Петър Краевски

Българският постмодернизъм е велик кавър на ерзаца. Той е: 01. Пенката, която пее, без да я слушат: „Черен влак се декомпозира”. 02. Хирург, който оперира без упойка, но с верижен трион. 03. Количка в лунапарк, с която искат да обиколят света. 04. Рецепта за стихотворение, която превръща стихотворението в рецепта. 05. Игра на думи, където словото щрака с пръсти и подвиква: „Опса!”. 06. И др. С други думи, ако българският постмодернизъм беше режисьор на „Лебедово езеро”, умирающият лебед щеше да мята гьобеци. Не, аз не мразя родния постмодернизъм. Нима вие мразите мухата в супата си? Какъв е символът на нашенския постмодерен дискурс? Не познахте. Не е „муха”, а „мууухааа”. И то мууухааа, която мачка наред, защото мууухааата е слонът на българския постмодернизъм. Който също така е: 07. бунтовен - обявява череша за черешово топче и се качва на черешата. 08. магистрален т.е. отбивка от магистралата на соцреализма, която се разпадна на постмодерни магистралки (кой каквото можа - изшмърка). 09. напушен (липсата на медиен успех е абстиненцията на българския постмодернизъм, а шоуто - неговият метадон). 10. вятър от консерва с изтекъл срок на годност (ама каква опаковка, а?). 11. И др. А като казах „а”, авторитети за българския постмодернизъм са тези, които не признават никакви авторитети. Градивната му сила е разпадът. Затова разбивам композицията с финал - първа точка: 00. По света културните революции се правят с думи - оръдейни залпове, а бунтът в нашата литература се извърши с лайномети. Ето, станах постмодернист. Вече ме псувате? Това не са псувни. Това е пърформънс. Мууухааа-хааа-хаааааааа…