ДЕЛО 205
1.
Лора до Яворов
Даже когато си в настроение,
между нас всичко е като на сцена.
Мудна пиеса. Без вдъхновение.
“Горкият…” - шепнат.
И гледат в мене.
И ме сравняват с другата. С Вечната!
Тя не ревнува, тя е жив трепет.
Лудост било е да се оженим…
Свързва ни само гореща пепел.
Свързва ни навикът: аз да нацепя
дърва за огъня, аз да го стъкна,
аз да те търся по всички крепости,
аз до камината да те домъкна…
Тъжно е, мили! Казваш:
- Обичам те…,
сякаш сега ти никне мъдрецът.
Глупава роля, не ми прилича
да съм капанът ти,
да съм ловецът.
Съвсем резонно е да не ти стигам…
Ей го спасителят,
чакал със месеци
да стане чудо като във книгите.
Чехов би казал
“Действие, действие!”
2.
Какво направи, Лоро?
Поетът-харамия
за всички е убиец!
От чий грях разцъфтя
такава черна орис?
До момина сълзица
пак - първа хубавица.
Залюби ме Смъртта.
Напразно търся сродна
душа. За лист обрулен.
За Лирата сиротна
напразно търся знак,
че мамещите люляци
ухаят, както лани.
Великденски камбани
напразно бият пак.
Напразно…Зимна нощ е
денят без тебе, Лоро.
Пътеката е ножът,
разрязал всеки хляб
на - някога - и - вече.
Снегът, и той обречен
да го очернят хората,
все пада като сляп.
Сега - къде? Към гостната
прехвалена. Животът…
Съчувствия ехидни.
Шушукане навред…
Слънчасал съм от страсти
балкански. От жилата им.
И зная кой - завинаги! -
с теб ще ме събере…
