ЛЮБОВНО ПОСВЕЩЕНИЕ
На Страхо
1.
КАКЪВ СЪВПАД: СЪРДЕЧНА ОПЕРАЦИЯ
по спешност!
И - непроходима зима.
Побъркани циклони, снегорини
безпомощни,
обърнати коли,
нокаутирани дървета -
пак и пак!
Какъв край на Света?
Смили се, Боже!
Не ни разделяй!
Виждаш - чезна тук,
забравен сак
в чакалнята на зимата,
а той е съвсем сам.
Четвърта нощ!
Как да изплува
от един кошмар,
за да попадне в друг:
- Къде са близките ми?
2.
ПОМНИШ ЛИ, МИЛИ,
как се страхувахме
зло да не чуе
най-съкровеното
и го изписвахме
с пръст по гърдите си
до блясък в очите:
“И аз!”
Трябва да помниш,
чу ли, душице?
Ето ме, пиша го пак
с пръски светена вода
по гърдите ти,
докато отвориш очи!…
3.
ИЗЛЕЗЛИЯТ ОТ ТЪЙ ДЪЛБОКА КОМА
се лута с месеци
сред белите полета
на Разума,
препъва се в безвремието,
домът ни му изглежда
съвсем чужд
и той не иска
да замръква в него,
не може да приеме,
че не може
да слезе сам
по стъпалата на нощта,
една пружина вечно го навива
да стане,
да опита пак! И пак!
Завивам го
с все по-нарастващ бяс,
а нощем стена
в усмирителната риза
на покаянието.
До поредната
китайска капка:
“Искам в къщи.
Искам в къщи!”
4.
НЕ СЪМ ГЕРОИНЯ.
КРЕЩЯХ И СИ ИСКАХ ЖИВОТА!
Нервите пушеха като заводски комини.
Иконите в спалнята гледаха
с ангелска кротост.
Обет за безбрачие дали.
“Поспи си, ще бдим”.
И падахме - ставахме. Златни деца
и съседи.
Благословени вноски за
“Знам ли кой ден…”
На толкова скръб се нагледах,
на смазваща бедност.
Болногледачи днес стават
по-болни от мен.
По-добре сме, нали?
Да не гневим с непризнателност
Висшите сили,
застлали гнездото ни с пух.
Славна посестрима имаме.
Човещината.
Живее под наем,
но е жив извор на ДУХ.
5.
ПИША ЛИ ОЩЕ СТИХОВЕ?
Щом удържа Вдъхновението.
Трижди се сбъдна молитвата
“Господи, спри го!
Върни го!”
Нищо, че днес не е същият
и гледа в ръцете децата си:
- Носиш ли ми шоколадче?
Тялото…
То е предателят.
Леплива, летлива материя,
със коловози от бръчки:
“Майка, сестра ще му бъда!”
“Ужас… не си го представях така!”
С кръста -
“Служи или страдай!” -
белязана съм по рождение.
Ти заслужаваш да бъдеш
Любовното ми посвещение.
6.
ОТ ВСЕКИДНЕВНАТА НИ ОБИЧ НЕ СЕ ПАЛЯТ
пожари.
И жребците на страстта
не изпотъпкват житото на залеза.
Във нея нежността не се натрапва,
струи си тихо,
като горско изворче,
сред здравец и тинтява,
росни ягодки,
прелива от доверие един към друг,
Към всекидневната ни близост,
без която
човек е птица със едно крило.
Благодаря ти, че ни срещна, Боже!
