Йордан Нанчев

Писател и едновременно с това журналист по професия, Тодор Кръшков очевидно много добре познава не само видимата част, но и задкулисието на занаята, които е упражнявал през изминалите години. А би могло да се каже, че и добре го е описал в своите два романа, които ми се струва съвсем естествено да бъдат разгледани паралелно.
„Кръв” и „Брутално. bg” са техните заглавия, звучащи колкото конкретно, толкова и обобщаващо. Но нали, както казват майсторите в журналистиката, заглавието продава вестника. В случая това би трябвало да се отнася и за книгите.
„Кръв” е литературният дебют на Кръшков и родния му град Карлово е арена на действието в него. Събитията, описани в „Брутално. bg” пък се развиват в Хасково, където понастоящем живее авторът. Самият той очевидно е и прототипът на главния герой в двата романа. Другите герои също били „истински” и дори описани със собствените им имена, което специално е отбелязано в послеписа на „Кръв”, а в „Брутално. bg” пък има отметка, че само някои от събитията са действителни, а героите били „плод на въображението”. Но това разбира се може да се приеме както за евентуална застраховка, така и за своеобразна провокация. Все едно.
По-важното, което непременно трябва да се отбележи в случая е, че името на споменатия общ герой за двата романа - Емил, едва ли е избрано случайно. Пък и да е, няма как човек да не го свърже с нашенския Джеймс Бонд -Емил Боев, познат ни в миналото от поредицата романи на Богомил Райнов. Емил от двата романа на Кръшков обаче не е агент, макар да е с подчертан афинитет към разследването и криминалния жанр в журналистиката и да разполага с надеждни източници от полицията. Което без съмнение му помага в работата, но понякога му навлича и неприятности, уви. В „Кръв” той дори бива прострелян, а в „Брутално. bg” едва не го арестуват като убиец.
Разбира се това са само най-върховите перипетии за него в сюжета на тези два романа. Ако все пак в случая може да се каже, че става дума за романи в традиционния смисъл или по-скоро за две журалистистически интерпретации, в които реалността във всеки случай естествено доминира над художествената измислица. Такова е моето впечатление. В тях героят на Кръшков не само до голяма степен обърква „професионално” изградените полицейски версии за извършените жестоки убийства, но и показва полицията в една неособено благоприятна светлина. Ето това е в основата на двата сюжета, колкото сходни в криминогенната си същност, толкова и подчертано характерни като фактология. Колкото уникални сами по себе си, толкова и типични за времето, в което живеем.
Разбира се полицията винаги е била най-бруталното средство за манипулиране като част от световната власт с главна буква и едва ли вестникарските публикации, пък и книгите сами по себе си са в състояние да й въздействат. Освен като един вид провокация може би. Свързана с прословутата „свобода на словото”, която се свежда до това, че както казва Симеонов -шефът на вестника, в който работи Емил - „в България има свобода на словото и всеки може да напише каквото си иска. Но понеже има и свобода на печата, печатът може и да не публикува написаното”. Разбира се подобно до известна степен и цинично прозрение, съвсем не е само патент на днешното време.
Образът на този „шеф” също е вече познат на хасковската публика от един друг журналистически роман - „Играта” на тукашния талантлив разказвач Иван Митев, макар и в съвсем друг и повече сатиричен контекст. За разлика от него Кръшков се е постарал да го обрисува като един от ключовите фактори на т.нар.”четвърта власт” в региона, за когото единствено парите имат някакво значение. И само те като че ли са в състояние да го респектират.
Въобще не може да се отрече, че авторът е вникнал дълбоко в битността и психологията на съвременната провинциална журналистика и въпреки, че и самият той е част от нея е съумял майсторски да се дистанцира описвайки я, ако не охудожествено, то поне от една по-извисена гледна точка. Така е и в двата романа. Всъщност вече се разбра, че разлика помежду им почти няма. Освен тази, за която вече се спомена за мястото на действието или че в „Кръв” основният „антигерой” е кметът на Карлово Войняговски, а в„Брутално. bg” строителният магнат Славилов, който вече е и депутат от Хасково и респективно властта му към момента е с доста по-широк периметър на влияние.
