ВЛИЗАНЕ В ГРАДИНАТА

Матея Матевски

превод от македонски: Роман Кисьов

ВЛИЗАНЕ В ГРАДИНАТА

Градината се отваря пред дъжда както цветът пред погледа
във нея живее забравеният свят на сбъднатото
Не събуждай семената които спят дълбоко
във земни тъмнини
Ще дойде само времето на техния тътен
дъгата на корена широк
Влизането във градината е бавно влизане
във примката на времето която само словото способно е
                                                                              да я отключва
Докосни го във вятъра докосни го във болката на корените
на красивите неща
преди да ти проговори със говора на насекомите
които търкалят своя облак над розите
Мирисът техен се смесва с цвета на дъгата
която живее в тъмнината на съня
докато не дойде променливото време на градината
да го откъсне
да го вдигне
да го развее над листата

Словото още не се е родило
а вече ражда
наоколо


ПРЕЧИСТВАНЕ

По какво
и как тече
тече и изтича тънката нишка на времето
под зефирната дъга

Да се освободи от тинята
от калта
от плесента
от горчивата отрова на земята

Да не съска
да не вие
да не завива

И всичко да се претвори в река
във тиха вода
леко вълнение
което трепти
в гърлото на словото

Първа е първа е тя
която беше първа
на върха
на съществуването цяло


СЕНКИ

А когато от пепелта се изправи от прахта
във изгрева във изгрева
видя че зидът се е вдигнал
със главата в земята
със сянката в облаците

И денят бе негов
и светът на две преполовен
от тежкия меч от камъни
във равноденствието на погледа

Тогава ги повика тия
научените да рушат
Сякаш грабливи ята
по смаяната змия
свита
под равнодушното слънце

Изграждате за да рушите
Това което гради денят
нощта го разгражда
Това което си наумява нощта
денят го отхвърля

Няма го вече зидът
в учудения предел
в огледалото на росата
Само сянката негова дълбае
във корена на паметта
във раната на света


НАД БЕЗДНАТА

Камъкът тъмен увиснал над планини над гори
От някъде към някъде се появил
във неясния простор
по склоновете на човека

Тялото му облака подпира
през ридовете мисълта лети
да прелети над клетата съдба
на тревите

Но все пак той стои някъде в човешкото око
Над бездната стои Стопанин на мълнията
владетел на сивата луна
укротител стар на страха

Древен бог на уплахата
Тъмният камък Суровият
Първично ребро вековечно
което опложда земята

Със мълчанието свое
което ни дарява


ЗНАМЕНИЯ

                На Влада Урошевич

Камъкът голям
върху който изгрява денят
под слънчеви храсти седи
себе си сънува

Във темела някой му прави път
във звездата друг търси лика му
Някой срещу челото му стои
с таен знак го белязва

Сега и водата се чуди
от кое време - дойде
към кое време отива

Небесните знаци
които врязал си сам
напразно вятърът ги разгадава


ПО ПЪТИЩАТА

Предели в които се записват сънища
стихове самотни върху мухлясали маси
край прозорци мътни
по които се стича лунната вода
Шумове тъмни които бързат към моретата
ровейки в земята
като къртици черни
по безкрайните коридори
на камъните и мрака

Квартали заточени в дългите нощи
на незнайните пътници
скитници по сънища
по авантюрата на кръвта

Зидове със гласове угаснали
във прекъснати разговори
Викове изтлели на любовта и страстта
Следи вече избледнели
на стопените сенки на плътта
със изтеклото семе
във непрогледността на времето

Стаи


КОНЦЕРТ

                                 Света София

Гласовете се смесват във въздуха
като горски аромати
птиците във ухото ти пеят
а ти не виждаш
виждаш само вцепененото пладне
под слънчевата гора
докато вятърът повява
изтощените крила на класовете

Ангелът слиза от стената
и ти донася виното
а ти си вече опиянен
от хляба
Кой ще запомни тази музика
за която живеят стените
върху техните оросени чела
се разпределят
кафезите на красотата

