? Може ли да бъде поставено едно до друго величието на духа и могъществото на насилието? Изглежда, че животът не е нищо друго освен арена, на която се отстоява волята за власт.  Светът кипи от преразпределение, от попълване на бели квадрати, от глад и лукс. И процесът за овладяване на територии все повече се засилва… до някакво тотално унищожение. И той, поетът, е сред “барабани, барабани, / върху въглени /танцува България”.

Време, в което все още се чудим, че съществува изкуство, на което (според капризите на това време) му прикачваме роля на хуманен коректор, на особен “спасител”, на което и философите, и поетите вече не вярват.

В малката страна интелектуалното пространство е стеснено и небето е ниско, захлупващо свободната изява. Поетесата живее в “SMS самота”. В теснотата на културата блъсканицата е голяма и талантливият, не свикнал да води борба с лакти, се отдръпва встрани да запази достойнството си, което пък намалява творческата му “плодовитост” - начин, по който разстоянието от една до друга книга се проточва с години. “В малката страна, която винаги е сателит на големите - казва литературният критик проф. Чавдар Добрев, - дарованията гинат от липса на “кислород” или бягат извън нея, за да попаднат в лапите на по-развихрен сателит”.

“Нощта разлиства

кървавите страници,

които утрото ще напечата

с главни букви.

Защо ли страх преглъщам

С млякото?

Усмивката е маска,

Която не разбирам…

                            (”Епитафия”) 

Казано е от творец-жена, която…

***

Жена, подчинена на вечно люлеещото се неспокойно махало на любовните чувства - гръбнак на човешката жизненост.

Любовното чувство е божи дар, който те настанява в свят, какъвто около теб не съществува. Навлиза се сред “химически формули”, за които до даден момент не си имал никаква представа. Затваряш очите си за някои неща и се отдаваш на “полуда”, в която човек не владее себе си.

Стела ЛЮБОВ

“Всички божии езици се преплитат в любовта… Когато тръгнат две ръце сами към други по-самотни… Отлитат светлите дървета, след тях олеква жадното ми тяло… привличащо е твоето отсъствие… Но питам пак: защо през теб, любов, наднича непонятното - измамно и различно?… Върби, заспали край надеждата, не си отивайте несресани… Не си отивайте, върби, дори когато той ще се проклина… И хладни струйки ще разкажат за допира на тръпнещите кожи… Ти - езически самотен, аз - първично безсловесна… Знам, идваш ти - могъщ до непонятност. Просто мъж. А аз - жена… Когато без да ме познаваш, издигал си стреха за двама… Облак с тяло на жена ще връхлети на твоя покрив и ще полети земята в друга орбита… Любов, ти никога не си удобна дреха, с която можем да се облечем… По лунен лъч ще сляза да те търся. Ръката ти ще свети уморена… Една любов, зачената от Нищото, ти нямаш име, мое мироздание…”

Жената, открита и непредвидима, неразгадаемо същество, красив звяр, който може да разтушава и да разтоварва човека от душевна напрегнатост, но и да натоварва и разрушава, да унищожава… Музикален инструмент, който трудно се настройва. Магьосница, стига да повярваш в гаданията й, хармония - стига да не объркаш тоналността. Не съществува художник, който да не е коленичил пред жената, нито поет, който да не я е вплел в словата си, нито пък дивак, който да не я е унизявал и мачкал.

Ако Той си отиде безразличен, “кукер с маска на Христос”, Тя  ще го чака “и следващата зима, не за покаяние, но не и за обичане…”

Не мъжът, а жената е огромната планина, която той покорява цял живот. Неравна битка е любовта, която поетесата ще нарече “моя стъкленица крехка”! Събрани са неизброими частици, разпилявани от двама души, и е направено от тях едно цяло, наречено ОБИЧ. Цяло, на което много често самите ние сме учудени, че сме го носили и сме го пазели. Веднъж убедени в целостта на този слепен съсъд, отново и отново се стремим да го счупим. Но тя - сторонник на целостта - съществува. И слепва частиците, когато “сатанинско е лицето на луната, когато, когато, когато…”. Странна Пенелопа със “смачкана пеперуда на гръдта”.