Би могло да се каже дори, че става дума за два епизода от един полицейско-журналистически сериал, който продължава. Впрочем във вече цитирания послепис към първия роман самият Кръшков признава, че той е трябвало да бъде дописан. И ето -„Брутално. bg” в известен смисъл е неговото продължение, но вече на едно по-високо ниво в етажите на обществената йерархия. И на престъпността, която сега като че ли тотално я е монополизирала. Защото групировката на Маджарите в Карлово все пак действа много по-примитивно и открито, отколкото полицейските началници и депутата Славилов, да речем.
Но дали не е така само на пръв поглед. Защото „мафиотските” структури в Хасковско изглеждат още по-опасни и наистина брутални. И в същото време по-неуязвими. Освен от някаква още по-престъпна и широкомащабна силова мрежа, която да е в състояние да налага още по безмилостно и категорично скритата си зла воля над официалните органи на изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Ето защо логично е да се предположи, че действието в един следващ роман- епизод от така започналата мемоарно-художествената и публицистична сага на Тодор Кръшков ще се развива в столицата. Но дали преди това и самият автор, а заедно с него и досегашният му герой Емил, не трябва да заживеят там.
Ако този необичаен герой оцелее дотогава разбира се, защото както убедено твърди Маргото- неговата колежка, а в края на втория роман и житейска спътница- Емил имал удивителната способност непрекъснато да провокира своите собствени проблеми и неприятности. Но в това е и силата му, с която я привлича.
Да, любовта също има своето място в двата романа. , макар и твърде деликатно щрихирана. Тя комай е единственото положително явление на фона на престъпността, корупцията, злоупотребата със служебно и обществено положение, на фона на множеството престъпни посегателства в една или друга посока, които изграждат цялостния облик на повествованието.
И не на последно място аморалността, характеропатичните и личностни деформации в съвременното общество, които все по-неприкрито обуславят нелепата участ на съвременния българин и на българските институции като цяло. При това тук става дума за отношения в бизнеса, в медиите, в полицията, в парламента. Да не говорим за семейните отношения, за отношенията между родители и деца, които подготвят бъдещите още по-нагли и бездушни закононарушители.
Всичко това го има едва ли не в излишък и в двата романа на Тодор Кръшков. Но нека да не забравяме, че героят му е журналист, а днешната журналистика, уви, изповядва убийствената за всяка нормалност професионална нагласа, че насилието и бездуховността, както и парите са в основата на съвременния житейски и професионален успех. Може би затова, когато Емил, който все пак се опитва да съхрани у себе си една макар и своеобразна нравственост, престъпва тези „железни” закони на професията, обикновено губи или страда. А това още повече подсилва у читателя чувството за обреченост и безнадеждност. Но такива по същество са и описаните събития, сякаш провокирани от мащабността на злото и от патологичните прояви на почти всеки от Кръшковите герои, осакатени от света и сякаш лишени от всякаква вяра в духовността и небесното упование.
Всъщност би могло да се каже, че те са колкото негови, пресътворени от писателското му въображение, толкова и съвсем реални персонажи от света, който ни заобикаля - отчаяни криминалисти, подкупни и безпомощни магистрати, самозабравили се администратори, дребни шмекери в ролята на съвременни „бизнесмени”, пияни цигани, репортери, хора в неравностойно положение, мутри. И дори смъртоносните части на руската мафия. Почти всеки от тях търси и намира някакво временно спасение от всичкото зло, което го заобикаля, в самозабравата на алкохола и дори си е създал някаква собствена философия за това. Макар такива като бившия кмет-доносник, като самоуверения Славилов, който вдига ръка и срещу сина си, като местните полицейски шефове, като Симеонов или новоизлюпеният охранителен бос Петър Петров, да речем, да се заблуждават, че владеят положението. И дори да успяват сравнително добре да внушат на околните, че „когато става въпрос за пари, границата между доброто и злото става много размита. А при много пари изобщо престава да съществува”.
Самият Славилов обаче, който едва ли не е обожествил себе си, безумно позовавайки се на първата Божия заповед, има неблагоразумието да признае, макар и иронично, че „когато човек влезе във властта, става безсилен. И колкото повече се опитва да промени нещата, толкова повече те си остават същите”. Звучи като парадокс, но всъщност това сякаш е самата истина. Пък и отдавна е известно, че е особена форма на идолопоклонство да проявяваме каквото и да било упорство, да следваме собствената си човешка воля.
