НИКОЛАЙ ХАЙТОВ: „ПРИРОДАТА МОЖЕ ДА ПОМОГНЕ НА ЧОВЕКА”

Въпросите зададе Татяна Любенова

Интервюто е направено при посещението на Николай Хайтов в Долна Митрополия, Плевенско, през 1986 година, по повод новото тогава издание на неговата книга “Бодливата роза”. Разговорът е публикуван в местния вестник “Септемвриец”. Ето как звучи това интервю 25 години по-късно.

Важно е да знаем как се замърсява въздуха в Япония или какво е състоянието на реките в САЩ. Но още по-важно е да знаем кой и с какво замърсява Искъра, защо черешите имат вкус на хлор, кой допуска това, прави ли се нещо и какво точно се прави, за да се предотвратят тези пакости. “Бодливата роза” си извоюва свое място заслужено. Разбира се, промените няма да настъпят само с писането и издаването на книги. Но книги като “Бодливата роза” ще помогнат на всички нас по-добре да разберем природата и да се научим да я пазим.

Въпрос: - Уважаеми другарю Хайтов, като четем Вашите книги, не само “Бодливата роза”, стигаме до убеждението, че човек трябва да бъде не само господар, но и разумен стопанин на природата. Смятате ли ,че природата може да бъде упование за човека, че между човек и природа може да съществува хармония и вярвате ли, че това скоро може да бъде постигнато?

Отговор: - Може ли човек да се утеши с природата? Да, може. Природата не може да замести онова, което сме изгубили - скъп приятел, или близък, но съм забелязал, че хората, които имат духовна връзка с природата, могат да надживеят загубата по-лесно. Човек търси на нещо да се опре, търси някакво убежище или философия, за да превъзмогне болката. Аз мисля, че природата може да му помогне. Твърдя това, защото имам предвид много примери, наблюдавал съм много хора, които са успели да преодолеят голяма мъка и голямо нещастие с едно философско отношение към нещата, с онова, което са могли да извлекат от природата като духовна сила. В това съм сигурен. Това нещо съм го почувствал най-осезателно, когато писах “Бодливата роза”. Природата е била винаги моя същност, защото аз съм израсъл сред нея. Дали вярвам, че хармонията между човек и природа ще се постигне скоро? Мога да посоча цифри. Преди десетина години в бюджета на България е имало отделени 42 милиона лева, предназначени за изграждане на пречиствателни съоръжения, за реконструкция и поддържане на съществуващите механизми, за да могат да бъдат уловени пушеците, оползотворени отпадъците, с които замърсяваме околната среда. Опазването на природата е държавен въпрос. Ако ние вървим с достатъчно бързи темпове, може да направим нещичко, казвам - нещичко, за не по-малко от 20 години. Защото заводите и предприятията, които сме строили след Девети септември, в първите години на народната власт, те са вече остарели, изискват модернизация и реконструкция. А това означава милиарди левове и то десетки милиарди. Тези пари не могат да дойдат веднага отнякъде. Но има нещо друго, което ме тревожи. Като че ли не целият наш народ е узрял за тази идея. Има хора вгледани само в своите производствени и технически задачи. И ако се съставят актове за избита риба, отровени води или някакво друго нарушение на Закона за опазване на природата, веднага се намират начини тези наказания да се избегнат. Чували ли сте да има някой осъден например, па било то и на два месеца затвор, защото е направил някакви поразии на природата? Няма. Някак си нещата в нас не са достатъчно узрели. И това е самата истина. В големите градове, където има силно развита промишленост, вече трудно се диша. Ето, че доживяхме времето, когато не хляба, не обувките, не облеклото, а чистият въздух се превръща в проблем номер едно. Всеки трети се оплаква от главоболие. Прав, здрав, гледаш го човек като канара, а го боли главата. Боли го от лошия въздух. Малко като духне вятърът и завърти пушеците или миризмите и вече не можем д а се гледаме - мигрени, лошо настроение, кисели физиономии…Но аз вярвам, че ние можем да се преборим със замърсителите и замърсяващите. Видял съм страни, в които положението е било много по-тежко, но хората са успели да озаптят замърсяването. С ум, с пари, със строги закони са го направили. Мисля, че и ние рано или късно ще го постигнем. Аз съм горе-долу трезвен човек, знам какви са възможностите на нашата държава - не казвам, че те са малки, но не е само това за решаване.

Въпрос: - И все пак, какво Ви накара да превърнете гората, природата в своя тема? Вашата професия - лесоинженер, или нещо друго? Прави впечатление, че Вашите герои обичат справедливостта. А Вашата съдба като че ли с нещо напомня тяхната. Успял ли е Николай Хайтов да запази неопорочено чувството си  за справедливост?