Всичко притичва навън
във шумен екстаз
и всичко вътре ме боли
във тиха възбуда

Музиката от всички страни се руши
като шумни водопади
във извори тайни


ЕЗЕРО

След години и сънища много
отново се върнах
при езерото
със сладки води
залутано в скута на ридовете

Диамантът на слънцето
още дълбае

Не камък на неговото дъно
нито трева която гърлото си крие
под вълните
ни птица която носи див грабеж

Око съм само око на слънцето
което люлее водите му
стари

О оставете ме край това езеро
оставете ме край езерото
край тази горчилка
оставете ме мъртъв


ПЪТ

Тази нощ
като угаснало огнище
е тъмна и опушена

Мъглите са димът
от прегорените мечти
в душата

Невидимият път е копнежът
залутан
във празната пълнота
на тъмнината

Аз съм
звезда която тлее
и която все още не е изтощена
от пътя през нищото

И нощта
и пътят
и копнежът със мене
са остатък от нещо
което ще бъде


КЪМ ТЕМАТА ЗА УЛИС

Да се завръщаш отдалече
със дни с години
след свършения след завършения ужас
като от космоса
от кръженето по тъмнината
по празнотата
Да излезеш от кораба
по земята която кръжи със звездите в утробата своя
от една празнота завладяна
във друга която те чака
Като любовта

Не шуми услужливо морето
под твоето весло
дори зверовете морски и острите скали на брега
все още дебнат
Само разбоят на неугасената надежда на младостта
която кръвта ти подбужда
отрежда пътя на звездите

И ти се движиш движиш се само с един шум във мисълта
откривайки себе си в предела
залутан във своето собствено море на сънищата
като във гора
дори пълзят по кожата на дебелото море
сладките тръпки на неизвестното

Твоята мисъл която предпочита
пътуването пред целта
отваря затворените кафези на думите
от които се ражда песента
И когато след толкова потънали весла и гласове
във подмолната вода
върху лицето ти зората слиза
изписвайки със бялата си длан
върху челото търсения предел
знай че вече е време

Време е да проговориш с нов език
пред лицето на света
със нови думи
за които жадува
преди да прекрачиш познатия праг
на скалите на зверовете
тъмния праг на кръвта
Прагът на песента
на легендата
с които стъпваш във живота


КЪМ ТЕМАТА ЗА УЛИС 3

И по-нататък скита одисей между звездите
в дългите нощи на моретата
Все по-далече далечна е
светлината на сънуваната стряха
водите дори във гърлото се вдигат
Солената пяна на копнежа

Не позволява той да го погълнат
нито теченията на вълните
нито небесната бездна
Корабът му се движи
по предвидени несполуки

Движи се тялото плискано от водата и вятъра
а мисълта негова изкоренява и разяжда
красивото завличане на желанието и плътта
измамните и хитри видения на надеждата
И все по-горчива става срещата с далечния и сух
а толкова сънуван рид
заради който се изминават премеждията на земята и
                                                                           кръвта

Но сърцето предадено на копнежа
и по-нататък се стреми
към топлото гнездо на брега
към млечния път на коленете
сънувани и далечни
които осветяват неговия път


КЪМ ТЕМАТА ЗА АРИОН

Във тъмните дълбочини захвърлен той вкуси от
                                              горчивата смъртна вода
поради своята песен
хранителка на сетивата

Корабът вече погина зад дивия хребет на морето
и сега наоколо дебнат чудовища хищни и зли
Те са усетили нежната роза на плътта
изгубена
във придошлата вода на омразата

Мракът отнесе едните
другите ги подмами пак крехкият крин на кръвта

Но ето чудо което говори че не е напразен
гласът на презряната песен

Във тъмната пустота
на битието

По вълните се зададе бързата птица на морето
детеликата усмихната риба
укротителят на пяната
Тя пое изгубения певец и го носи
към прежаления бряг на самотната надежда
със своя звезден глас отново да събуди
глухите утрини на човека

Сега отново песента на вятъра говори
че всичко се е появило напразно
върху враждебната и зла земя
за да зове и да примамва кроткия делфинов смях
Но той вече далече снове във нощите на нашите безсъници
със светлината на своя глас между водите и звездите