Ото Рене Кастийо

превод и бележка: Никола Инджов

Никаква стойност няма литературата заради литературата. В революционния подем на Америка поетите отдавна стигнаха до твърдото схващане, че изкуството на словото - като всичко в света - трябва да служи на човека. Първенствуващ е примерът на поезията. Наситена с елементи от действителния живот, с великолепни детайли на преживяванията и въобще на човешките състояния, американската поезия придоби черти на документалност, а автобиографичността се превърна в характерна черта.
Гватемалецът Ото Рене Кастийо (1936-1967) създаде стройна поетическа система, в която автобиографичният елемент изразява всъщност житейските перипетии на цяло едно поколение интелектуалци, които продължават да съществуват като гватемалци извън Гватемала. Той е скитник по света и навсякъде, където поспре за малко, трябва да вади хляба си чрез някои от талантите, с които природата щедро го е надарила. Художник, актьор, журналист, но също така и бояджия, нощен пазач. Провъзгласен за най-добрия студент в университета, той получава стипендия за следване в чужбина, но напуска осигуреното си учение, за да се включи в странната бригада “Йорис Ивенс” - на името на големия холандски кинодокументалист, който лично ръководи тази група, - нещо като студия за даровити младежи, но превърната от самите даровити младежи в революционен организъм. Многобройни са изгнанията на Ото Рене Кастийо. Той неведнъж бива депортиран от родината си и неведнъж се връща в нея нелегално, за да се включи в борбата на народа си. Мястото му е, естествено, в организацията - Въоръжени революционни сили. Ранен в едно сражение, той бива заловен полужив и отведен от военните в строго охранявана база, където го подлагат на невероятни мъчения.
За родината си Гватемала той пише, че има в сърцето й един мая грънчар. Това е метафората за вулканите в тази страна. И Ото Рене Кастийо завършва живота си като вулкан - него го изгарят жив. Той разпръсва пламъци в мига на смъртта си - и завинаги!

РОДИНО, ДА ВЪРВИМ!

1

За да не ме оплакват стъпки,
за да не ме окървавяват думи -
пея!
За твоето лице сърцеподобно,
което ме роди такъв и мене -
пея!
И за да мога да ти кажа също,
че ти с горчиви кости ме огледа -
пея!
И за да не умре народът твой -
пея!
Вървя по струната на моя глас, за да ти кажа:
ти, въпросителна между плодове и горски пеперуди,
не ще се заблудиш по скелите на моя вик,
защото има в сърцето ти един мая грънчар,
който изпод морето, отвътре на звездата,
дими във корените, света разтърсва
и твоето име в моите думи извайва.
Възпявам твоето име, трептящо като цигулка
със струни от бръчки, защото идва часът
то да се срещне с моята мъка човешка.
То ме търси в прегръдката на море и вятър
и ми повелява да не допускам в устата си здрач.
Цял живот ме вълнува саможертвата да бъда човек,
за да не падна на мястото, където се излюпи
предателството на презрения, който те отрече.

2

Родино, да вървим! Аз тръгвам с тебе!
Ще сляза в бездните, които ми посочиш.
Ще изпия твоите горчиви чаши.
Ще ослепея, за да имаш ти очи.
Ще онемея, за да пееш ти.
Аз трябва да умра, за да живееш ти
и да изплува твоето лице на хоризонта
като омайно цвете, разцъфтяло
от моите кости.
Безспорно така трябва да бъде.

Уморих се да нося твоите сълзи у мене.
Сега искам с тебе да вървя осветкавичен.
Да те съпровождам в твоя труд, защото съм човек
от народа, роден през октомври пред лицето на света.
О, родино,
полковниците, които опикават твоите стени,
ние ще трябва от корен да изтръгнем,
да ги окачим на дърво с бодлива роса,
побесняло от гнева на народа.
Заради това те моля заедно да вървим. Завинаги
със земеделците,
с работниците,
с всеки, който има сърце да те обича.

Родино, да вървим, аз съм с тебе!

3

Малка моя родино, мила вихрушка,
цяло любовно крайбрежие вдигат моите зеници
и гърлото ми се пълни с дива радост,
когато кажа родина, работник, ластовица.
Хиляди години вече осъмвам в предсмъртни мъки
и като труп полягам върху твоето име безкрайно,
понесено в неподвластни ухания.
Гватемала, родино моя, селянка малка…
О, Гватемала,
пришепна ли твоето име, към живота аз се възвръщам,
от стон се въздигам да търся твоята усмивка,
по стълбата на азбуката се качвам чак до А,
тази буква, изпълнена с радост, се влива във вятъра -
и отново ти се любувам такава, каквато си:
корен, устремен към човешката светлина
с цялата мощ на народа в своя зародиш.
Презрени да бъдат предателите, майко родино, презрени!
Те ще познаят смърт от смъртта чак до смъртта!

Защо се родиха презрени предатели, майко обична?

Такъв е животът на народите - горчив и сладък,
но тяхната борба всичко по човешки решава.
Заради това, родино, ще ти се родят разсъмвания,
когато човекът освети своето минало.
Заради това, родино,
когато изричам твоето име, викът ми се бунтува
и вятърът престава да бъде вятър.
Реките излизат от своите обикновени русла
и се събират, за да те прегърнат.
Моретата спрягат с вълни и хоризонти
твоето ранено име със сини думи, чисто име,
за да те умият чак до ехтящия вик на народа,
където плуват риби с перки на зорница.
Борбата на човека те отпраща в живота.

Родино малка, човек, земя и свобода.
Нарамила надежда по пътищата към зората.
Ти си древната майка на скръбта и страданието.
Ти вървиш с царевично дете на ръце.
Ти пораждаш любовни урагани и черешови гори
и изглеждаш кръгла върху лицето на света,
за да обичат всички по нещо от твоето име:
твърдия отломък от твоите планини
или героичната ръка на синовете партизани.
Малка родино, мила вихрушка моя,
песен, загнездена в моето гърло
от стенанията на разбунтуваната царевица.
Хиляди години нося твоето име
като едно малко утрешно сърце,
чиито криле започват вече да се разтварят.