Брус Удкок

превод: Весислава Савова

„Монблан” съдържа някои от характерните за Шели силни описания на необикновени пейзажи, изпълнени с неговия ентусиазъм както за развитие на съвременната наука геология, така и на някои от традициите на естествената поезия на романтизма. В традициите на тази поезия, въведението на поемата „Монблан” съживява връзката на естественото въображение с психологическото проучване, основано от Самюъл Тейлър Колридж през 1797 г. По подобен начин, Шели размишлява върху връзката между индивидуалната мисъл и външните възприятия, препокривайки картини от въображаема гледка от дефилето на река Арв с проучване на самата мисъл като канал за скрити „притоци”. Този размисъл изпреварва модерния кръгозор на мисълта като ирационално съществуваща, над което индивидуалното няма контрол и като междуконтинентална със заобикалящата околна среда в „непрекъсващ обмен”.
Сублимното страхопочитание на разбиващия се ледников пейзаж също въплъщава характерната за романтизма диалектика на красотата и страха, за първи път очертана от Едмънд Бърк в неговото знаменателно есе “Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото” (1759 г.), в което твърди, че ефектът от терора и страха са по-мощни, приятни и възвишени от простата красота. Но Шели развива това усещане за внушителната величественост на природата в своя индивидуална посока. „Монблан” може да се разглежда като неговия отговор на „Религия на природата” от Уърдсуърд. Като такова, то изразява радикален скептицизъм, разширяващ изследванията на атеизма в есето и призоваващо към обезпокояващото чувство за несигурност по отношение на съществуването. Тази несигурност може да бъде открита в често двусмисления изказ и синтаксиса на поемата. Вместо да намери в природата „нещо далеч по-дълбоко преплетено”, както Уърсуърд прави в „Тинтърнското абатство”, Шели се обръща към мрачната и ужасна пустош на ледниците и леда, усеща тяхната сила, но не и връзка или увереност. Освен това, не получава отговор на умозрителните си въпроси. Той се връща към традициите на „Поезия” и класическия мит срещу теориите на съвременната геология.
В поемата „Монблан” Шели предлага нещо ново - „сега” като съществително! Представя думата като вид екзистенциално усещане на съществуване, чието единствено значение е моментът, не в някакво обяснение за миналото и това усещане го води към смелото посрещане на романтичния пантеизъм.
Фразата „но за такава съдба” може да бъде разбрана като „с целомъдрието на такава съдба”. И наистина, в първата версия на творбата си, Шели използва „с такава съдба”, изглеждайки неуверен за това как да формулира израза. Която и версия да предпочетете, двусмисленото учленяване представлява „благата” съдба на Уърдсуърд като съмнителна, силата на „може да е” взима преднина пред каквото и да е чувство за увереност и иронизира такава съдба като някак си наивна и опростена. Влиянието на този радикален скептицизъм се завръща с последния въпрос в поемата - бъдеща характеристика на много класически стихотворения от второто поколение на романтизма, включително и „Одата за Западния вятър” на Шели и „Ода за славея” на Кийтс.
Във финалния абзац, изказът отново върви несигурно и се стреми, преднамерено, да устои на натиска на повдигнатия въпрос. Поемата се променя, за да се обърне към Монблан и пустошта, като част от заобикалящата вселена, населена от някаква неопределена сила. Но в интерес на истината, в останалата част от произведението, тази сила няма нищо общо с „благата” съдба на Уърдсуърд - вместо това, тя води началото си от усещането на Шели за невероятни „гледки” и „звукове” на този крайно стихиен пейзаж, сражаващ се с нечувана и невиждана от човека мощ. Религиозният отговор изглежда почти неуместен и безсмислен пред лицето на тази „тайна Сила на нещата”, която предлага не толкова вяра, колкото екзистенциалност на „нещата”.
И Шели завършва като се наслаждава на ужасната възможност за противоположното, че просто го има „нищото” и нищо няма смисъл, „празното пространство”, чийто произход е в неспособността на човешката мисъл да си представи, че някаква друга сила населява вселената. Тази невъзможност ще остави Монблан незасегнат, като „вечната вселена на нещата”, която се върти, независимо от човечеството. На базата на този обезпокояващ скептицизъм, Шели заявява, че Природата и планината имат глас „да повтарят/големи кодове на измама и обет”, тъй като осъзнавайки незначителността на лицето на по-големи сили на природната вселена, всички човешки същества могат да се имат само едно друго и да имат отношения на почтеност.