Отговор: - Казах вече, че моята обич към гората, към природата се е формирала още в детството - може би съвсем несъзнателно. Аз съм бродил по цели дни в гората. Това ми е било средата, това ми е била люлката. След това заминах да следвам лесоинженерство, но и тогава още не си давах сметка колко дълбока връзка има всичко с неосъзнатата ми любов към природата. Това стана много по-късно. По горите аз бях осем години. Бродих по хубави места, красиви планини. Трябва да си без очи, за да не ги видиш, да не ахнеш, дето се казва - да ти се облажи сърцето. То са такива красоти, такива изгреви, залези, пилета пеят, то е като черква, като храм, като катедрала. Така у мен се изгради едно вече съвсем осъзнато отношение към природата. И без нея не мога да мина. Ако не си отида на село за шест месеца поне, не мога. Да погледам канарите, горите, да послушам вятъра, да видя небе със звезди. Вечно има мъгла, облаци, пушеци. Много голямо влияние за моето отношение към природата изигра собствения ми опит. Що се отнася до премеждията ми като лесовъд, те са малко по-драматични от тези на моя герой Стойчо. Него са го премествали, не са го уволнявали. Е, малко по-тежка беше моята, но се оправих. И да ви кажа, то било за хубаво - защото, ако не бяха се случили тези неща, аз пък нямаше да посегна към перото. Както казва народът - всяко зло за добро. Е, не всяко, но не е лишено от истина. Много от нещата, които се случват и които човек счита за лоши, могат да имат и своята хубава страна. В това съм абсолютно убеден. При сложният, заплетен живот, никога един факт не може да бъде оценен правилно, ако не мине време и ако той не влезе в съизмерение с всички останали факти, които ще последват. Аз не искам да кажа, че вие непременно трябва да се стремите към това, което се случи на мен. Но няма нищо трагично, докато човек е здрав и разбира се, ако не се е опозорил. Всичко останало се изживява.

Въпрос: - Във Вашето творчество се забелязват две основни насоки. Едната от тях е свързана с историческото минало, а другата със съвременността ни. Но като че ли по-голям превес има първата. Защо, според Вас, съвременните писатели избягват да пишат за парливите проблеми на всекидневието ни и повече гледат към историята?

Отговор: - Ако човек попрелисти онова, което съм написал, ще види, че съотношението между двете насоки е горе-долу наполовина. Даже две-трети от нещата ми се отнасят за съвременността. Ами вземете “Диви разкази” - нищо, че по-голямата част от тях са свързани с миналото. Но какво минало всъщност? Например в “Дервишово семе” - ами това е случка за любов. Нима може да има минало или сегашно време за любовта? Откакто човек го има на земята, той по един и  същи начин се влюбва, обича и т.н. И този разказ, в който събитията са от преди Девети, съвсем не се отнася само за миналото.

Защо са малко тези, които се докосват до парливите съвременни проблеми? Ами ще ви кажа. Има такова нещо, защото това, все пак, е свързано с известен риск. Например, когато се игра моята пиеса “Кучета”, която аз много си обичам и към която много често се връщам. Там има един отрицателен герой зоотехник. Имаше реакция от страна на Министерството на земеделието, отдел “Пропаганда”, защо съм направил един зоотехник отрицателен герой. Реагираха и адвокатите - защо там един от героите казва: “Ах ти, гад - адвокат”. Вижте, това са дреболии, нали? Но те характеризират времето, в което се игра тази пиеса - 1968 г. Никоя обществена прослойка не желае да излъчи такъв отрицателен герой. И имаше доста разправии. Добре, зоотехникът не може да е отрицателен, адвокатът  също, овчарите и те, учителите - и тях не бива и т.н. И човек като вземе да прави сметка - кого-кого, и накрая вземе та направи свой герой някой византиец. Византиеца можеш да го топиш колкото си искаш, няма кой да вика против тебе. Това, разбира се е шега, но съдържа и голяма доза истина в себе си. Затуй голяма част от писателите се въздържат. Но аз мисля, че това време се изживява. Няма я вече тази подозрителност и мнителност. Повече от двайсет години минаха от случката, която ви разказах, досега никой не ми е направил забележка защо често пъти съм писал така, “през кръста”, по направо. Допреди известно време ние не можехме да си представим, например, че един партиен секретар може да има и отрицателни черти в образа си. А после леко-полеко ние отидохме към едно по-реалистично отразяване на нещата, освободихме се от догматизма. Още Маркс някога е писал, че в литературата нямаме изобразен пълнокръвен тип на работнически водач и е обяснил защо. Ами защото го рисуваме с една боя. Никаква сянка, не прилича на човек, а на светец. И затова никой не му вярва. Нашата литература преодолява всичко това.

Въпрос: - Вие написахте книга за гроба на Васил Левски. Ще напишете ли и сценарий за живота на Апостола?

Отговор: - Не, не пиша сценарий за Васил Левски. И се страхувам да напиша такъв сценарий, въпреки че идват многобройни покани от различни места и въпреки моето собствено желание. Защо? Когато писах сценария за “Капитан Петко войвода” аз бях поставен в едно много изгодно положение. Никой или почти никой не знаеше как е изглеждал моят герой. Имах свобода да избера от всички български актьори  онзи, когото сметна за най-подходящ. Както и направих, макар и не без конфликти, но мисля, че не сгреших. Всички знаете, че народният артист Васил Михайлов има поразителна прилика с капитан Петко войвода от снимките, които са останали. Обаче с Левски не е така лесно. Левски всеки го носи в себе си  и трудно можеш да подведеш някого. Онзи, който ще играе тази роля, трябва не само да прилича физически на него, но да има и достатъчно вътрешна мощ да пресъздаде този образ, който ние почти сме канонизирали, превърнали сме го едва ли не в светец. И с пълно основание. Мисля, че ако няма такъв актьор, всеки опит да се пресъздаде образа на Левски в киното ще претърпи провал. И затова, ако се появи такъв актьор, аз ще седна да пиша сценарий без всякакви предисловия и поръчки.

Колкото до книгата за гроба на Васил Левски, трябва да ви кажа, че тя сега има второ, допълнено издание, което ще ви постави в течение на всичко протекло след като книгата бе издадена. В тази борба аз не бях сам. Ръководството на Българската академия на науките ме подкрепи. Има вече решение на Президиума на Академията на науките да се сложи плоча на църквата “Св. Петка Самарджийска” с надпис, че там е погребан Васил Левски.