Ето защо силата на парите и самочувствието на властимащите са само привидни. Самите нелицеприятни факти, които съставят канавата на двата романа, недвусмислено свидетелствуват за нещастието на днешния българин, за общата ни неволя, за хаоса и неуправляемостта на обществото, в което живеем и това е едно от тъжните послания на автора. И негово художествено постижение може би. Доколкото в морален план отсъствието на вяра в доброто и естетизацията на злото би могла да се нарече постижение разбира се.
Друго безспорно качество и на двете книги е липсата на самоцелни художествени отклонения, характерният език на героите, пестеливият и изключително точен, овладян разказ. Вече стана дума за това, че той е несравнимо по-близо до репортажността и журналистическия коментар, отколкото до белетристиката и интересното е, че това в случая, на мене поне, ми изглежда по-скоро с положителен, отколкото с отрицателен знак. Може би такава би трябвало да е и въобще стилистиката на криминалния жанр, който в по-ново време все още няма своите ярки образци. Защо да не потърсим тяхното зараждане именно в творби като тези на Тодор Кръшков? Които съвсем естествено се стремят да опонират на традицията от някогашните „героизирани” и идеологизирани четива, за които споменах в началото. Или по-скоро да променят посоките на неизбежната в подобни случаи героизация, да ги демитологизират. Мисля, че и в това отношение в „Кръв” и в „Брутално. bg” има добри находки.
При това авторът им несамо, че не съчинява повече от допустимото, но и през ум не му минава да се опита произволно да ни внуши каквато и да било чисто художествена насока на творбите си. По този начин обективираната или по-скоро житейски достоверната основа на неговия разказ също въздейства респектиращо, особено на днешните читатели, вече почти отвратени от лъжливи случки и медийни сензации. Симпатичен е и чисто индивидуалният подход на автора, липсата на натрапчивост и претенциозност, естественият стил и логиката на повествованието. И в двата романа то тръгва от конкретния житейски факт и към него прибавя онова, което го е обусловило и което се поражда като последствия от вече случилото се. Един перфектен подход на криминалист, какъвто толкова често липсва именно у изпълняващите своята служба криминалисти. Да прибавим към него и отличното познаване на процесуалните действия и особеностите на досъдебната и съдебна фаза на наказателния процес и ще намерим за съвсем естествено, че един журналист като героя на Тодор Кръшков Емил може да извърши много по-обективно и фактически обосновано разследване на извършените тежки престъпления отколкото органите на полицията.
Нещо повече - той си позволява да огласи публично немарливостта на тези органи и техния произвол, който толкова често напоследък предизвиква и реални обществени скандали. Друг е въпросът, че последствията от всичко това съвсем не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Но и това е обяснимо с оглед на кризисното състояние на държавността у нас и на т.нар.”преход”, в който по един или друг начин всички сме жертви. Включително и най-богатите. Това също е някаква част от посланието на двата романа.
Защото наистина „във всяко богатство в бедна държава има нещо неестествено”. И то не може да не отвращава. Наред с безнаказаността на истинските престъпници. Но нека да не акцентираме и тук на бруталността, а да заложим по-скоро на съхранената нормалност у Емил или Маргото, които въпреки нелепостта на ситуациите, които пораждат и задълбочават връзката им, все пак се опитват да заживеят заедно като семейство. Макар и извън този налуден свят и в почти обезлюденото вече село Любеново. Поредната илюзия на Емил, който все така по своему продължава да отстоява себе си и своето лично човешко пространство.
Какво ще се случи с тяхната връзка по-нататък, както и с останалите герои в двата романа, нека всеки от нас се опита сам да си отговори докато очаква евентуалното им продължение. Нали всяка история се нуждае от дописване. Във всеки случай светът, от който се раждат хората и събитията, описани в „Кръв” и „Брутално. bg” не ни дава кой знае колко поводи за оптимизъм. И все пак, и все пак…

Хасково, 30 юли 2011 година

КРЪШКОВ, Тодор. Кръв. Роман. [Хасково].2007
КРЪШКОВ, Тодор. „Брутално. bg”. Роман. Изд. ХРИ100 [Хасково,2011]