В поезията на Анжела чувството любов е своеобразна религия, в която храмуват две “божества”, но поставени на равни начала, прекланят се едно на друго, но се и дебнат по пътя към някакво съвършенство. Това “двубожие”, крачещо из пустините на страстта, трескаво измъчва и едната, и другата страна до появата на умората, до самоунищожаването. Лутайки се между редовете на стиховете, усещаме как една жена умее да се измъква от каквото и да е заплетено положение. Жената владее “играта”, предопределено й е да е скрито себична; кръстовището на конфликтите е стремежът единият да притежава другия. И се кове магията “от черен шоколад до бялата еротика, от всяко “да” до вечното “напротив”, изплитам виртуална приказка”. Другото е имитиране на това чувство, подражание, любопитство, разногледие, изплъзване от стабилността на реалностите… Страданието едва ли може да породи любов, защото то не е живот. А в стиховете на Анжела любовта е именно воля за живот, но и крайност, която може да доведе човека до Нищото, ако му отнемат този живот.

Обичта е нещо, което надживява чувството любов (временно, греховно и необвързващо), и се превръща в приятелско озарение, преданост, онаследена от плътния интимен период, когато “в нощта като копринено желание” е лягал “силует на мъж”. И все пак скепсисът като неприятна оса, звъни около “короната, изсъхнала от чувства”, върху която “рисувани със въглен са листата”. Интимни чувства, ковани с езика на въздействаща върху сетивата метафорика.

Времето е оставило своя отпечатък и върху образите, и върху телата, в които пламъкът е уталожен, но съществува: “По белите коси на дъждовете / разбирам, времето е натежало, целувам бръчките ти вечер…”. Но стане ли въпрос за търсене на хармонични усещания в рамките на човешкото, насочваме погледа си към античността, където в религиите жената е богиня наравно с мъжа, където и любовта е била своеобразен ритуал: “Налей й шампанско в целувката-чаша, / а после легни до онази метафора, / която ти сам сътвори от фрагменти…”. Днес е трудно да приемем религиозното лицемерие, в което доминира “свещенослужителят” мъж, а жената е изолирана от свещенодействието любов - тя гаси само свещите. Добре че тази жена владее изкуството да съблазнява, за да компенсира физическата си слабост - превръща я в неземна сила, пред която мъжът е просто мекотело.

Отделям се от метафориката на интимността. Отделям се от “онази метафора, която ти сам сътвори от фрагменти”, за да навляза в метафоричното, в истинското на поезията…

***

Стела МЕТАФОРАТА. Превъплъщение - основен принцип на метасистемата.

“Снегът е омагьосан огън… под тежестта на някоя калинка навежда се листо на цвете… Разрязана е динята на залеза. Очите му за обич са презрели… Едно момиче отминава голо дъгата на разцъфналите клони… потича слънце по кръвта ни… безсилен е дъждът, кръвта му свършва, очите му се пукат слепи… Трепери кървав нож и чака да дойде неговия час и да заплаче… С извадено сърце луната се усмихна и не разбрах кога слънцето в червената си бездна я погълна… Колко дълго е проглеждало небето, за да бъде бяло, като бялото в окото на слепеца… черупката на слънцето нараства, денят си слага огнените обеци…”

Извличам метафорите интуитивно, без всякаква подборка, защото те са почти във всеки ред. Огромно богатство на въображението.

Истинската, неразказвателна поезия, представлява поредица от образни открития, които наричаме метафори. Колкото повече ги има в творчеството на даден поет, толкова по-тежко и мисловно става то, превръща се в нелесносмилаема духовна храна. За щастие Анжела внимателно борави с метафората, за да не разбие логическата връзка между “фрагментите”, както тя нарича калейдоскопа от образ. Как подхожда тя? За да опоетизира един предмет, му търси друго подходящо “име”, чрез което го изважда извън реалния свят и го поставя в друг “неин свят”. Поредицата от ярки образи превръщат стиховете й в “течаща метафора” - безкрайна, възобновяваща се и меняща се картина. Плетеницата от съответствия и символи е тъкан, през която се промъква златната й нишка.

