Весислава Савова

РАЗПИЛЕНИ РАЗКРИТИЯ

Когато жълто-червените листа прегръщат земята за сбъдване и сбогуване, дебели жилетки, споделени, прилепват по телата. Отдалечават ни едни от други. Или пък ни провокират, за да се открием? Под пластовете, които скриват нашето Аз. Онова, което се осмелява да се разкрие само през лятото. Голо. Съвършено в несъвършеното. Здраво.
Там някъде, на чаша топъл шоколад, сядат мечтите. За да плетат и клюкарстват. До прегракване. До пръсване. До себеотричане.
Лятото се изплъзва наконтено. Отива при друга земя. За да я напусне в мига, в който е повярвала в принадлежност.
Жълто-червените листа се сливат в почвата. За да се родят надежди за отглеждане. През зимата.
Вятърът пее на ухо нещо. Без аранжимент.
Разпиляваме се в гонене на вятъра.

ГРАДЪТ БЕЗ ВРЕМЕ

Имаше някога един град, пълен с безброй часовници, от които нито един не работеше. Времето се плъзгаше по покривите на къщите, близваше леко по керемидите на къщите, целуваше неусетно камбанарията на старата църква и отлиташе нанякъде. Беше обидено. От мълчанието на часовниците. От нехайството на хората. Те не бяха млади, но не бяха и стари. Не бяха грозни, но не бяха и красиви. Живееха ден за ден, без да чуват часовници, които да отмерват всеки час или да приветстват неговата половинка.
Някогашните часовници стояха по рафтовете на един магазин. Собственикът му не ги продаваше, но колкото повече часовници събираше, толкова по-богат ставаше той. Защо ли? Защото който заключва времето, отключва мъдростта. Тя е по-скъпа от всяко имане, което можете да намерите на земята.
Имаше някога един град. Може и още да го има. Кой знае къде се намират онези, които заключват времето?

ЦИГУЛКАТА

Той погледна към ъгъла на стаята. Прашен. В паяжини. Но…пълен. Цигулка. Да, това нещо, захвърлено в ъгъла беше цигулка. Прашна. В паяжини. Но…с формата на съвършена женска фигура. Тънка талия. Заоблен ханш. Захвърлена. Потънала в забрава. Но…с опънати в готовност струни. Чакаше само опитна ръка. Да изчисти паяжините. Да изтрие прахта. Да мине по струните. Първо, нежно. След това, със страст. Да грабне лъка и да го поведе по тези струни с вещина. Тя чакаше своя Маестро. Единствен. Незаменим. Виртуозен. Ех, какви звуци пазеше тя за него. Те щяха да прелеят в мелодия. Ангелска. Не! Божествена. Двамата щяха да се възвисят до седмото небе. От там щяха да обливат земята със своята мелодия. За да я направят по-добра. По-красива.
Той отново погледна към ъгъла на стаята. След това - към дясната си ръка. Един пръст липсваше. Наведе глава. Сълзите потекоха. Тихо. Бавно. По мъжки. Тогава му се стори, че чува мелодия. Ангелска. Не! Божествена. Цигулката не беше вече прашна.

МИНАЛО И БЪДЕЩЕ

Желязната порта изскърца. Зеленият чемшир леко се размърда под пръстите ми. Обичам да го галя, когато минавам покрай него още от детството ми. Не се притеснявам от паяжините. Дори те са нежни и ефирни. Погледът ми се плъзва напред. Прегръща го наскоро разцъфтелият люляк. Ароматът му прочиства съзнанието ми, което се лута между спомените и реалността. Продължавам по камъните, които са образували тясна пътечка към вратата на моята къща. Моята ли? Да! Къщата, в която беше заспало детството ми. Ябълката пред нея ми дава благословията си, засипвайки ме с бледорозовия си цвят. Ключът е на вратата. Стига да го завъртя и ще дам свобода на миналото.
…
Ето, малък автобус, който ми прилича на костенурка, пъпли от града към селото. Аз съм само на пет. Плача. Костенурката ме взе от мама. Баба се опитва да ме утеши и ми разказва приказка. Скоро нежните й ръце и безгрижно ширналите се ниви донасят спокойствие. Спокойствие, което може да бъде обяснено само от дете. Вашето. Или онова, заспалото, което чака да завъртите ключа и да го пуснете на свобода.
…
Казват, че за да можем да продължим напред, не трябва да се връщаме назад. А опитвали ли сте? Аз - да.
Събуждам се. Нощта, за която Милорад Павич казваше, че е „бременна с нов, разкошен ден”, вече е майка. Дала е път на детето си. То ме хваща за ръка и ме повежда през своите необятни тайни. Все стигам до даден момент, в който а-ха да ги разгадая и нещо не ми достига. Денят ми прошушва:
„Ако можеш миналото да си спомниш, тайната ми ще разголиш.”
…
Затова, сега стоя пред рушащата се къща, готова да завъртя ключа. Миналото ми трябва. За да видя настоящето в цялото му великолепие.