Често в литературни разговори забелязвам как определението “метафора” се употребява за щяло и нещяло, като най-често тези, които я търсят, тъпчат около сравнението, използват предлога (съюза) “като” между съществителните. А метафората е поетичен феномен, пренасяне на стихотворни мисли от една в друга езикова картина - преливане, характерно за метаестетиката. В поетичната структура метафората върши функция на трансформатор: от един израз трансформира и изпраща творческа енергия или идея в друг израз, за да бъде задвижена общата емоционална турбина. И в поезията на Анжела метафората е изградена на принципа на равновесието, на съпоставянето на две картини, за да се роди трета. В целостта на разглежданите творби метафората е като глина в ръцете на грънчаря, всмукала в себе си ролята на прозаичните думи и инкарнирала различни картини и състояния. Построени са симултантни метафори, провокиращи с особена бързина на мисълта, ескалиращи, стигащи до върха на стълбицата, която се измъква от безсмислената игра на думи и се оформят словесни “фрагменти”, които си приличат по същност и стойност.

Поетесата се е движела от мисълта към фактите и картините са станали условни. Нейното метафоризиране е избягнало опасността от неразбираемост, от безсмислено преливане на думи, мисли, понятия. Дори и тук, както в класическата метафора, съществуват такива, предизвикващи  сатиричен резонанс. Това е ударната метафора, чиито остриета са насочени срещу обществени недостатъци:

Трясък, тътен и порой. Болка в смилащите звуци.

Жега, дим, коли, тълпа. Сякаш звяр очите смуче.

………………………………………………………………………..

Кой ли поглед ще повдигне? Под омърлян небосвод

Зеленясал кръст се чуди има ли към Бога вход.

………………………………………………………………………..

Някъде по тъмна доба сред неоновата готика

Асовете на деня размесват ликовете от банкнотите.

…………………………………………………………………………

Дръпвам саморасло цвете - здраво се държи за корена.

Този град не коленичи, този дом е непокорен…

                                                                         (”Възкресение”)

Сатиричната метафора носи в сърцевината си езоповски изказ, но и незавоалирани подстрекаващи мисли. Тук дескрипцията преминава в метафора - начин, който изисква от автора прецизност на мисълта. Поетесата разпъва своите образи с гвоздеи по стените на наистина настъпилото отчуждение. Тя се стреми думите й да станат непознати, дори неприемливи - да не припяват в унисон с давещите ни стереотипи.

Храмовото пеене на фрази-лозунги, които сме слушали до втръсване, ни унасяха и ни караха да забравяме за възникналите противоречия. И колкото да не ни се искаше, приемахме революцията като единствена възможност за мачкане на стереотипите. Точно търсената модерност в разглежданата поезия е превърната в “революционно” мисловно ядро, което удря по заглъхналите тъпанчета човешки.

Метафората отдавна напусна рамките на ателието и книгата. Тя се превърна в тип мислене, във философска подплънка на разсъждението - излезе от едни рамки, за да въвлече творчеството в други, да стесни пространството на масовото изкуство. Тя отдалечи обикновения предмет от естествената му среда и го дематериализира, превърна го в одухотворен аксесоар на раздвиженото изкуство.

С тези мисли, извлечени от поезията на Анжела, пристъпвам към обобщението си.

***

На първо място - ПАРАДОКСАЛНОСТ НА МИСЛИТЕ - оригиналност, която се разминава с вече установеното. Парадоксалност, която тревожи тишината, но привлича с необичайността си - в нея не може да се търси каквато и да е установена истина, защото самата тя е истина.

Поетесата не пише за онова, което е около нея - баналното и познатото, - а за другото, което е напред, неизвестното, което може и да не се случи. По този начин е избегната съдбата на огледалото, без което (в стародавното си детство) човечеството е било по-щастливо и чувствата - по-естествени. Няма по-неприятно нещо от отраженията, те тушират неповторимостта, която при Анжела е превърната в стил на поведение й, а оттам - и на творчеството й.

Поетесата не гледа на поезията като на лесносмилаема храна, която отделя слюнчеви сокове в очакване на някакво удоволствие - тя доближава поетичния си глас до енигматичността на душата, без да ръкомаха и да зове. Стихотворенията й са взривонапрегнати, премята ги между “пръстите” на паметта си, без да търси бутона за детонация - играе с тях, както децата се влюбват в желан предмет, докато го изгубят в сянката на предметността. Започне ли да се дави в тишината на самотата, натиска бутона, за да се възроди простреляна от думите. За да се освободи от напиращите в нея асоциации, било й не необходимо самообладание, самоовладяване, а не стихийно отприщване - творческо освобождаване, съпроводено от родилните болки на раздиращата мисъл. Свободата за нея е душевна независимост, необвързаност с външния свят, бягство от каквото и да е влияние, за да е самобитна. Но това идва след време…

А в началото?

Задавам й въпроси. Слушам твърдия й говор с характерното френско “р”. Долавям ранното, ранимото, както се случва със всеки поел към непознатото, в търсене на предпазната ризница:

“През 1980 г. Георги Константинов беше първият поет, с когото се запознах. Той ме свърза с Радой Ралин, който от своя страна пък с Румен Балабанов и с десетки други писатели. С доверие към написаното от мен ми съдействаха през 80-те години Блага Димитрова, Кирил Топалов, Владимир Голев, Здравко Чолаков, Розалия Ликова, Иван Методиев, Елка Константинова, Евтим Евтимов. А Боян Биолчев ме назначи на първата ми литературна работа в Дома на литературата и изкуството за деца и юноши. Издаването на първата си книга през 1989 г. дължа на благосклонното отношение на Любомир Левчев, който посъветва Николай Петев (тогава директор на изд. “Народна младеж”) да включат мои творби за издаване…”

Търсене на ризницата. Влияние в това отношение й оказват творбите на Борис Христов, Маргарита Петкова, Николай Кънчев, Блага Димитрова, Георги Рупчев… но това у нас. Иначе следва стъпките на Е. А. По, Емили Дикинсън, Емерсън, Кенет Уайт…

Показателно, нали!

И нахлузва ризницата на модерността, за да се отличи от многото.

***

Някои се дразнят от онези, които си дават кратки почивки при говор, за да построят смислено изреченията си, подреждат мислите си, търсят точния смисъл при структуриране на думите. В съвременната поезия може да се говори за всичко, тогава отпадат главните букви, които и без това в говора не личат. Между книгите на Анжела съществува чувствително разстояние - обмисляни са дълго, стиховете са отлежавали и както старото вино са добивали свой специфичен вкус и особен цвят. Поезия, създавана след настоятелна мисловна обработка, нехарактерна  за занаятчийската рутинност. Анжела добре знае, че поезията е наука за мисленето, а не средство за приспивно люлеене. Увлечени сме в поезия, противник на оголените житейски факти, облечена в “дрехи”, доста неудобни за реалността. Разлистваме страниците на издадените до този момент три стихосбирки и се движим по следи от неравен път към загадъчното, към преживявания, превърнати в чудесен личен дневник, прозрачен и чуплив, непригоден за ветровете на битието. В тази поезия няма дребни неща - думите, в които тя е разположена, са винаги противопоставени, за да се получават искри между тях. Иначе самотната дума е само едно определение, знак, на който му е необходимо прилагателно. В свличащите се по “стръмнината” камъни има и грохот, и страх, и музика, и съдба, които понякога трудно се долавят, но имагинерно съществуват.

И накрая, разбирам внушенията на поетесата, че поетичното преживяване не трябва да се къпе в коритото на морала, на хлъзгавите истини и умопомрачаващите страсти - иначе ще се окаже с охлузена кожа.

Тази поезия е рудиментарен орган на душата, който практицизмът на днешното ни време счита за ненужен и се опитва да го изреже, или сам да прогние. Разделям се с творчество, необвързано с каквато и да е относителна истина (средство за поясняване на преходността), а с поезия-магия, която призовава духове и затова е изпълнена с индивидуалност и антиплощадна публичност.

Поезия, бавна и тежка, както всеки сизифовски труд!

Ноември-декември 2009 г.
Драгалевци, София